МОЛИВЪТ

26.05.2015

Снощи, като се прибирах от работа и мятах крака през центъра, някой ми извика по име. Огледах се и на външната маса на едно кафе познах приятели.

-          Ела при нас. Не сме те виждали толкова години. Къде ходиш? Как си? Въпросите валяха традиционно доброжелателно с лек клюкарски привкус.

-          Прибирам се от работа. - тихо започнах аз. - Вечер и почивните дни ходим до село с жената.

-          Ама ти още ли работиш? Не се ли наработи вече?

Това „Още ли работиш“ ме прободе като острие. На кого да обяснявам, че да имам син, след като минах 40, беше най-голямата радост в живота ми. Че да се изучи е най-съкровената ми цел. И че съм готов да работя, колкото ме държат, защото обичам работата си.

Прибрах се и забравих за приятелите. Вкъщи любимата ми жена беше приготвила пикантна вечеря. Тъкмо за биричка и раздумки.

През нощта, обаче се събудих и пак ме споходи коварното „Още ли работиш?“.  Дали от късното кафе, но се въртях още дълго в леглото и накрая станах. Бях чувал и по-рано подобни, като „Тия пенсии как не се наработиха.“,  „Що не си отивате, че да дойдат по-млади.“

Работя в частна фирма и има кой да реши докога да работя и колко да ми плащат. По-верният въпрос, който ме обсеби, докато бродех в притихналия дом беше „Докога ще работиш?“

По-късно се улових, че всъщност, аз искам да скрия от себе си един друг по-деликатен въпрос „Колко ти остава още да живееш?“

Реших, че най-добре е този въпрос да отлежи за по-аналитично състояние на ума ми. За да не забравя задачата, като че ли човек може да избяга от смъртта си, реших да развия на лист въпроса, като го разбия на колкото може, по-малки въпроси. Ясно защо.

Потърсих нещо за писане и видях на бар-плота нов оранжев молив. Оранжев молив с оранжева гумичка. Вероятно някъде са го дали на жена ми. Тя ходи по разни срещи и презентации.

Взех нож и започнах да остря молива. Остренето не вървеше добре. Не се получаваха тънки стружки, след които да се открои симетрично острие. Взех острото ножче от офицерския ми несесер. Тъкмо когато започнах да остря графита, за да може моливът да пише по-тънко, и той се счупи. Тогава се сетих, че днешните моливи дори не са от дърво, а от някаква разпенена пластмаса, която „екологично“ се разгражда веднага, щом изтървеш молива на улицата. Спомних си, че нашият син, когато беше малък и живееше при нас, ги остреше само с острилка. Намерих острилка в бюрото му и най-накрая победоносно седнах да пиша. Мислите ми вече се бяха пообъркали от моливите и екологията. Спрях и поех дъх. Все пак, трябваше да запиша въпроса. Започнах да изписвам старателно датата и о, богове. Явно този въпрос не беше от позволените. Графитът на молива се оказа толкова твърд, че написаното не личеше върху листа. С огромно облекчение смачках листа. Даже и да нямаше нито една дума на него, той все пак носеше помислите ми. Изхвърлих листа в кофата за смет, а моливът… с благодарност поставих най-отпред във вазата с химикалките. Ако има прозрение, то е извън нас, но никога не ни изоставя. С лекота на сърцето реших да доспя поредната си „творческа“ нощ.

Q