-       Помня всичко, сякаш беше вчера. Свистенето на гумите, удара и как летяхме надолу в пропастта. Събудих се в болницата, цялата в тръбички, стърчащи оттук и оттам. Казаха, че съм се спасила по чудо, благодарение на теб. Наистина, дължа ти живота си, благодаря ти!

Изправи се бавно, още свикваше с новото си сърце. То туптеше по-силно от предишното. С всеки удар усещаше как вените ù се пълнят с кръв.

Като премина тежката метална порта само извъртя поглед назад към още пресния гроб. Нещо все я дърпаше натам.

-        Светлината ти изгасна без време, приятелю – прошепна на себе си и тръгна към колата.

Прибра се и се тръшна в леглото. Веднага заспа. Беше прекарала един месец в кома, но в никакъв случай не се беше наспала.

-        Ела при мен! Ела с мен! – викаше я Стан, протегнал ръка към нея, красив, усмихнат – Ела при мен, отиваме в Рая...

Нора хвана дланта му и изведнъж се озова в кола, летяща в насрещното.

-        Какво правиш? Намали! – викаше тя уплашено.

-        Не може, отиваш в Ада, кучко! – сякаш ято гарвани изграчи до нея. На шофьорското място стоеше тяло, почти без кожа. Малкото му плът гниеше, от кухите му орбити се подаваха червеи. – Отиваш в Ада, кучко, ха-ха-ха – смееше се трупът.

Нора пропищя от ужас. Тогава се събуди:

-        Сън... било е сън – въздъхна и отвори широко очи. Сърцето ù, сърцето на Стан, биеше лудо в гърдите ù. Стана и тръгна бавно към кухнята.

-        Ела при мен! – разнесе се същият глас из стаята – Ела при мен!

С плахо движение завъртя поглед назад. Видя го там, до леглото си. Стоеше, протегнал кокалестата си ръка и я викаше. Младата жена се разтрепери, по челото ù избиха едри капки пот. Не можеше да повярва на очите си – срещу нея имаше мъртъв мъж, мъртвият ù приятел – протягаше мъртвата си ръка към нея. Не може да е истина, сигурно сънувам, мислеше си.

-        Не си истински! Аз сънувам... Да, просто сънувам, това е. Ти си сън, не си истински, мъртъв си...

-        Да, мъртъв съм, но съм истински, тук съм. Виж ме! Пипни ме! – рече той със смразяващ глас и пристъпи към нея.

Нора стисна очи сякаш да го накара да изчезне, но тялото на Стан се надвеси над нея и изкрещя бясно:

-        Погледни ме, по дяволите! Виж какво ми направи!

Тя го погледна през сълзи. Красивото му лице го нямаше, беше обезобразен. Кожата му гниеше. Червеи дъвчеха малкото му останала плът. Плачеше и в същия момент ù се повдигаше от миризмата на разлагащия се труп.

-        Какво, гади ли ти се? И на мен ми се гади, направо не мога да се гледам... Още ли не вярваш, че съм истински? Хайде, пипни ме! – Нора извъртя глава, пак стисна очи – Пипни ме, ти казах! – извика зловещо мъртвия и един черен силует се надигна зад него, почти демонично.

Разтреперената ръка на Нора се повдигна бавно. Стан се ухили широко и опря загнилата си буза до треперещите женски пръсти.

Усещането беше странно, лигаво и хладно. Тя изхълца и се разплака още по-силно.

-        Стига си ревала. И аз не обичам да ме пипат разни живи... адски е кофти.

Но на нея изобщо не и правеха впечатление тъпите му шегички. Даже не ги чуваше. Мислеше само за мъртвия мъж в спалнята си и как, по дяволите, се е озовал там. Но въпреки, че го докосваше и той ù говореше, не... Не можеше да е истина, сигурно сънува... все още. Трябваше да сънува.

-        Летяхме към пропастта и... и... Ти беше се заклещил, не можах да ти разкопчея колана... И колата пламна... Видях те как умираш – като насън говореше Нора.

-        Не аз, а ти умираше. Сърцето ми щеше да издържи, но не, мозъкът ми бил мъртъв, раните – прекалено сериозни. Ти си имала по-големи шансове от мен. Сега си ми длъжница – и изгнилите устни на Стан се доближиха да я целунат.

Единственото, което можеше да направи Нора беше да стисне очи. Просто зачака. Краката ù като чели се вкамениха, не можеше да помръдне. Нямаше и глас да извика за помощ. Само сълзи капеха от нежните ù мигли. Горкото ù ново - старо сърце, биеше болезнено бързо. Пронизваше го страшна болка, все едно някой беше впил нокти в него, опитвайки се да го изтръгне.

Отвратително усещане обзе цялото ù същество, докато я целуваше мъртвия. Ужасно смърдеше на труп. Някаква лигава течност се стече от пръстите му надолу по гърба ù. Полазиха я тръпки като хиляди буболечки и по кожата ù пробяга студ.

Изведнъж зад гърба ù се разнесе силен трясък. Мънички парченца стъкло засвириха по пода. Отвори очи, цялата обляна в пот. Беше си в леглото, а в стаята нямаше никой.

-        Сън... – отдъхна си тя – Нали?

След минутка сърцето ù нормализира ритъма си. Младата жена се надигна леко да затвори прозореца, но стъклото беше счупено, а перваза – обсипан с груби парченца.

Обзе я страх, че може би не е сънувала. Облече се набързо, грабна ключовете на колата и излетя навън.

Ръцете ù не спряха да треперят, едната ù вежда подскачаше нервно, дишаше тежко.

Улиците бяха празни и гробищния парк беше пуст. Спря пред тежките порти, но не загаси двигателя. Вгледа се усърдно чак до края на лъчите на фаровете – нямаше жива душа. Дори клоните на дърветата не помръдваха, листата им не потрепваха. Абсолютно мъртвило, като на всяко гробище.

-        Нора, ти си луда. Глупачка! Как реши, че това може да е истина? Не мислиш ли, че ако някой беше излязъл от гроба си, никой нямаше да забележи? Пазачът най-малкото... – но изведнъж млъкна. Втренчи се в къщичката на пазача. Лампата отпред не светеше. – Но тя винаги свети... – зачуди се младата жена.

В този момент нещо като чели пробяга край колата. Нещо или някой. Силует. Не беше сигурна дали е човек или животно. Не можеше да е човек. Нямаше други коли. Лампите по алеите не светеха. И в къщичката не светеше. Нищо не се чуваше, дори листата на дърветата. Но нещо определено пробяга покрай нея. Да е животно? Едва ли. Най-близката гора беше на 15 километра. Бездомни кучета и котки в града нямаше. Кметът прекара две години от мандата си „борейки” се с тях. Какво беше тогава? Най-вероятно нищо. Знаете как на човек му се счуват или привиждат разни работи, когато е уплашен. Дам... Сигурно халюцинира.

-        Ха, вече не взимам LSD – опита да се пошегува със себе си, но нещо не ù се получи. Сърцето ù направо щеше да се пръсне от страх. Ръцете ù се разтрепериха още повече. Обля я пот. – Не ставай параноична! – сякаш си заповяда Нора. Стисна волана, пое си дълбоко въздух и слезе от колата. Закрачи решително напред. Беше отключено. Не трябваше да е отключено. – Кой знае, може пък пазачът да е отишъл за нещо до града. Не значи задължително,  че мъж, погребан преди месец е излязъл от дупката и е хукнал да търси отмъщение. Нали?

Тръгна право към гроба на Стан. Той обаче беше непокътнат, нямаше начин някой да е излязъл оттам. Тя коленичи до паметната плоча, зарови пръсти в земята и се разплака.

-        Прости ми, Стан! Знам, че не трябваше да те карам да излизаме онази вечер. Наистина съжалявам. Не биваше да умираш, но... не мога да те върна – хълцаше тя – не мога да...

Изведнъж усети някакъв хлад по кожата си. Погледна надолу. Мъртвешка ръка изскочи от пръстта. Нора обаче не можа да помръдне, беше като прикована за гроба. Загнилите пръсти я сграбчиха за китката и я задърпаха надолу. Тя започна да пищи, обзета от ужас. Изведнъж някой я хвана за рамото:

-        Госпожице, защо викате? – чу се спокоен мъжки глас.

Жената се обърна и видя възрастния пазач зад себе си, вдигнал мощно фенерче към лицето ù.

-        Какво правите тук по това време?

-        Аз, ъ-ъ-ъ – запелтечи Нора, още не беше дошла на себе си.

-        И защо пищите все едно сте видели дявола?

-        Уплаших се. Тъмно е и... Но защо няма осветление, какво става? Не бяхте тук, а беше отключено. – заобяснява се младата жена.

-        Токът спря. Отидох за батерии до града. – отвърна възрастния мъж и извади от джоба на сакото си четири батерии. После бръкна в другия и извади няколко свещи – И свещите ми бяха свършили. Сега не знам кога ще ми оправят електричеството. Никога не го оправят както трябва и все се бавят по няколко дни. Случвало се е да чакам техниците цяла седмица. Кметът изчисти бездомните кучета, ама не оправи електрическата мрежа. Добре, че не гласувах за него... – и пазачът закрачи обратно към барачката, като продължаваше да си мърмори.

Нора като чели се завърна в реалността за момент.

-        Е, идвате ли? Или ще стоите там? – запита я мъжът, извъртял глава назад – Госпожице?

-        Да, идвам. – изправи се тя рязко. Тогава отново чу познат глас:

-        Да, върви. Донеси ми сърцето му!

-        Какво?! – рече тя още не направила и една крачка.

Пазачът се спря:

-        Какво казахте? – попита той.

-        Не, нищо, нищо... – отвърна тя и тръгна пред него.

-        Донеси ми сърцето му! Изтръгни го и ми го донеси! – продължаваше Стан.

-        Престани! – говореше си Нора сама.

Пазачът се зачуди, но не каза нищо. Само си светеше с фенерчето пред краката на младата жена. За тринайсет години работа на гробището беше видял доста странни хора. В скръбта си човек придобива необичаен облик. Затова не ù каза нищо повече.

-        Хайде, донеси ми сърцето му! – като развалена плоча се повтаряше гласът.

-        Млъкни, по дяволите! – скара му се Нора. Запуши си ушите и продължи към портала.

-        Можеш да ме върнеш. Нали го искаш? Само трябва да ми донесеш едно сърце. Гробищата са идеално пусти, само ти и пазача сте, никой няма да те види. Направи го за мен. – изведнъж гласът стана мек и топъл, дори нежен – Можем отново да сме заедно. Не го ли искаш?

Жената се спря. Спря и да трепери. Обърна се към пазача зад себе си:

-        Искам. – отвърна тя и една гореща сълза се стече по бузата ù.

Възрастния мъж също се спря. Загледа я умислено.

-        Какво искате, госпожице? – попита я плахо той.

-        Но не мога да го направя... Как да го направя? – и избухна в плач, стиснала лицето си в длани.

Старият пазач сложи ръка на рамото ù:

-        Добре ли сте? Трябва ли ви нещо?

-        Знаеш как. – прошепна ù Стан.

Тя вдигна поглед:

-        Имате ли нож, случайно?

-        Ами, да... – с несигурно движение пазачът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади швейцарско ножче. – Човек не знае кога ще му потрябва. – и протегна ножчето към жената.

-        Съгласна съм. - Нора пое предмета. Нямаше и десет сантиметра. Повъртя го из ръцете си, разгледа го. – Толкова малък предмет, а с такива полезни джаджи. – Извади ножчето. Прокара пръст по острието, беше гладко наточено. Тънка линийка кръв изби върху кожата ù. – Отвертка, тирбушон, нож, и  всичките остри. – странен поглед проблесна в очите ù.

-        Дам... А за какво ви е? – попита мъжът, отстъпвайки крачка назад.

-        За нещо, за което със сигурност ще съжалявам...

Случваше се пред очите ù. Сякаш не управляваше тялото си. Беше страничен наблюдател на собствените си действия.

Стана за секунди. Стисна ножа. Замахна. И горкия старец падна на тревата с разкървавени гърди. Не беше мъртъв обаче, просто зашеметен. Тя застана над него и захвана да го души.

-        Не така, изтръгни му сърцето, докато още бие! – нареждаше ù Стан, надвесен зловещо над главите им. Автоматично Нора грабна окървавения нож и го заби в тялото на пазача. – Внимавай да не повредиш сърцето!

Тя само примигна и го заби още по-навътре. Не знаеше откъде намери толкова сили – с едно движение разпори гръдния му кош и без дори да поглежда, мушна ръка вътре. Извади сърцето му в идеално състояние. Недокоснато от острието на ножа, още горещо и туптящо.

-        Перфектно! Не съм се съмнявал, че ще си свършиш отлично работата. – Мъртвите ръце на Стан грабнаха сочното парче плът и жадните му зъби се впиха в него. Задъвка го с ярост, която нямаше в живия Стан.

На Нора ù се доповръща от гледката. По ръцете му се стичаше гъста кръв. От това, което беше останало от устните му, капеше мъртвешка слюнка. Отвратителна гледка, която със сигурност нямаше да забрави скоро. Погледна своите ръце – също окървавени. Беше направила нещо в абсолютен разрез с всичко, в което опитваше да възпита себе си – светостта на човешкия живот.

А горкият стар гробищен пазач дори не издъхна спокойно. Давеше се в кръвта си. Гледаше как някакъв ненормалник дъвче сърцето му. Така и си остана, с очи вперени в чудовището, загризало най-важния му орган. На младата жена ù остана само да затвори клепачите му.

-        М-м-м, вкусно! – възкликна накрая Стан и се ухили широко. – Малко жилаво, но вкусно. Какво следва?

-        Трябва да го погребем. – каза тихо Нора.

-        Че за какво ти е?

-        Как...

-        По-добре го изгори, ще си спестиш време от копане. – констатира с усмивка младият мъртъв мъж.

Нора само въздъхна и започна да рови из джобовете на пазача. Откри кутия цигари, а в нея запалка. Взе запалката. Стан се протегна и взе цигарите, а тя затегли трупа към къщичката.

-        Вреден навик е пушенето. – зацъка живият - мъртъв неодобрително и сложи една цигара в устата си.

Младата жена го изгледа ядосано.

-        Какво? Приеми го така – ако не беше ти, щеше да го довърши ракът. – пак се ухили.

В килера в къщичката имаше туба с бензин, който Нора разля навсякъде из малката стаичка. Заля и трупа, проснат в средата на пода.

Огънят свърши останалото. Дървената постройка пламна за минути. За около половин час се изравни със земята. Пламъците осветяваха лицето на Нора и половината гробищен парк. Младата жена плачеше мълчаливо. Срамуваше се от себе си. Беше правила много глупости, но това беше сериозно. Да убиеш човек – смъртен грях. Не беше безгрешна, няма безгрешни хора... Може би само Стан приживе, единствен от всичките ù познати, никога не беше правил нищо лошо, грешно, същински ангел. Даже винаги помагаше на всеки нуждаещ се. Най-добрият човек, който някога е живял... Беше. Сега не можеше да го познае. Не познаваше и себе си.

-        Вместо да рониш крокодилски сълзи, мисля ще е по-добре да се омиташ оттук, все някой ще види дима. Пък и се зазорява. – Наруши мълчанието Стан, скръстил кокалестите си ръце на гърдите, облегнат на едно дърво.

Жената дори не го погледна. Само избърса мокрите си бузи и потегли към колата.

-        Е, какво?! Няма да ме удостоиш с вниманието си, така ли? – сопна се мъртвия, но така и не получи отговор. Нора просто тръгна за вкъщи.

Като се прибра, избухна в плач.

Господи, какво направих, говореше си през сълзи, не съм... това не съм аз. Как е възможно? Защо,  халюцинирам ли? Но щом се погледна в огледалото и прокара длани по лицето си разбра, че не халюцинира.

А навън слънцето тъкмо изгряваше. Обещаваше, може би един прекрасен ден. Но в нейната стая беше тъмно. Лъчите не проникваха през тежките завеси. Зад тях звучаха само плач и клетви.

По обяд най-накрая реши да излезе, да иде на църква. Не беше особено религиозна и не беше стъпвала в храм от десетгодишна. Но си помисли, че ако се изповяда ще ù олекне.

Добре, че в църквата нямаше никой. Часът беше такъв, всеки беше или на работа, или на училище, или някъде другаде.

-        Прости ми, отче, защото съгреших...

-        Как...

-        Убих един човек, - продължи тя трескаво, без да изчаква отчето – но не го направих нарочно. Беше, за да помогна на скъп приятел, когото...

Изведнъж вратичката на изповедалнята се отвори и срещу нея се изправи свещеника. Целият беше пребледнял.

-        Дете, какво говориш? – втренчи се той в разтреперената млада жена.

-        Знам, отче. Повярвайте ми, не, не исках... Чувствам се ужасно. Изповядайте ме! Бог трябва да ми прости! – Нора падна в краката на духовника и сграбчи расото му. – Моля ви, отче! – и се разплака отново.

Отчето стреснато направи крачка назад:

-        Дете, ако наистина се покайваш, трябва да идеш в полицията, да разкажеш всичко там.

Младата жена изведнъж стана сериозна. Изправи се и погледна свещеника право в очите.

-        Не мога да го направя.

-        Трябва! Трябва да им разкажеш всичко. И за този твой приятел също. Той ли те накара да го направиш?

-        Да, но...

-        Кажи им, понеси си отговорността! – Опитваше се да я убеди отчето, хванал раменете ù.

-        Не мога! – Извика Нора и блъсна мъжа. Свещеникът почти падна.

-        Успокой се, дете. – Подкани я той с топъл глас.

-        Първо ти млъкни!

Със сила, неприсъща за нея, Нора сграбчи огромния позлатен свещник до изповедалнята и замахна към мъжа.

Тежкият предмет се стовари върху горкия свещеник. Кръвта му изпръска и пейките, и изповедалнята, и жената с импровизираното оръжие.

-        Браво, задобряваш! – чу се пронизващия глас на Стан.

Стоеше срещу нея, ухилен и доволен както никога. Зад него вратите на храма бяха залостени. Изгнилата му ръка впи острите си нокти в гърдите на отчето и изтръгна още туптящото му сърце. Загриза го като изгладнял вълк безпомощна сърничка.

-        Свещеник, ммм... Харесва ми. Как се сети? Толкова е... чисто, непорочно, даже крехко. – изкриви се в широка усмивка кървавата уста на Стан.

Нора загледа с отвращение примляскващия мъртъв, хвана тялото на отчето за краката и го завлачи към една стаичка, която служителите на църквата бяха превърнали в нещо като гардеробна.

-        Трябва да изчезвам. Как можах да го направя отново? Ти си виновен... – мърмореше си Нора, докато се опитва да залости дървената вратичка.

-        Аз ли?! Хм, не мисля. – отвърна Стан – По-скоро проблемът е там, че реши да довършиш попа посред бял ден. Не се прави така! Кой те е учил? – ухили се отново мъртвия – Какво? Не ме гледай така! – възкликна той, срещайки ядосаните очи на Нора – Добре де, добре. Да приемем, че попа сам си е виновен. Не трябваше да те кара да ходиш в полицията. Търсеше си го, а? Ха – и заръчка с лакът жената до себе си.

-        Не искам да те виждам повече! Изобщо не знам, защо по дяволите те виждам, щом си мъртъв, но не искам. – със сълзи на очи заговори младата жена. Извади кърпичка и трескаво забърса окървавените си ръце. След петминутно усърдно бърсане, намери сила да избърше и сълзите си. Когато се огледа, Стан го нямаше.

Притвори вратата на храма плахо. Огледа навън и излезе на пръсти. Скри се вкъщи. Заключи вратата, залости прозорците, спусна завесите. Изкъпа се и се сви на две в леглото си.

На вратата се почука. Жената с нежелание се надигна да отвори. Изненадата, която изпита, виждайки притеснения си бивш приятел на прага, учуди и самата нея. С Дани не се бяха разделили добре. Имаха доста проблеми по време, а и след края на връзката си. Той обичаше да си попийва и ставаше агресивен щом прекалеше. Тя пък обичаше да шмърка... от време на време. Обикновено не прекаляваше. Правеше го за забавление. Обаче често ходеше на работа цялата в синини и се оправдаваше с тъпи истории, например как се е подхлъзнала в банята и е паднала. Никой не ù вярваше. Всички упорито ù повтаряха да зареже „това животно”. Особено Стан. Но тя не искаше и да чуе. Обичала го. Мислеше си, че го обича. Обичаше го повече с тялото, отколкото със сърцето си. И тази любов ù коства приятелите, колегите. Само Стан ù остана верен. Лекуваше ù душевните и телесни рани. Тя естествено се радваше на загрижеността му, свързвайки я с факта, че са израснали заедно. Приемаше я за даденост.

Дани обаче наистина изглеждаше угрижен.

-        Разбрах, че са те изписали и реших да те видя. Много съжалявам за Стан. Знам колко държеше на него... – измънка младият мъж.

-        И аз съжалявам, но не мога да върна времето назад.

Мъжът не дочака покана и влезе. И Нора не го спря. Той пое ръката ù и потърси очите ù с поглед.

-        Държиш ли се? Той няма да бъде забравен.

-        Не и след като ми даде сърцето си. – Каза младата жена и се дръпна рязко назад.

Дани се запита дали го е усетила. Всички останали го виждаха. Само тя не можа за толкова време.

-        Какво искаш да кажеш?

-        Даде ми го. То бие в гърдите ми, буквално.

-        Да не би...

-        Да, трансплантираха ми неговото сърце. Единственият му останал здрав орган. Сега съм жива заради него. Живея заради него... – разплака се Нора, а Дани пристъпи към нея и я прегърна. Тя се притисна в него, обвила ръце около врата му.

Изведнъж зад гърба му проблесна острие. Дани се свлече на пода, а кървавият нож издрънча в краката на Стан.

-        Няма да се научиш, нали? – процеди през зъби изгнилият му език.

Нора изтръпна при вида на младия мъж, гърчещ се на земята, давещ се в собствената си кръв.

-        До кога ще трябва да те спасявам от този глупак?

-        Да ме спасяваш?! Ти го уби! – развика се тя.

-        Не още. Това удоволствие остава за теб. Нима искаш да се мъчи така? – попита Стан с лукава усмивка.

Нора застана над агонизиращото тяло.

-        Знаеш какво да направиш – прошепна смразяващ глас.

Треперещата женска ръка се протегна към ножа. Със сълзи на очи заби острието в гърдите на Дани. Подаде туптящото му сърце на Стан, а той го загриза с огромно удоволствие. Топла кръв се стичаше по брадичката му, по пръстите му. Премляскваше. Услаждаше му се.

Нора целуна нежно челото на Дани и прошепна:

-        Прости ми.

-        За какво? Той трябва да ти поиска прошка. – Заговори спокойно Стан – Винаги си била заслепена от него. Не знам как го постигаше. Освен, че те биеше, ти изневеряваше. Така и не можах да си обясня с какво те е спечелил. Обясни ми, хайде!

-        Какво искаш да ти обясня? Как можах да убия човека, до когото заспивах и се събуждах цели три години? Защо ти не ми обясниш, защо ме преследваш? Защо ме караш да правя тези ужасни неща? Не мога да убивам невинни хора... – проплака младата жена, коленичила пред гниещите нозе на Стан.

-        Не можеш да убиваш невинни хора? А аз за какво бях виновен? Че се беше надрусала за пореден път? Че исках да те предпазя от теб самата? – Зловеща черна сянка се надвеси над Нора.

-        Не исках...

-        Аз исках! Това е проблемът. Обичах те повече отколкото заслужаваш... – в кухите му орбити се четеше съжаление.

-        Какво искаш да направя? – плачеше жената, паднала в мъртвите му крака. – Искаш си сърцето, нали? Вземи го! Вземи го, не го искам! Не и така...

Стан не ù отвърна. Нора преглътна сълзите си. Грабна ножа, който още стърчеше от тялото на Дани. Пое последна глътка въздух и с все сила заби стоманата в плътта си.

Стан не помръдна. Не я погледна.

Болезнен вик се откъсна от устните ù. Пръстите ù обвиха пулсиращия мускул. Стиснаха го здраво и след малко сърцето заби пред замъгления ù поглед.

А Стан беше все така непоклатим.

Отрони последен стон:

-        И аз те обичах...

До сутринта полицията беше отцепила района. До един гроб, в локва кръв, лежеше жена, а вцепенените ù нокти стискаха туптящо сърце.