Момчето с карираната риза - 2

Сава работеше усилено вече трети месец в „пещите” на стъкларската фабрика, въпреки, че наближаваше декември и отвън ставаше все по-студено, в цеха беше горещо и едва поносимо, стъклото се топеше при температура около 1000 градуса. На село си бе ходил само веднъж, често взимаше смените на някой колега, кой се разболял, кой напуснал! Живееше скромно, хранеше се в столовата на завода където бе сравнително евтино, след работа се прибираше направо в общежитието, не ходеше никъде, въпреки, че го канеха по разни вечеринки и младежки събирания, той предпочиташе тишината.

След една от поредните изморителни смени, Сава се отправи към столовата. Нареди се на опашката с табла в ръка, а ароматът на готвено който се  носеше от кухнята, за миг го пренесе на село около печката на найка му.

Подаде купоните си на касиерката, върна му някакви стотинки и той се заозърта за свободно място. Нямаше много хора, очите му се спряха на една отдалечена маса, където някакво момиче стоеше само́  и с неухота ровеше в чинията си. Никога до сега младежът не се бе осмелявал да заговори момичетата около себе си, дори и в общежитието са́мо им се усмихваше и бързо се прибираше в стаята.

Стомахът му се сви, усети някаква тръпка, непозната му до сега, но не седна при нея, въпреки, че много му се искаше.

 – Канени сме на рожден ден утре вечер, ти нали си първа смяна, тъкмо ще си починеш и   ще отидем! – усмихнат както винаги, Иван посрещна съквартиранта си.

 – Какъв рожден ден, не познавам никого!

 – Мен нали ме познаваш! - Иван се разсмя и още по-ведро разроши приятелят си - Време е да излезеш малко, мишките и паяците в общежитието няма да избягат! Братовчедка ми Роза ни покани и двамата, няма да стоим много, аз също ще ставам рано за работа, така че, спокойно!

Младежите се натъкмиха като за празник, Сава естествено облече любимата си и единствена карирана риза, взе няколко стръка леко повяхнали димитровчета, старателно овити във вестник, които бе откъснал от някъде по пътя за общежитието и се отправиха към дома на Роза.

Там беше доста шумно, а гостите многобройни. Лентата на магнетофона прегряваше. Всички празненства на които бе присъствал до сега бяха на село с роднини а обстановката нямаше нищо общо с тази. Сава седна на възможно най-тихото място с чаша лимонада в ръка, твърдо решен да си тръгне след около час, а Иван се изгуби някъде из навалицата. Внезапно погледът му се спря върху момичето от столовата. Стоеше сама подпряна на една стена и наблюдаваше. Изглеждаше някак притеснена.

„Ще я заговоря!”- Помисли си Сава и приглади бритона си с ръка. Усети как на челото му избиха хладни капчици пот а стомахът започна да го присвива. Преходът който трябваше да измине до момичето бе не повече от три-четири метра, но всяка крачка ставаше все по-трудна и мъчителна. Приближи без да я поглежда, отпи глътка лимонада и се задави!

– Добре ли сте! - прозвуча загрижен гласът на непознатото момиче.

– Да, аз... – Сава продължаваше да кашля и да прави отчаяни опити да излезе от глупавата ситуация в която се бе забъркал. Той се отправи към изхода и излезе отвън засрамен. В главата му вече имаше план да си тръгне и никога повече да не заговаря момичета, но след секунди отново чу онзи нежен глас зад гърба си:

– Как сте, всичко наред ли е?

– Да, да, аз... задавих се с лимонада, иначе всичко е наред!

– Приятно ми е, казвам се Неда. Вие сте приятел на Иван, нали! – тогава Сава видя най-прекрасната усмивка на света, изписана на лицето на едно съвършенство! Неда беше нежно момиче със светлокестенява коса и очи, които все още не можеше да определи поради слабата светлина от уличната лампа, но красотата ѝ се виждаше ясно, бе естествена и неподправена, без никакъв грим, тя изглеждаше изумително!

– Аз съм Сава и, да, приятел съм на Иван, от едно село сме.

Няколкото думи които си размениха неусетно се превърнаха в интересен разговор, придружен със смях, но Сава забеляза, че Неда често поглеждаше към ръчния си часовник.

– Ако трябва да се прибираш, аз мога да те изпратя!

– Да, време е да се прибирам, но не ме изпращай, баща ми сигурно отдавна стои около прозореца и ме чака. Той не обича да ме вижда с момчета които не познава. – Неда отново се усмихна, обърна се и след няколко крачки силуетът ѝ потъна в недрата на тъмната уличка.

Следва...