Момчето с карираната риза - 3

Сава работеше много, искаше да е ангажиран за да не мисли за Неда, въпреки, че това бе най-натрапчивата мисъл през последните няколко седмици.В необичайно слънчевият февруарски ден, той се отправи към една от сладкарниците на завода за почивка и се наслаждаваше на свежестта, която много рядко можеше да се усети тук. Липсваха му нивите на село, чистият въздух, блеенето на агънца и простотата с която бе свикнал от съвсем малък.

 – Една баничка с малка боза. – Без да се замисли, Сава поръча обичайното. Седна на една от масите заслушан в песента, която звучеше в този момент по радиоточката:

„Беше тихо във наште сърца,

беше тихо в очите притворени

и стояхме със тъжни лица,

и се вслушвахме в спомена,

но дочувахме само една тишина!”

                                                          / Бяла тишина /

-Здравей! Искаш ли компания! - нежен и много познат женски глас върна Сава в реалността. Той се напрегна и усети леко присвиване в стомаха. Повдигна очи и видя пред себе си усмивката, която го преследваше често напоследък. Не знаеше какво да каже, сякаш я виждаше за пръв път! Стана, направи някакъв опит за усмивка, избърса уста с ръкава си и дръпна съседния стол без да каже и дума. Неда седна, държеше някаква обикновена вафла и продължаваше да се усмихва.

– Здравей, изобщо не те очаквах! Радвам се да те видя! – едва промълви той.

От този момент нататък двамата започнаха да се срещат, Сава дори се изумяваше от способността си да говори, но с Неда беше лесно. Наближаваше лятото, а те вече осъзнаваха, че не могат един без друг.

На една от извънредните смени на Сава, изневиделица се появи мъж, видимо по-млад от баща му, застана пред него и без да поздрави, заяви нещо от сорта:

      – Слушай какво ще ти кажа, момче, спри да мътиш главата на дъщеря ми, няма какво да я залъгваш, нейният живот е тук, а тебе кой знае накъде ще те отвее вятъра! Мисля, че ме разбра!

Обърна се и без да каже нищо повече, изчезна. На Сава не му бяха нужни други обяснения, това бе бащата на Неда, един от уважаваните бригадири в пещите, но всички го познаваха като студен и безкомпромисен човек.

Въпреки забраната, те не спряха да се срещат, говореха си дълго, понякога мълчаха, но винаги беше хубаво да са заедно.

     – Ще ме запознаеш ли с родителите си! - Неда се усмихваше, галейки любимото си момче по лицето.

     –  А баща ти! Искам да е както трябва, да направим годеж, всички да се запознаят, после сватба, искам да са щастливи точно толкова, колкото сме щастливи и ние!

Баща ѝ беше категоричен и непреклонен!

Петък вечер! На гарата, точно до един от прозорците с изглед към пътечката за града, стоеше едно момче с карирана риза, очаквайки своята любима! Беше купил билети, през няколко минути тревожно поглеждаше към стенния часовник, влакът щеше да пристигне всеки момент!

„Сигурно се е уплашила или баща ѝ е разбрал! Дано само да е добре! Няма да тръгна без нея!”

Мислите в главата на Сава препускаха тревожно, чу се свирката на влака, хората заприиждаха по перона. Запъхтяна и едва дишаща, Неда се хвърли на врата му, целуна го и двамата се качиха в последния вагон. Влакът потегли и зад гърба им останаха неприветливо сиви комини и обширни, неплодородни полета, които изглеждаха някак тъжно. Не след дълго гледката промени своят облик, пред очите им се ширнаха ниви, зелени дървета, някъде в далечината дори се виждаше закъсняло стадо овце. Тогава и двамата осъзнаха, че щастието е в малките и простички неща, а когато те са споделени с правилният човек, спираш да търсиш и оставаш щастлив за цял един живот!

Край