Стоя сред навалица от хора на центъра с изключен телефон. Изгубих се тук по средата. Всички са по-бързи от мен, сякаш вървях на забавен кадър. Не спирам да се оглеждам, докато се блъскат в мен за да успея по някакъв начин да видя посоката си. Средата ме направи оцеляващ, заслепен от материални върхове, константно тъжен от факта, че не могат всички да са щастливи. Протягах се и хващах различни ръце, само за да бъдат моя упора, защото бях този, който винаги е там. От край време съм една глава над тях, но се навеждам за да покажа равенството, в което вярвам. Жадувах за човек отсреща, който няма да ме разочарова никога и второто ми мнение щеше да е съгласно с първото -
колкото и километри да извървя, нямаше да има значение, ако крайната дестинация бяха нейните очи. Изведнъж ме обхвана чувство, от което настръхнах. Спряха да ме продухват ветровете на ежедневието и от паниката се озовах на земята. Видях ръка подадена към мен... Отдавна нямах честта да включа телефона си, защото мина толкова време и съм забравил как беше номерът ми.