Момичето
1 min reading
Нужно ми беше само да си надигна главата, за да видя момичето. Лицето и беше бяло, също като снега през онази мразовита декемврийска зима (просто ми беше направило впечатление колко бял и чист беше той тогава). По лицето и личеше много болка и тъга, която не се дължеше на това, че то беше покрито цялото с синини и рани, имаше нещо друго. Сигурна бях, че имаше нещо друго!
- Къде сгреших? - попита ме тя.
Погледнах в очите и, от който се стекоха две сълзи. Те бавно се спуснаха по зачервените и бузки и незнайно защо в този момент усетих някаква пареща болка. Не знаех какво да и отговоря, беше ми трудно. Ами ако кажех нещо, което би я наранило или би я натъжило още повече? Момичето погледна надолу към ръцете си, които също бяха целите в синини. Какво беше станало? Какво се беше случило с нея? Защо беше всичко това? Ръцете и трепереха, а заедно с това и снимката в тях.
- Какво има на тази снимка? - попитах аз, ей така, от любопитство.
На нея беше изобразена тя и още една жена. Очевидно си личеше, че е по-голяма от момичето. Явно беше майка й. Усетих, че момичето никога повече няма да види тази жена, тя беше далеч, много далеч.
Гледах това момиче в очите, изпълнени с тъга и болка. Всичко около нас беше тихо, дори прекалено тихо. Тя ме погледна отново и протегна ръка към мен. Неусетно и аз надигнах своята и се опитах да хвана нейната, но нещо ме спря. Беше едно стъкло, едно огледало, в което виждах себе си!
- Къде сгреших? - попита ме тя.
Погледнах в очите и, от който се стекоха две сълзи. Те бавно се спуснаха по зачервените и бузки и незнайно защо в този момент усетих някаква пареща болка. Не знаех какво да и отговоря, беше ми трудно. Ами ако кажех нещо, което би я наранило или би я натъжило още повече? Момичето погледна надолу към ръцете си, които също бяха целите в синини. Какво беше станало? Какво се беше случило с нея? Защо беше всичко това? Ръцете и трепереха, а заедно с това и снимката в тях.
- Какво има на тази снимка? - попитах аз, ей така, от любопитство.
На нея беше изобразена тя и още една жена. Очевидно си личеше, че е по-голяма от момичето. Явно беше майка й. Усетих, че момичето никога повече няма да види тази жена, тя беше далеч, много далеч.
Гледах това момиче в очите, изпълнени с тъга и болка. Всичко около нас беше тихо, дори прекалено тихо. Тя ме погледна отново и протегна ръка към мен. Неусетно и аз надигнах своята и се опитах да хвана нейната, но нещо ме спря. Беше едно стъкло, едно огледало, в което виждах себе си!
© Ангелче All rights reserved.
