Знаеш ли какво е самота? Знаеш ли какво е да си заобиколен от хиляди хора всеки ден, да общуваш с тях, да се смееш на шегите им, да им съчувстваш, когато ги боли и имат проблеми, но всичкото това само привидно... да виждаш как животът ти минава някак си покрай теб, да се виждаш острани и да си казваш „кой е този човек”, да не се разпознаваш... да си здраво стъпил на земята, а вътрешно да си далеко, много далеко, в непознати, фантастични земи, където да се криеш от суровата действителност и където най-накрая да имаш покой... и да търсиш – вечно да търсиш някой, сякаш пернаментно влюбен, но не в човек, а в идеал...

Знаеш ли колко страшно е това? Казват, че всеки човек има своята половинка и когато моментът е подходящ, той я среща и разбира, че не е живял напразно... а какво става с тези, които цял живот напасват нечии други половинки и никога не намират своята, защото тя не съществува, защото е перфектна, а никой човек не е... пари, власт, екзотични места из целия свят изведнъж избледняват, когато няма с кого да ги споделиш... и бавно започваш да губиш себе си... ден след ден... изстиваш, увяхваш като забравено цвете... все по-малко неща остават да те радват – нито успехи, нито покорени върхове, нито сбъднати цели носят усмивка на лицето ти, истинска, а не дежурната фалшива... а знаеш ли кое е най-страшно? Това да ти се случи, докато си още твърде млад... едва прохождащ в реалния живот, а вече изморен и отегчен, без стимул да се бориш, без ясна представа за бъдещето... питам се... кога стана модерно да нараняваш, да унижаваш за удоволствие някой, който милее за теб, който държи на теб и би се жертвал за да си добре? Кога хората станаха толкова мнителни, недоверчиви и злобни... сякаш всеки носи невидима броня на раменете си и всеки момент е готов като таралеж да насочи острите си бодли към теб, дори и при най-малкото съмнение, при една дума, казана не на място... отчуждение, единачество, студ са се промъкнали в масата на обществото и разяждат народа... всеки срещу всеки, всеки сам за себе си... докога?...