Монологът на едно залитане
Всеки звук се стреми към съвършенството на класическия изказ. Всъщност, съвремието не знае какви са били терзанията на несъвършените човешки ежедневия тогава, но това не му пречи да се повдига на пръсти за да наднича в тях и да назидава, с предположенията на логическите си изводи, емоционалните тежнения на всеки за всичко. Неправилно ли е интерпретирането на чуждата емоция, затворена в овехтелите страници на партитурата? Погрешен ли е направеният прочит или е правилен?
От усилието да се задържат, балансирайки между върховете и падовете на фразата, пръстите ми изтръпват и неволно се спъват в ръбовете на черния клавиш, извайващ мажорната доминанта на каденцата. Усещам умората. Гърбът ми се е схванал. Залезът прибира разпиляната слънчева светлина на сигурно място. Сребърните ми пръстени проблясват в лявата страна на пианото. Като… Усмихвам се на сравнението, убягващо ми за да се скрие в тишината на майската интимност- хубаво ми е да се завръщам в света на думите, в реалността, която общува с изречения защото в нея зад отношенията все още съществуват хората. Живи. Истински. От плът и кръв, сенките и светлините на проявленията им докосват моя свят. Споделят го. Допълват го. Разтърсват го. Разкъсват го. Слепват го. Люлеят го в обятията си. Целуват го. Отхвърлят го. Срещат се с него и после отминават, но го сънуват понякога и после дълго се опитват да разгадаят причината за появата на неговия силует в техния прекрасно подреден живот.
Учили са ме да спотайвам истинските си емоции зад солидната маска на светското възпитание. Учтивост, приличаща на сценично проявление- безпардонна, удобна като ушита от известен дизайнер дреха, прилепваща като кожа върху моето “аз”, усмихваща се, приемаща естествеността и екстравагантността на чуждата самоличност без да изрази истинската си, инстинктивна, природа. Не бягам, не застивам, не се боря. Присъствам като домакин на собственото си представление. Посрещам и изпращам гостите и само в самотата си събличам удобното за всички взаимоотношение за да се превърна в човека, който никой не познава, а после и в жената, която никой не е срещал.
В жената, за която всички копнеят.
Откакто се помня, все се влюбвам във взаимоотношенията които срещам, а не в човеците с които ги създавам. И когато заради пристрастията на другия отсреща, взаимоотношението се промени - аз си тръгвам. Сигурно го наранявам онзи, който не ме разбира, дълбоко и безпощадно, но … такава ми е природата – знае какво иска и като се убеди, че не може да го получи - не си губи времето да се обяснява. Не ме привличат притежателните постижения. Не вярвам в притчата за разполовеното същество, търсещо своята единствена и цялостна същност. Нагледала съм се на венчани, в името на вечността, измамници и от двата пола. Ничия съм, въпреки целувките и прегръдките, които се опитват да ме превърнат в партньор на нечия страст, на мимолетен копнеж, на кривване от праведния брачен хомот.
Аз съм като интерпретация, изсвирена на прима виста от някой вселенски пианист, а той, колкото и да е добър в работата която върши допуска грешки. Неволни. Банални. Досадни. За него това не е фатално. Той ще има възможност да просвири още много пъти нароченото за заучаване произведение, но аз ще си остана такава, каквато са ме създали уменията му да чете прима виста. Съществувам отпреди времето на Христа. Тогава да откраднеш от онзи, който има прекалено много от правото на избор за да го дадеш на някой, нямащ това право не беше престъпление. Беше нещо нормално и запазваше равновесието между истината и неистината. Идеята за съществуващия единствено в мисленето си индивид се надвеси над интуитивното проявление на емоционалното битие и го задуши с логичността на своята природа. “Мисля- следователно съществувам” на Декарт оправда смъртта на безкрайно много човешки копнежи. Умираха в името на общественото право да се налагат личности над личности; да се създават идеали; да се въздигат каузи; да се воюва срещу тях за да се демократизира онова, което ограниченото възприятие на моментното обобщаваше като социално-изчерпано, като догматично, като ненужно. Като глас, неспособен да се влее във вселенската представа за хармония. Като фалшив звук.
Звукът е физично явление. В моя случай той се проявява чрез тяло за което полагам грижи: храня, къпя, приютявам под покрив, уча го да мечтае и да се труди за да сбъдва мечтите си и тъй нататък- все обикновени човешки желания, от тия дето всички ги имаме. Искам да съм здрава, щастлива, да имам късмет, да съм обичана. Всъщност най-много от всичко ми се иска някой да ме разбира така както аз разбирам него. И да приема нашите взаимоотношения като уникат, създаден от майсторството на ваятеля на съдби с радост, с доверие, с чест, със задоволство.
Във вакума на днешната действителност общуването с другите прилича, за съжаление, повече на монолог, воден с дефицитите: липса на искреност; нетрайност на създаваните връзки; материални интереси; морални недоразумения; отколкото на диалог между равно поставени в интелектуален план личности. При “дефицитите”: всеки плаче за себе си; присмива се някому; усмихва се само когато получава онова за което е воювал с другите- за наградата да е над тях в представата си за успял човек.
Когато ми се налага да разговарям с усмихнати хора от този вид усещам как под маската на светското възпитание душата ми се вледенява и звуците, които изричам приличат на свистящ в зимната пустош вятър. Залитам в белотата на замръзването и търся спомена за топлината и уюта на своя дом за да се пъхна в закрилящите ме очертания на топло и сигурно при звуците, които спят в албумите със снимки. При спомените. При изоставената от бързане да не закъснея неоправена постеля. При Него. При Онзи, чиято усмивка отброява неравноделните ритми на пулса ми и го успокоява, притискайки ме до сърцето си въпреки несъвършенствата на моите паузи.
Така и не се научих да не потъвам в тишината. Знам, че не бива да се оглеждам в изгревите над планината докато се моля за щастието на всички защото тогава пропускам да помисля за себе си. И докато времето лъкатуши по неравните извивки на горските дъбрави аз, отпивайки от кафето си, си мисля за мелодията, която искам да създам. Когато го направя думичките сами ще се появят. Ще я превърнат в песничка и тя ще ни покани да танцуваме. Теб и Мен. Тогава ще се опитам да събуя високите обувки с които ходя навсякъде за да пристъпя като нестинарка в жаравата на душата ти. Дотогава ще си ги нося и щом залитна ще се държа за ръката ти. Ако я отместиш ще падна. Възпитано. Като всяко, подлежащо на приемане, досадно човешко поведение.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Ивон, понякога, точно преди да се оправят или съвсем да се развалят, взаимоотношенията така се объркват и на човек, естествено, му минават твърде противоречиви мисли през съзнанието. Благодаря ти, че намина и сподели моята тишина.
Доче, иска ми се да не е така, но... правя каквото мога за да променя поне своите взаимоотношения с най-близките си приятели. Радвам се, че ще дойдеш в Сливен.
Ех, Рада, искам вместо да ти благодаря тук за безценния коментар-съвет да те прегърна на живо, в реалния свят, но се надявам някой ден и това да се случи.
Виктор, винаги си ме усещал и разбирал защото винаги си споделял светлината в облачните пролуки на публикациите ми. И усмивките им. Всеки ден Истината е тук, в емоцията на живота, но само Любовта я разбира. Благодаря ти!
Септ, Елибото- Сърдечни поздрави
Благодаря Ви!