Монолози IV

Никога не съм знаела как да обичам щастливо. Нещастната любов ме беше прелъстила безвъзвратно още първия път, когато се влюбих. Не го приемам непременно като нещо лошо. Важно е да чувстваш, а не какво чувстваш.

 Когато бях на петнадесет, баща ми ме изпрати в Италия, за да се науча на любов. Не беше взаимно. Страната ми се стори прекалено слънчева, невъздържана и щастлива. Хората направо се разсипваха от щастие. Пилееха го като времето си – напълно неразумно. Дразнеше ме тази повсеместна еуфория от живота. Затова търсех спокойствие в природата. Разхождах се с часове в градините на селцето, където живеех, а понякога излизах и в околностите.

 В Италия ме научиха, че ако счупиш огледало, те чака седем години нещастна любов. Но дори и стъкларите, които според това поверие би трябвало да са най-нещастните хора на света, дори и те бяха щастливи. Въпреки че повечето от тях си оставаха заклети ергени. Коя жена би се омъжила за мъж, който е натрупал повече години нещастна любов, отколкото му оставаха за живеене? Хората ги гледаха със скрито съжаление. Да, когато ставаше дума за брак, италианците проявяваха разум. 

 В селото имаше един млад стъклар, който беше тайното безсъние на всички девойки в селото. Върху него сякаш не тегнеше проклятието на нещастната любов. Канеха го на всички вечеринки и танци, които се организираха, а момичетата се надпреварваха да танцуват с него.

  Марко имаше сърдечен смях, който се изливаше сякаш от дъното на винена гарафа. Движенията му бяха живи и премерени, сякаш каквото и да докосваше, извайваше стъкло. Не беше много едър, като повечето италианци, но присъствието му винаги се забелязваше.

  Очите му станаха любимото ми зелено, а мръснорусите му къдрици навивах на пръста си като годежен пръстен. Влюбих се от пръв поглед, но от гордост не ходех с „тъпите селяни” на танците, затова не го виждах често.

  Една душна лятна вечер, докато всички бяха на танци, скучаех на терасата на стаята си и подритвах през парапета отронени парчета хоросан.

-          Oddio, signorina! Per favore, sta attenta! Qui ci stanno persone ubriachi chi provano a camminare!* – бях ударила някого с моите камъчета. Гласът беше дълбок и подканящ, думите му бяха по-скоро закачка, отколкото забележка. Усетих го, дори без да говоря езика. Засрамих се и се прибрах в стаята си, без да погледна кой е.

 На следващия ден излязох да поплувам. Открих някакъв самотен залив и влязох във водата. Дори само заради морето си заслужаваше да изтърпя престоя си тук. Бях се изпънала по гръб и леко размахвах крака и ръце, за да се задържа на повърхността.

-          Eccola! La signorina con le pietre!** -  същият глас от снощи ме извади от унеса. Огледах се нервно и го видях. Марко тъкмо сваляше дрехите си и се запътваше към водата. Голотата му очевидно не го притесняваше. Излязох бързо от водата, взех дрехите си и избягах. Въпреки че носех бански, смехът, който ме догони, ме накара да се почувствам гола. Дори не се обърнах да видя дали не е тръгнал след мен.

  Прибрах се гневна в стаята си. Хазяйката бързо се беше научила да не ме безпокои. Беше ме засрамил, беше ме изплашил и ме беше изгонил от моя залив. А аз мислех само за голото му тяло.

  Вечерта, когато реших да изляза на разходка, открих на килимчето пред вратата си лилаво стъклено сърце на сребърна верижка. Едва не го настъпих, толкова беше малко. Прибрах го в джоба си и излязох на разходка. Увлякох се и когато тръгнах да се прибирам, открих, че е след полунощ. Улиците бяха пусти, но това не ме плашеше. Наслаждавах се на спокойствието, което се бе настанило в селцето. Видях го да стои на прага на къщата ми. До краката си беше оставил бутилка вино, наполовина пълна. Чакаше ме. Когато ме видя, се усмихна, направи ми място и потупа с ръка свободното пространство.

  След половин бутилка вино и безброй целувки, се качи в стаята ми. Правихме любов – лятна, морска, италианска.

  На сутринта ме целуна по челото и си тръгна. А аз стегнах куфарите си и се прибрах. Домът ми повече отиваше на любовната мъка.

* За бога, госпожице! Внимавайте, ако обичате! Тук има пияни хора, които се опитват да ходят!

** Ето я! Госпожицата с камъните!