Тесният път между дърветата беше толкова отъпкан, че корените им бяха изпъкнали над пръстта в странни извити форми. Луната сияеше с целия си блясък, но въпреки това двамата братя се препъваха в тях, а когато това се случеше, имаха чувството, че са подритнали камък. Бяха много изморени, поради което дишаха тежко, а и одеждите им бяха залепнали по тялото в областта на гърдите и гърба. Въпреки това вървяха самоуверено и в моментите, когато се споглеждаха, личеше чувство на самоотверженост.
– Константине, знаеш, че Господ ще ни накаже…, нали?
– Знам, Методий! Знам! Но кажи ми, имаме ли избор?
– Не знам…, може би!
– Не, Методий, нямаме! Щом аз казвам, че нямаме, значи нямаме и ти трябва да се съобразиш с моето мнение!
– Разбира се, братко! Разбира се!
След краткия разговор Константин увеличи темпото на вървежа, а Методий го следваше на една-две крачки зад него, без да се оплаква, с провиснала долна устна. Беше пролет и се чуваше сладкия глас на славея! Той ги успокояваше, а и сякаш ги приве ...