Моят приятел - Животът
Една сутрин се събудих щастлива. Лицето ми не беше навлажнено от сълзите, изплакани миналата нощ. Не. Очите ми се усмихваха, искряха на фона на зимната утринна мъгла. Не знаех на какво се дължеше това, но ми хареса - да се радвам на живота. Да попивам всяко хубаво нещо от него, да го оцветявам с мисли в светли цветове, да си играем весело, да се надпреварваме кой пръв ще стигне вятъра... да доставяме радост и на двама ни. Постепенно се сближих с него. Станахме най-добри приятели. Винаги бяхме заедно. Помагахме си. Заобичахме се, докато преди това бяхме първи врагове. Мразехме се, и двамата бяхме отвратени един от друг. Искахме да се унищожим взаимно и май почти успяхме. Но онази сива утрин беше прекрасна. Тогава изпитах нещо, което до преди това не ми беше познато. Изпитах щастие. Животът ми го бе поднесъл. И аз го обикнах за това. Всеки един миг се стремях да му доставям колкото се може по-голямо удоволствие, а в замяна – той прогони болката от сърцето ми и го изпълни с хубави спомени. Благодарна съм му. Винаги ще бъда. Надявам се да запазим добрите си отношения вечно, докато смъртта ни раздели!
© Любомира Герова All rights reserved.
Бях си помислила друго, но се радвам, че не съм познала. 
