Тя лежеше сама в лятната нощ на тревата и наблюдаваше как огнените кълбета изгасват рязко в небето. Тревата леко боцкаше голите й рамене и беше толкова приятно. Щурците само свиреха своя симфония, която прекрасно допълваше атмосферата. Тишина, спокойствие, звезди, лек вятър… Около нея всичко беше потънало в мрак, но тя намираше това за толкова красиво... Толкова много падащи звезди, а тя си пожелаваше винаги едно и също: "Искам да се случи нещо хубаво в живота ми, което да не се разпадне." Беше изключила телефона си, защото се измъкна от вкъщи без да казва на майка си къде отива. Сигурно щеше да се притесни и да звъни, но тя искаше просто спокойствие… "Наистина ми трябва чудо" - мислеше. Надяваше се хората да не грешат и падащите звезди наистина да изпълняват желания. Не искаше да мисли, че това може да е поредното измислено просто така суеверие. Трябваше ù надежда. Толкова искаше в живота й да има поне едно хубаво нещо... само едно... и да остане... Една част от нея казваше, че падащите звезди ще оправят всичко, а другата - че те са просто фасове, захвърлени от ангелите, за да не ги хване Господ, че пушат. Опитваше се да игнорира гласа в главата си, който усилено крещеше, че това е глупаво и чудесата не се случват ей така. "Млъкни!"-извика през зъби. И всичко отново затихна.