Мрачното село

                ужаси, +18


 Трябваше да достигне до него! Въпреки че съзнаваше евентуалната опасност, която можеше да последва и която би могла да повлияе пагубно върху психиката му, той знаеше, че никога няма да се откаже! Понеже тази цел си я бе поставил от години и нямаше да може да се примири със себе си, докато не я постигне!
 Вървеше нагоре, сред тъмните усои на гъстата гора, а високите дървета над него сякаш образуваха гигантски щит, под който мракът завинаги бе спуснал своята котва. Страхът бавно обземаше тялото му, но той го потушаваше с бърза, твърда и целеустремена крачка.
  Тъмнината постепенно започна да се разтваря в меките лъчи, идващи някъде отпред и показващи края на гората. Наближаваше светла местност! Дали това не бе неговата цел? Ускори още повече хода, докато не достигна до последните дървета. След това спря и загледа в ширналото се пред него голямо пространство
 
  Знаеше предварително, че пред него ще се появи изоставеното село Бостан. Беше разучил старите карти на околността и вече беше сигурен в местонахождението му. И сега, пред погледа му, това ужасяващо село се разстилаше по цялата поляна. Порутени и разбити кирпичени къщи със зеещи прозорци стърчаха със своите грозни и потъмнели от времето покриви, а между тях се рееха неравните им дувари. Стар купол на църква се извисяваше над къщите като грозен обелиск, който сякаш господстваше върху цялата тази разруха.
  Все още обаче не бе сигурен дали слуховете за странното обезлюдяване на Бостан са верни, или просто са плод на нечии развинтени фантазии. Беше чул много страховити легенди за това място и имаше някаква вътрешна убеденост, че някои от тях са достоверни.
  Преданията говореха, че тук е властвал страховит култ, който се е занимавал с магии, ритуални убийства, съживяване на мъртъвци и викане на мрачни сили. Това е причината нормалните му жители да се преселят другаде, а тук да останат само осквернените и попадналите в капана на култа. А малцината, които са останали тук, са сключили злокобен договор със силите на мрака, които са ги дарили с вечно съществуване. И точно тези живи мъртъвци обитават това пусто място и плашат до смърт всички нормални хора, които по една или друга причина са дошли тук.  

  Днес щеше да се убеди дали тези слухове са верни, днес щеше да разплете мистерията, обзела толкова дълго съзнанието му!
 Той тръгна с бавни и боязливи стъпки към Бостан! Порутеното село го очакваше с мрачната си същност. Бурени и малки храсти се подаваха от огромните пукнатини по стените на къщите, каменните огради и дуварите бяха разкривени до неузнаваемост, улиците зеленееха, обрасли с гъсти треви. Всичко наоколо олицетворяваше пустотата, тъгата и разрухата, времето сякаш притискаше тези мрачни руини към бездната на обречеността.
  Когато премина първите къщи, напрежението в него рязко измени силата си и се превърна в страх! Тялото му се стегна, все едно ледена вълна бе преминала през него, сърцето му запрепуска в организма като огромен кон в галоп, дъхът му стана неравномерен и на пресекулки, а походката - тромава и несигурна! Оглеждаше с широко зейнали очи старите къщи, които се бяха надвесили страховито над тесните улици, сякаш се опитваха да ги закрият от небето.
 
  Денят скоро щеше да се скрие и да даде път на здрача. Той очакваше здрача, защото според легендите именно тогава силите на мрака излизат от тъмните си скривалища. Искаше да зърне тези сили, любопитството му го тласкаше към тях. Разумът обаче го съветваше да напусне колкото се може по-бързо това ужасяващо място. Въпреки това той избра да задоволи любопитството си!
  Слънцето неусетно бе изчезнало от небето и цветовете бавно започнаха да губят своята сила, давайки път на все по-напиращата сивота. Атмосферата ставаше все по-тягостна, а гробното мълчание наоколо като че ли добиваше все голяма плътност. Страхът вече имаше исполински размери, а ужасяващите предчувствия сякаш се материализираха в грозни демони, които бавно разяждаха душата му.
   Той крачеше бавно по тесните и пропити с тъга улици, които криволичеха около старите сгради. Достигна до един малък площад, където камбанарията на църквата гордо извисяваше снага над всички останали постройки.
  Площадът беше обрасъл с гъсти и високи треви, които скриваха основите на постройките, а кръжащите в отблъскващо изобилие насекоми жужаха с някакъв монотонен звук. От всичките сгради наоколо най-ярко се открояваше църквата, която със своята достолепна архитектура сякаш демонстрираше високомерие. Покривът на тази масивна сграда бе остър, като на немска катедрала, а под изящните сводести прозорци белееха первази с красиви декорации, които обаче сякаш бяха проядени от старостта. Камбанарията, която се намираше встрани от църквата, имаше вид на древна кула. Отдолу се намираха високите ù сводове, постлани равномерно по четирите ù стени, които образуваха в горната си част красив вестибюл. Над сводовете, по протежението на кулата бе оформена тераса с красива балюстрада, а от нея започваха красиви високи стени, завършващи най-отгоре със сив кълбовиден купол. Църквата бе с красива архитектура, но изглеждаше западнала, опустошена, с разбити врати и прозорци, с олющени стени и се сливаше прекрасно с цялата обстановка в близката околност. В него се загнезди някакво неведомо чувство, че именно тук корените на злото са най-здрави и най-дълбоко врязани в земята (въпреки че точно църквите би трябвало да дават усещане за сигурност).
   
  Усети воня на мърша! Отначало слаба и едва доловима, след това противна и дразнеща сетивата му, тя постепенно усилваше своите стойности. Небето вече бе приело сиво-синкавия цвят на сумрака, а околните тъмносиви сгради се очертаваха зловещо със своите грозни силуети. Дочу слаби стъпки, идващи откъм църквата! Някой бе тръгнал към него!
   - Ехооооо! - извика той, като усети в изтънелия звук вибриращите нотки на страха.
   - Ехооооо! - повтори пак, гласът му бе равен и монотонен, сякаш започваше и завършваше в нищото.
  Никой не му отвърна и именно тишината го уплаши неимоверно силно. Ръцете му вече трепереха, а хаотичните мисли в главата му постепенно проправяха път на идващата паника.
  "Това не трябва да се случва! Трябва да се успокоя!" - каза си той и мислено го повтори няколко пъти, след което пое дълбоко въздух. Ужасяваща смрад на леш влезе в организма му и сякаш събуди разумните му мисли.
  "Трябва да бягам"! - помисли си той и тази идея му се видя най-правилна, най-истинска! Но миг преди тялото му да се обърне и да се подчини на командата, идваща от мозъка, очите му съзряха страховита гледка, която сякаш парализира всички негови сетива!

  От една малка врата на църквата, водеща навярно към някое подземие, заизлизаха страховити същества! Нямаше как тези същества да са обикновени човеци, защото походките им бяха прекалено вдървени, цветът им в полумрака бе доста по-тъмен отколкото на нормалните хора, освен това очертанията им бяха груби и несиметрични.
  Страхът му се усили неимоверно, но той не посмя да го потуши с истеричен вопъл и бавно премина в ръцете на паниката. Той стоеше на едно място, без да знае накъде да тръгне и какво да предприеме, бидейки ням свидетел на зловещата картина пред себе си! А съществата идваха към него с уродливи провлачени стъпки, носейки със себе си противна воня.
  Изведнъж спасителният му инстинкт заработи и с рязък скок го върна към реалността. Тялото му се отърси от сковаността, мозъкът заработи на пълни обороти и той хукна обратно към тесните и криви улици на Бостан.
  Тъкмо когато си помисли, че ще бъде спасен, пред него сякаш от нищото изникнаха други твари! Острата смрад отново го лъхна и парализира волята му, той стоеше в тъмнината пред няколкото същества и ги гледаше с неистов страх! Със сила се изтръгна от вцепенението и пое отново в обратната посока. Сви по една още по-тясна улица, където черните стени на срутените къщи създаваха впечатление на абсолютен мрак. Той се облегна на една от стените и задиша дълбоко, за да успокои силно биещото си сърце.
  Всичко беше прекалено ненормално и шантаво, за да бъде истина! Той все още не съзнаваше пълната сила на случващото се тук, защото разсъдъкът все още отказваше да приеме тази реалност.
  Гореща пот се появи по лицето и потече по дрехите му, сърцето му продължаваше да тупти учестено, а около тялото му постепенно се образуваше приятен топъл ореол.
  Отдясно се чу шум и той осъзна, че е време да бяга от тук. Небето вече бе тъмно, но все още се различаваха очертанията на малката уличка и околните сгради. Той тръгна с бърза крачка, като напипваше стените и дуварите на къщите. По едно време достигна до малко и по-светло площадче, от което можеше да се види и показващата се зад планините луна. Но когато огледа околността, краката му се подкосиха от ужас, породен от появилата се картина пред очите му!

  Първо го лъхна невероятна смрад, след това в мрака  съзря цяла орда от чудовища, идващи с изродени крачки към него. Тялото му се скова, това, което успя да стори, бе да извърти главата си назад, за да види още прииждащи твари зад гърба си. Той беше обграден и обсаден! Единственото, което можеше да направи, бе да чака мълчаливо съдбата си и да се моли за оцеляването си.
  Зверовете се доближиха до него! Той успя да различи мазните и обвити с кървава маска скелети, по които висяха грозни и влажни парцали. Зъбите им бяха оголени и се показваха зловещо от полуразложените им усти! На мястото на очите зееха големи дупки, пропити с чернотата на абсолютния мрак! Това бяха лица на мъртъвци, не преселили се в отвъдното, подвластни на злите сили и на тъмнината!
  Усети как здрава кокалеста ръка проби с вещина стомаха му, но поради гигантския страх не почувства болка, а само леко затопляне, породено от  изтичащата му кръв. След това друга прободе с невероятна сила шията му. Трета се вряза в долната част на гърдите му, където бяха сърцето и белите му дробове.
  Светът се залюля пред него и той се строполи на земята. Не можеше да си поеме дъх, а издаваше само отчаяни хриптящи звуци. Единственото хубаво беше, че смъртта щеше да изпревари идващата огромна болка от раните му!