МУХАТА

Да се качиш на влака с билет, с който пръстите ти си играят в джоба, означава просто да си купиш един час от времето, което и без това милостивата съдба ти е отредила, но в никакъв случай не би го знаел, ако не мачкаш нежно онова червеникаво картонче, с поглед в разписанието на всички пристигащи и заминаващи влакове, между които е и твоят. И тази разлика от един час между двете цифри ти наподобява мъничка хралупа, в която ей сега ще се промушиш, като в купе с мръсни перденца и пълни с фасове пепелници, където единствено можеш да почувстваш ласката на оная съвършена анонимност, способна да докара някои до изнемога и досадна бъбривост.

Но не и теб, втренчил поглед в прелитащите вече дървета и хълмове, полусрутени кантони и мръсни вади. Дори да скръстиш ръце, облегнат в ъгъла, със затворени очи и полюшващо се тяло, ще си пак един от всички тях, доверили се на железниците. Ако се правиш на заспал, това също няма да е подло спрямо останалите, понеже тази малка и простима неучтивост винаги е била част от ритуала, който и без друго не ти предоставя голям избор. Докато не се появи оная досадна и шумна муха, която започва да стърже прозореца отвътре. Възможно е няколко минути да се правиш, че не я забелязваш, но в крайна сметка си длъжен поне да отвориш очи и чак след като й хвърлиш един убийствен поглед, с мълчаливото одобрение на всички останали, отново да потънеш в своя ъгъл. Но това не може да продължава дълго, понеже точно тогава започва голямото мърдане - пукане на схванати стави, прозявки, гледане на часовници, увиснал без отговор въпрос за името на малката гара, която току-що е прелетяла с двайсетината си керемиди, без някой да й обърне внимание.

Мухата още е върху стъклото и това означава, че непременно един от двамата седящи до вратата пътници колебливо се надига от мястото си и вече с единия крак във въздуха, едва запазвайки равновесие, обяснява, да, точно на теб, с красноречиво движение на палеца как да постъпиш с тази муха. В нечии очи виждаш погнуса, в други - мълчаливо поощрение, което ти възлага цялата отговорност.

Вече не е възможно никакво отстъпление и дилемата започва да те притиска в твоя ъгъл, където допреди малко си разполагал с още мъничко време, за което с разочарование и горчивина си спомняш, че си платил...

И жената, седяща срещу теб, отръсква от скута си с обратното на ръката някакви несъществуващи трохи.

Тогава можеш просто да дръпнеш рязко дръжката на оня прозорец и да я подържиш така, докато мухата намери спасителния процеп и се завърне в естествената си среда, подпомагайки извънредно крехкото екологическо равновесие.