Musca domestica*

Ако има нещо, което да мразя на този свят и съответно да не мога без него, то това е биологията. Вярно, има живот, но след него е смъртта… А представете си свят без тази наука - едни летящи в небето души, мислещи за истински важните неща…

Опитах се да се примиря, но тогава влязох в гимназията. Първата година мина добре. Имаше посещения на БМЧК, но все пак хората се забавляваха.

Ала втората година… Всеки час - болести на дихателната, отделителната, половата, храносмилателната, ендокринната и на всякакви още системи. Първо се опитвах да уча, но след като всеки час чувството ми за емпатия се вдигаше до небето и моя съвършен свят без биология, реших да спра. Изградих си тактика - уча за четири и не ме интересуват другите. Ще слушам само себе си. Никой не е идеален, я! После - активно участие, проекти, домашни… До пет на релси не е толкова трудно да се стигне.

Така мина и девети клас, да не повярва човек, пет по биология!

После дойде време за входното… Учителят ни е свеж. Сигурно ще даде лесен тест, а и ще ни подготви, но това не пречи пак целият клас да полудее.

Междучасието преди теста, врявата бе по-голяма, отколкото в училищата, когато пуснаха фалшивите сигнали за бомба - всеки нанякъде хвърчи и иска информация, с която да се предпази от най-лошото - двойка по биология.

-          Какво? Двойка по биология се равнява на мъченическа смърт. – Казвам аз, а целият клас ме смята за пълно хахо, но аз отново знам своето и слушам само себе си.

-          Здравейте ученици, готови ли сте за теста? – пита учителят, като влиза с неговата характерна крачка на ранен от ловци чакал. Винаги съм мислила, че нещо с биолозите не е наред, но все пак човекът е добряк.

Учениците измрънкват нещо, а аз си мисля, че не може да е толкова зле. Знаех доста. Само като имена, но все пак не е малко. Имаше едни „А=Т, Г=Ц“**… За три все ще вържа нещо.

Учителят ни размества, за да е сигурен, че няма да ползваме бонус листчетата от джоба. Седя най-отпред. „Може да не съм пълна отличничка, но поне съм честна. Гледам умно, докато учителите обясняват и щом не съм пълна отличничка, значи няма да затлъстея. Няколко възможности за болест по-малко!“ – разсъждавам, а покрай мен летят ученици.

Чакалът ме поглежда. Големите му роговици с издадени ириси, се забиват в мен, като инжекция в дебело човешко месо.

-          Мимче – казва ми той – ще седнеш на последна маса до прозореца.

„На последен чин? Добре, поне ще ми е по-спокойно.“ – още невярващо сядам на мястото. Приятна компания – умници, преписвачи, неглижиращи… От всички по малко!

Учениците-пчелички спират да летят. Вече са кацнали на мястото, на което царицата-майка е казала. Започна раздаването на тестове. Стаята побеля като от сняг, а всеки щеше да го рине, както може. Какъвто му се е паднал – лек или на парцали.

-          Тестът започва! – заяви чакалът, след като подуши навсякъде.

Отлепям листа от чина, за да видя страната с въпросите! „Супер! Онова, което знаех наизуст“ – казвам си и започвам да пиша, каквото съм запомнила. Много приятно! Ако цялата биология беше просто някакви буквички, които не водят до никакви заболявания… Или водят? И се сещам как учителят ни разказваше за грешките, които могат да възникнат в човек, ако някъде нещо не е, както трябва и А Т и Г Ц… Мисли за смърт и болести пак ме налитат… Също както муха! Домашна муха, Musca domestica, която влетя в стаята.

„Ама че тя е част от биологията! Сигурно знае.“ – налудничаво си мисля и даже започвам да говоря тихичко. Вече не просто слушам себе си, а и някаква муха без глава.

-          Пс, мушице! – казвам тихичко и се надявам учителят да не чуе, че моля за помощ някакво насекомо – можеш ли да литнеш и да ми кажеш какво е записала Вили на „2“?

Не знам дали мухата разбра какво питам. Протри си ръцете, повъртя се малко и замина.

„Да чакам ли? Дали ще дойде…“ – чудя се и гледам към прозореца. Отворен е! Ами ако е излетяла? Защо да стои на изпит, като животът ѝ трае само 28 дни, а навън има толкова неща... Оглеждам се. Чакалът ме гледа с неговите роговици и ириси. „Какво ли си мисли човекът? Че съм луда, че моля за помощ съучениците или по-лошо – разбрал е за мухата? Забранено ли е да си говоря с мухи по време на тест?“ питам се и забивам поглед в листа. Отговарям на въпросите и продължавам да се надявам Musca domestica да дойде…

Тя долетя! Можеше да бъде навсякъде, но дойде именно тук.

-          Откри ли отговорите? – питам я аз. Твърде грубо. Трябваше да съм по-мила…

Все пак тя отново протрива ръце. Кацна на ръката ми, извади хобота си и ме целуна. Аз трябваше да я целувам, не тя мен! Без нея не знам какво щях да правя – не че направих нещо, но моралната подкрепа не е малко.

-          Отговорите! – подхващам веднага. Можеше с този пищов-муха, да получа една добра оценка по биология. Трябваше да се възползвам, ако наистина ме чуваше.

Тя обаче пообиколи листа и накрая отлетя. Отлетя. През прозореца!

-          Извинявай, приятелче! – тихичко замолих – Не исках да се държа грубо, ела, моля ти се! Ще ти купя цял сандвич от магазинчето до училище! Само ми помогни за теста…

-          Времето ви изтича – каза учителят, а моята приятелка още я нямаше…

Предадох теста – защо да се преструвам, че дописвам до последния момент. Нямаше да ми дойде някакво просветление. Оставих сред първите и седнах отново. Не мина много зле – имаше упражнения, които знаех и без Musca domestica… Жалко, че не беше, когато предавах теста.

Нещо бръмна. Мухата! Простила е! Кацна на чина ми. Мисля, че питаше как мина тестът.

-          Ти си по-важна. Тестовете заминават – казах и отидох до магазинчето за закуски.

Взех голям сандвич и дадох парче кашкавал на моята приятелка. Тя не го и докосна. Отлетя и повече не я видях. Знаех, защото мухите живеят 28 дни.

28 дни… След точно толкова получих съобщение от дневника. Гласеше „Нова оценка по биология“. „От теста с мухата!“ помислих и отворих с надежда, колкото глава на мухичка.

Три…

Musca domestica(лат.) – домашна муха *А, Т, Г, Ц – аденин, тимин, гуанин, цитозин

Лиана Петракиева