Sep 27, 2012, 11:27 AM

Мъже в черно и в България 

  Prose » Narratives
1803 0 0
20 мин reading

                                                трети разказ

 

     МЪЖЕ В ЧЕРНО И В БЪЛГАРИЯ

 

 

  Всъщност, заглавието на тази история трябваше да бъде “Фантоми в черно и в България”, но приех първото, защото, както е известно, преди няколко години по екраните на кината  се прожектираше филм със същото заглавие. И тъй като много от зрителите го приеха от към забавната му страна, ще кажа още в началото; това бе погрешно. Вярно, филмът е американски и като такъв, главните герои бяха представени като супермени, които могат всичко. Най-вече в положителна посока.

Малко хора знаят какъв е бил поводът да се направи такъв филм или по-точно да се третира такава тема в киното. А той е следният:

  От години в САЩ и в други западни страни официалните власти откриват, че често пъти някой или някакви неизвестни лица се представят за хора на властта и установяват нерегламентирани контакти с обикновени граждани и под предлог, че защитават интересите на малтретирани или малолетни лица, се опитват да отвличат същите от техните домове. Този или тези загадъчни личности, на вид са напълно нормални хора. Облечени са като нас, почти винаги са с добри обноски и поведение, което не буди  съмнение, че това наистина са хора. И въпреки това...

 Има много случаи, разказани от очевидци и пострадали граждани пред медиите или пред официалните власти на съответната страна, които с чиста съвест могат да се отнесат към  загадките на века. Никой  досега не е бил в състояние да задържи такива мистериозни личности или поне да изясни кои са те.

Случаите са описани в пресата или в книги, които всеки може да намери и прочете. Друг е въпросът дали ще възприеме сериозно написаното там, дали ще повярва, че това са, най-общо казано, неуловими същества, призрачни субекти, с две думи - фантоми. А че това са именно фантоми  спор няма. Досега компетентните власти не са изяснили що за феномен са.

  Ясно е само едно: тези неканени гости винаги са облечени в черно, приличат на нас и се държат като нас.

  Свидетелите или потърпевшите, които са се срещали с тях, при разпит дават едни и същи сведения, от което може да се направи следния извод –  загадъчните личности не се различават от човеците, представят се за хора на властта и се опитват да отвличат малки деца или заплашват възрастните, ако това е в тяхна изгода.

 Например, ето какво разказва обикновена американка – майка на две деца.

  - Една заран на външната врата се позвъни. Погледнах през прозореца и видях на пътя до оградата спряла лека кола стар модел, черна на цвят. До вратата на къщата чакаха двама души – мъж и жена. На вид бяха обикновени хора. Облечени елегантно, в черни костюми. Отворих и попитах какво желаят. Те се представиха, като показаха документи, в които пишеше, че са от “Службата за защита на децата” и биха искали да поговорят с моите деца. Имало сигнали, че са били малтретирани. Бяха любезни, внимателни, учтиви.

    Тъй като нямаше от какво да се страхувам – децата ми нито бяха малтретирани, нито дори заплашвани – ги пуснах в къщата. Попитах дали не биха пийнали нещо – кафе, чай – но те отказаха категорично. При разговора непрекъснато подчертаваха, че в “Службата за защита на децата” има сведения за лошо отношение към тях от страна на родителите – въздействали сме им психически, биели сме ги и даже намекваха за сексуални игри с тях. Когато възразих категорично, че това не е вярно, те смекчиха тона и предложиха да вземат едно от децата, което да каже истината в службата и с това въпросът да се приключи. Казах, че без съпруга си не мога да решавам такъв въпрос и твърдо заявих, че без мен и мъжа ми, децата няма да ходят никъде.

Разговорът продължи около 45 минути и те си тръгнаха. При излизането мъжът ми подаде визитка с предложение да му се обадя, когато счета за необходимо, за да се изясни въпросът окончателно. Качиха се в черната лимузина и си заминаха.

  Вечерта жената разказва на мъжа си за срещата и той решава да провери какви са тези “служебни лица”, които настойчиво напирали да му отвлекат децата. От “Службата за защита на децата” му отговорили, че не са пращали никого. Дори потвърдили, че служители с такова описание нямали. Това заинтригувало още повече съпруга и той, заедно с жена си, отишли в полицията, където били разпитани подробно. От полицията потвърдили, че това не е единичен случай и че работят по въпроса. При разпита, жената си спомнила някои подробности, които ù направили впечатление. Например, минути преди да си тръгнат неканените гости, мъжът започнал да заеква и да трепери, както и да се държи някак си неестествено. Съпровождащата го жена прекратила веднага разговора и те  си излезли от къщата. Съпругата си спомнила, че когато мъжът ù поискал да види визитната картичка, тя не я намерила, въпреки че много добре си спомняла къде я оставила.

   Другият случай е подобен, но ще кажа само, че потърпевшият бил заплашен от подобни загадъчни личности, само защото случайно видял приземила се летяща чиния или нещо подобно и естествено разказал това на свои близки и приятели. Още вечерта бил посетен от “служебни лица” – пак двама души – които били от някаква секретна служба в Министерството на отбраната. Предупредили го да си мълчи, защото можело да му се случи нещо. Този път те били облечени в съответните униформи на военни, но колата била също черна.

 Когато човекът проверил дали има такава служба, от Ведомството му отговорили, че няма. Нещо повече: лица с описаната външност също нямали. А и в служебните документи, с които се легитимирали, имало малки разлики – показаните отдавна били излезли от употреба.

  Това е там, в далечна Америка, а тук, как е тук, у нас? Застраховани ли сме от подобни чудатости?

  За съжаление, не. 

 Нещо повече: у нас те се появяват в много по-зловеща форма и действията им са повече от брутални. Малко хора, обаче, се опитват за разкрият истинските причини за фаталните им действия, да не кажа почти никой. Тук обикновените класически похвати – полицейски разследвания, отпечатъци, разпити  и др., не помагат. Не са в състояние да хвърлят светлина и прегледите от психолози и психиатри на  пострадалите лица. Е, все пак се стига до някакво заключение след месеци или дори години и виновникът бива наказан (ако е вменяем) или го прибират в психиатрията (ако е невменяем).

 Само че така ли е? Наистина ли всичко е направено, за да се разкрие истината? Не, не всичко. И то не че следователите и вещите лица са били недобросъвестни или слаби професионалисти, а защото не са запознати с неща, които засега се отхвърлят от официалната наука, смятани за измишльотина на фантазьори. Нека пак използваме термин от киното и наречем тези фантоми “сенки от здрача“. Ще се опитам да се обоснова с аргументи и доказателства защо така ги наричам.

   Ще разгледам три случая, станали у нас, които са подобни на  вече описаните, естествено с някои нюанси. Няма да влизам в детайли, тъй като те са  вече известни и описани подробно в пресата.

  Първият случай е този със семейство Дамянови от Разлог. (виж в. “Труд” от 25 септември 1999 г.)

По-малката дъщеря – шестнадесетгодишната Цветанка, убива сестра си – деветнадесетгодишната Ани, като я намушква  с “джобно ножче на 32 места.”

  Понеже това е класически случай на поява на “фантоми в черно” при български условия, ще цитирам вестника по-подробно. “В техния доклад (на психолозите – бел. на а.) се констатира, че самата тя е организирала трите нападения върху себе си. В продължение на две години само Ани изразява съмнение, че съществува някакъв висок черен нападател, който застрашава фамилията.

 За пръв път непознатият мъж дошъл в дома на Дамянови на 14 август 1997 год. Бащата, който сам направил първия оглед на мястото на престъплението, разказал на колегите си, че дъщеря му е била ударена с твърд предмет - ваза. После била вързана и душена. На тръгване нападателят забил нож в портретната снимка на бащата Георги Дамянов. При разследването експертите от МВР сочат садистични наклонности у офицера. И по-нататък четем, че: “високият черен мъж с ножа се явява отново на 2 март следващата година, като напада Цветанка на пистата край Банско.” Третото идване на непознатия е само дни по-късно до леглото на Цветанка в охраняваната стая във военната болница.Четвъртото идване завършва със смърт.”

 И досега за много хора този случай не е изяснен. Разлогчани не вярват в тъмните страни от психо портрета на уважавания от тях съгражданин Дамянов. При тричасовия сеанс със служителите на местното РПУ, веднага след убийството на Ани, МВР експертите установили наличието на страх у полицаите за съдбата на семействата им, но не и капка съмнение  във версията за нападателя фантом, пристигнал и напуснал дома на полицая, без да остави следи.” (Интересно, защо ли?)

Случаят минава в графа “психично болна”  и девойката  отива в психиатрията за години. А може би за цял живот.

Едно семейство е съсипано, смазано – хората от него са извън обществото, опасни за себе си и за околните. Колкото и да не се признава това от другите – роднини или близки – то е факт. Кой би се доверил на хора, от чието семейство е излязъл убиец? Жестоката трагедия е налице.

  Втория случай е по-скорошен. Дори разследването още продължава. Става въпрос за майката, Даниела Терзийска, която “удуши” шестгодишното си момченце Пепи и го “скри” в езерото на Южния парк. Да не забравяме, че някои “часови“ вестници крещяха на възбог “България уби дете!“ визирайки, разбира се, Правителството и всички служби, свързани с него. Няма да се спирам на това подробно. Ще кажа само, че това беше абсолютна простотия на неадекватно мислещи хора, които освен омраза и пари, нищо друго не виждат в този живот. Те просто разфасоваха информацията – истина и неистина – и я експлоатираха с месеци, за да задоволят нагона на много българи от жестокост и естествено да си харчат вестниците, продавайки ги пак на този оглупял от четене на подобни “истини” българин.

 Ето какво пише в.” Монитор” от 3 май 2002 г. (Част от интервюто с Даниела предавам дословно.)

Въпрос: - Имаш ли спомен за колата, за която в началото каза, че с нея е отвлечено детето ти?

Отговор: - Казах им (на следователите – а.), че модел не разпознах. Само като цвят – беше черна с двама мъже в нея.”

Въпрос: - Детето не писна ли?”

Отговор: - Не, изобщо.

Въпрос: - Ти не се ли развика, не извика ли някой?

Отговор: - Не. Това обясних и на полицаите... Аз не знам защо  го направих.”

 Няма да коментирам по-нататъшното интервю с Даниела, както и поредицата от статии по темата в същия вестник опитвайки се да ни внушат, че това е политическа поръчка на властимащите, нито “компетентното мнение“ на поета Недялко Йорданов (пак в същия вестник), който в досадна многословност се мъчи да ни обясни, че щом Даниела излага мислите си в стихотворна форма, е... невинна. Виновно било Правителството, което организирало всичко това, за да отклони вниманието от проблемите на страната. Не съм адвокат на никого, но не мога да не  напомня на Недялко Йорданов, че едни от най-големите поети или художници за всички времена са били “откачалки”  (меко казано). Така че му препоръчвам да си пише там за “Любов не остаряваща“, застаряваща,  отвращаваща и т.н. и да не пише за неща, които не разбира.       

 Третият случай е още по-нов.

 Става въпрос за бащата, който уби шестгодишната си дъщеря, намушквайки я на няколко места с нож и изоставяйки я в запустял двор. Намериха го и него, “самоубил се”, хвърляйки се от голяма височина. Разследването продължава, но какво от това – най-много да открият някои несъществени подробности, които са без значение за следствието и случаят да мине “към дело”.

 Има и други случаи, разбира се. Например всички знаем, че преди година баща уби двете си деца, без сериозна видима причина – майката ги изоставила, той не можел да ги грижи за тях и т.н.                  

   Това са фактите. Вероятно има и други, но нашата цел е не да правим  криминална статистика, а да погледнем нещата от друг ъгъл и доколкото е възможно да помогнем за изясняване на случаите. Защото това не са класически случаи на престъпление, а феномени от друго естество.

   И така, ето моята теория. Не казвам хипотеза, защото доказателствата, че такива призрачни същества наистина съществуват, са много и  неопровержими.

  В нея читателят ще разбере не само защо това се случва, а ще се запознае със същността на самия феномен. Нещо повече – ще дам обяснения как може да се защитим от подобни фантоми, защото в крайна сметка едва ли на някому ще е приятно да се среща с тези призрачни личности, още повече да бъде похитен от тях. Ще допълня разказа си с факти, които умишлено премълчавах досега, но които са важни “за следствието”.

  Да вземем случая от Разлог. Близо две години преди да се случи нещастието, по- малката дъщеря споделя с родителите си, че около нея често има някакъв непознат, висок черен мъж,  облечен с черни дрехи. Един път на ски-пистата в Банско (2 март 1999г.), после до леглото ù в охраняваната стая във Военната болница, друг път в киното и т.н. Бащата, мислейки, че това е психоманиак, взема някакви мерки, така да се каже частно, защото шефът на Полицията отказва да му съдейства, но това не довежда да нищо. Той пита момичето дали въпросното лице е отново около нея. Тя потвърждава, че не е прекратил да я следи и дори е бил в киното до нея.

 Бащата е подполковник от полицията, има възможност да разследва случая инкогнито, прави го, но пак никой от натоварените с разследването лица не потвърждава, че наистина съществува човек, който тормози дъщеря му. С две думи, те не забелязват нищо обезпокоително, докато момичето упорито твърди за странната личност, която се навърта около него и дори я заплашва.

 Второ, нещо още по-странно. Никой от полицаите не приема версията на МВР експертите и твърдо вярват в съществуването на нападателя фантом. Защо? Толкова ли са наивни и първични тези служители на закона? Значи все пак има нещо, което ги е смутило, но не искат открито да го признаят. Това са все смущаващи въпроси, на които отговор няма.

   При втория случай пак така се получава. Не мога да кажа какво се е случило с майката Даниела преди инцидента, нито съм запознат с фактите от разследването, но моите проучвания показват, че следствието се води в грешна посока.

 Като изследовател на свръхестествените явления се опитах да хвърля светлина, разследвайки, така да се каже, случая частно. Всъщност, то не беше и разследване. “Някой” като че ли ми помогна да се срещна с човек, който ми разказа  невероятни неща, които записах на лента. Звукозаписът е четиридесетминутен, но поради липса на място, ще цитирам само част от него. Ето го:

 “Както всеки ден - разказва Х. П. -  така и днес (деня на убийството на малкия Пепи), дойдох на работа и отворих сергията. (Х.П. продава разни дреболии в барака, която е досами езерото). Някъде около десет часа разбрах, че е станало нещо, защото полицаи заградиха с лента мястото и забраниха да се излиза и влиза в него. Разбрах и защо. Детето беше вече извадено от водата и поставено на бетонния парапет. Бях уплашен. Няколко полицаи, както и техни началници, обикаляха мястото. От време на време се събираха на групи и коментираха. На хората, чиито работни места бяха вътре в “кръга”, не разрешаваха нито да излизат, нито някой да влиза при тях. Това го разбрах, защото от напрежението и възбудата се налагаше да прескоча до вкъщи и попитах охраната дали това е възможно. (Х.П. живее през булеварда на стотина метра от Южния парк.- бел. а.) Не разрешиха и категорично ми се забрани да излизам от бараката. Щях да се примиря с това нареждане, но след няколко минути, някъде около десет и половина часа, видях жена да преминава на метър-два от постовите полицаи и да се разхожда свободно в забранената зона, спирайки се ту при една, ту при друга група от служебните лица. Отидох при полицаите и ги запитах  защо на мен не ми разрешават да си отида до дома, а пускат външни  хора в заграденото пространство. Те попитаха кого са пуснали. Казах им: ”Жената, която току-що премина покрай вас и в момента е на десетина крачки от нас. Ето я, спряла се е  до групата от тримата ви началници.”

Полицаите погледнаха към указаната от мен посока, позасмяха се и рекоха: ”Ти в ред ли си? Там са само нашите трима шефове. Няма никаква жена. И никой не е преминавал покрай нас. Хайде прибирай се в бараката.”

Загледах се отново в групата на следователите и останах удивен: тези двама души не виждат човек, който е само на десетина метра от тях! При това млада жена, доста елегантна, облечена с вкус. Отидох на  работното си място и реших да наблюдавам загадъчната жена, като си помислих, че полицаите може би умишлено ме заблуждават, за да не протестирам и настоявам да си ходя у дома. Жената престоя в заграденото място доста дълго, може би около четири часа, почти до края на разследването, след което си отиде, като мина отново покрай дежурни полицаи, този път други. Ядосан от случилото се с мен, ги попитах и тях защо пускат външни хора да си излизат, а мен не, като им посочих жената, която бе на десетина метра от нас. Те хвърлиха поглед в указаната посока, спогледаха се и ми казаха, че там няма никаква жена. Разбрах, че и тези не я виждат и за да не ме заподозрат в нещо нередно, се върнах на тезгяха.”

  След като чух разказа му, реших да го разпитам по-подробно.

 Въпрос: -  Как бе облечена жената?

 Отговор: - Беше  в черен костюм, дамски, летен.  Беше елегантна, с тъмни очила.

 Въпрос: - Възраст? Беше ли стара?

 Отговор: - Не. Беше около тридесет, тридесет и пет годишна и много хубава. С гъвкаво стройно тяло и с изопната кожа на лицето.

 Въпрос: - Когато се застояваше при другите  хора, те  разговаряха ли с нея?

 Отговор: - Не. Те като че ли  не я забелязваха. През цялото време я наблюдавах и никой не влезе в разговор с нея, нито дори я погледнаха. Сякаш не съществуваше. А такава жена не можеше да не направи впечатление – пак казвам, беше много красива.

 Въпрос : - Какво направи тя, когато излезе от ограденото място?

 Отговор: - Пресече булеварда и се качи в колата.

 Въпрос: - От коя страна?

 Отговор: - Откъм страната на шофьора. Запали мотора и си замина.

 Въпрос: - Каква бе колата?

 Отговор : - Средна големина, модерна, черна и със затъмнени прозорци.

 Въпрос: - Разказвал ли си това на други?

 Отговор: - Не. Нито думица.

 Въпрос: - А на мен защо го разказваш?

 Отговор: - Теб те познавам. Зная, че се занимаваш с изследване на такива неща. Сигурен съм, че няма да ми се смееш.

 Наистина с Х. П. се познавахме отпреди, знаеше, че съм написал книга на такава тема и дори ме беше запознал с една интересна личност, която често пребиваваше в Южния парк. 

 След десетина дни минах отново покрай него, като отново заговорихме за случая. Този път той не разбра, че го записвам, говореше свободно. Поставях същите въпроси, като следях отговорите. Исках да разбера дали ще има съществени разлики от предишните. Вкъщи анализирах двата разговора. Нямаше почти никакви разлики. Това затвърди още повече убеждението ми, че Х. П. не лъже.

Х. П. не се занимава с четенето на подобна литература, той е един обикновен човек и хабер си няма от фантоми или човеци в черно.

Беше уплашен от това да не го сметнат за психясал, ако разкаже някому за жената, което наистина щеше да стане, ако се бе раздрънкал пред жадните за сензации журналисти.

 Ще допълня казаното до тук с нещо по-странично, което  има връзка с тези странни случаи.

   Един ден ми се обади вкъщи някаква жена, която не познавах. Попита ме дали не бих могъл да отида в дома им и да разговарям с тях - с нея и дъщеря ù. Обясни, че са прочели книгата ми за свръхестествените явления и това е причината да ме поканят на разговор.

 Съгласих се и тя дойде с такси да ме вземе от къщи. Отидохме у тях – домът им бе на хора, на които нищо не липсва.

Докато пътувахме с колата, майката ми разказа набързо причината за моето повикване. Дъщеря им А. не била  психически добре. Казах, че не съм психиатър и сигурно има някаква грешка. “Не – рече тя – няма. Дъщеря ми ще ви разкаже всичко.”

 Така и стана. Щом се настанихме в хола на къщата, дъщерята – едно симпатично 22 годишно момиче, студентка – ми разказа невероятни неща. Можела да медитира (с това вече са наясно много хора), да контактува с някакви призрачни същества, които ги виждала съвсем ясно или били обвити с ярка, но не дразнеща светлина, да излиза в астрала по желание, да лекува. Често пъти около нея предметите се движели безпричинно. Можела да хипнотизира мислено хора, което и направила веднъж с близките си. Майката каза, че тя и съпругът ù заспали, без да разберат защо. Влияела на чужди хора с мислите си.

 -  И все пак – ги попитах – защо точно мен повикахте?

 - Защото – каза майката  - след всяка такава случка А. едвам се държи на крака от умора. Понякога се случва и да припада от изтощение. Отслабна с няколко килограма, изгуби апетит, не може да спи. Ходихме по екстрасенси и дори при проф. Орбецова, но подобрение няма.

Стана ми ясно, че това е уникален феномен и ако не се вземат мерки, с момичето или с хората около нея може да се случи нещо много лошо. Обясних какво трябва да направи А., тъй като на нейната възраст и особено ако е психически изтощена, може да попадне под властта на астрални лоши сили, които аз наричам астрални вампири.

Именно тези изтощени енергийни същества от Астрала са въпросните фантоми, за които вече стана дума. Момичето ми повярва, следва указанията ми и вече почти година няма  никакви проблеми със здравето си.

  Тези призрачни същества не са по-силни от нас, ако знаем как да им се противопоставим. Но ако не знаем, почти винаги нещата завършват фатално за нас, биологичните същества. Казвам, “биологични същества”, а не хората, защото, когато не намерят подходящ субект навреме, те са принудени да изсмукват енергията на убити от тях животни. Такива “странни случаи” има описани със стотици в специализираната литература. Естествено, фермерите не знаят кой  убива домашните им животни и за какво.

  Това е моята теория за “Фантоми в черно”, която, както читателят вижда, е прекалено реална, за да не се повярва в нея.

   Въпрос на време е да ù се обърне внимание и да се предпазим от още едно голямо зло - освен рака и спина - сполетяло човечеството.

   Като  послеслов на казаното до тук, ще приведа кратък цитат от книгата на Дейвид Айк – “Бунтът на роботите“ (изд.”Иратрон”, София, 1999 г., стр. 154) случай, за който през средните векове се е разказвало с ужас. (цитирам):

   “По време на Инквизицията, когато вярата към Бога се налагала със сила и страх, в Европа се появява т.н. бубонна чума, известна като “Черната смърт”, от която умира почти една четвърт от населението на континента. Често сега изобразяваме символично смъртта като скелет, държащ коса; това идва от безбройните разкази, известни из цяла Европа, за странни мъже в черно, държащи коси, които се появявали в някой град или село, дни преди хората да се разболеят от “Черната смърт”.“ (край на цитата) 

Разбира се, авторът води повествованието в съвсем друга посока и затова не си задава въпросите: Какви са били тези мъже в черно, носещи коси? И  що за феномен са били те, появяващи се точно преди да настъпи чумна епидемия, отнела живота на милиони люде? Но ние нямаме право да ги подминаваме като явление, колкото и странна да ни се вижда връзката им с днешните “Фантоми в черно”.

 Както виждаме, този феномен съществува не от вчера, а че не носи добро на хората е повече от ясно.                                  -----------------------------

                                                  следва 

                                                                          четвърти разказ

© Цвятко Илиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??