„Скъпо дневниче, днес…”, „скъпо дневниче” ли, кви ги пиша и аз, може ли да бъде по-гейско?” – последва дълбока въздишка, след което Виктор се просна на дивана и сложи ръце под тила си. Загледа се в тавана и се замисли:

- Ама и аз почнах като тъпите американци на психолог да ходя. Да се е*а в глупака, от къв зор се съгласих на тая простотия… И тоя тъп Павел: „ Ходи бе, брат, знайш ли кво яко ти става после, като си излееш душата.” Оффф, а тоя старец как ме гледа... ужас!

На същият ден Виктор беше разговарял с колегата си Павел, който беше забелязал колко нервен и раздразнителен е станал младият мъж. Адвокатът ходеше наляво и надясно из кантората, прелиствайки поредното дело, без да забелязва каквото и да е в офиса. Той поемаше тежки случаи и ги печеше с агресивно поведение. Защитаваше всякакви отрепки, които после му се отблагодаряваха щедро.

Веднъж се застъпи за някакъв си Коректора, поредният наркобос, който беше стъпил накриво и куките го бяха надушили. Делото не беше леко, но Виктор си разбираше от работата и накрая Коректора беше на свобода.

- Длъжник съм ти, ела на това място, имам нещо за теб. – каза му той след като всичко беше приключило, подавайки му малка златна визитка. Виктор я погледна:

„Златната ябълка – парти всяка вечер с балет „Фурия”

За контакти : София, ул. „Кракра” 23 

„Я виж ти негодникът как си пере парите, хитро.” - помисли си  адвокатът и прибра малкия лист в джоба си.

Следващите няколко дни също беше неспокоен, усещаше се напрегнат, умът му витаеше в друго измерение, дори тялото му беше схванато. Реши да отиде на фитнес.

Към 18:30 беше в залата и започна позабравената си тренировка. Шест повторения по двадесет серии всяко – коремни преси, щанги, бягане на пътеката двадесет минути. С необходимите почивки естествено, но той нямаше нужда от тях, защото сякаш не усещаше умора, нито напрежение в мускулите.

Докато правеше поредното упражнение, в залата се появи засукана блондинка. От далеко си личеше, че си търси нещо – грим плюс прическа, маникюр и изрязан екип.

„Класика.” Каза си Виктор и ù се усмихна нагло. Тя от своя страна също се засмя и започна демонстративно да си прави загрявката, като извиваше тялото си като струна.

„Ох, как ще те чукам…” - мислеше си Виктор, докато завършваше тренировката си. Той остави десеткилограмовата гира, попи потта с тениската си и отиде до момичето:

- Не съм те виждал досега тук, нова ли си? – започна той.

- Мдаа… - отвърна тя и го погледна предизвикателно. – Трябва да намеря някой да ме разведе, комплексът е голям.

- Ми хайде да направим едно кръгче тогава. – подкани я той и двамата запристъпваха по коридора.

Виктор не беше от търпеливите, затова още когато излязоха от пълната зала, я дръпна настрани и започна да я опипва настървено. Тя от своя страна не се възпротиви, а се остави изцяло на желанията му:

- Ела в съблекалнята, тук някой може да мине. – каза тя, стенейки.

- Е, хубаво, щом така искаш.

Виктор я завлече навътре и светкавично свали късите ù гащи и прашките ù и вдигна блузата ù. После я подпря на стената с гръб към него, свали своите къси панталони и започна да я оправя на задна, хванал здраво русата ù коса. Тласъците му бяха бързи и дълбоки, по-скоро груби, отколкото провокирани от някакво чувство, животински, задоволяващи нагона му. Момичето охкаше и викаше:

- Да, бейби, точно така… Искам те, скъпи… ммммммм… оооххххх!!!

- Млъкни, че свършвам! – извика Виктор, след което последваха още няколко дълбоки прониквания и той спря. Дишаше тежко, усещаше пулса си да препуска. Обу си панталоните и отиде до близката мивка, за да се измие и наплиска лицето си с вода:

- Много си добър. – чу глас зад себе си.

- Знам. – отвърна ледено, без да отделя поглед от отражението в огледалото.

- Кога ще се видим пак? – попита момичето с надежда.

Виктор избухна в смях, което озадачи младото момиче:

- За кво виждане ми говориш, я се оправи. – отвърна ù той, докато сушеше ръцете си на сешоара.

- Ма аз мислех… - опита се да отговори тя.

- Ма не ме интересува кво си мислела. – прекъсна я той. - Във фитнеса сме, нали? С тебе прайхме общ фитнес. Аре, махам се аз. – и той излезе от малкото помещение, а зад себе си остави съкрушеното момиче, което се разплака от обида.

Излезе от центъра, качи се в скъпото си возило и се прибра вкъщи. От там лъхаше студенина – всичко беше в стъкло и метал, главните цветове бяха черно и бяло, само мебелите имаха кожена тапицерия. Хвърли спортната раница на пода и влезе да си вземе душ. Облегна се на студената стена с лице към нея: „Мамка му, кво направих...”

На другия ден отново беше мрачен, сопаше се на всички, не зачиташе чуждо мнение:

- Брато, кво ти става. Цял месец ходиш като недоебан пендел, кво има? – попита го Павел.

- Иванов, що не ми лапаш патката, вместо да ми се прайш на психиатър?

- Ти знаеш ли, че това е идея, бе мухльо. Я ходи се оплачи на някой професионалист, като не искаш да ми кажеш на мен.

- Ти луд ли си, да не съм бавен. – Виктор го гледаше втренчено и неразбиращо.

- Майтапът настрана, аз ходя от няколко месеца и се чувствам много добре. Ще ти дам номера му, д-р Рангелов, много е добър. Плюс това е гроб за всичко, което му кажеш.

Виктор седеше и гледаше недоверчиво, готов да се изхили, но после помисли малко и се съгласи да опита. Прибра се в офиса си и набра дадените му цифри. Последва свободен сигнал:

- Кабинетът на д-р Рангелов. Какво обичате? – любезно попита гласът в слушалката.

- Добър ден, може ли да си запазя час за преглед?

- Момент, моля.

„Къв преглед, бе, аз да не съм болен.” Помисли си той, докато чакаше отговор.

- Имаме свободни часове за днес и утре от 17:00 часа. Кога ви е удобно да дойдете?

- Нека да е днес… - отвърна несигурно мъжът.

- На кое име да ви запиша?

- Виктор Ка... аа, извинете, Виктор Бисеров.

- Готово, дочуване.

Виктор затвори слушалката и се загледа мрачно в нея. До края на деня настроението му не се промени. Той вършеше работата си механично, без да влага нищо в нея. По някое време погледна часовника си – 17:04. „Дейба!” - изпсува наум и се забърза. Прибра набързо нещата си и се запъти към паркинга. Седна зад волана и след минути беше на главния булевард, но по него имаше задръстване.

„Офф, писна ми от простотии!” - каза си той и започна нервно да натиска клаксона. След секунди осъзна, че това няма да му помогне да се придвижи по-бързо. Отпусна се с въздишка на седалката и включи плейъра си. Корн започнаха да се дерът, докато колоната бавно се изнизваше. Половин час по-късно мъжът най-после бе стигнал до уреченото място. Погледна сградата и се зачуди дали изобщо да влиза. Огледа се – никой друг не го гледаше, всеки се беше вглъбил в собствените си неща и не се интересуваше. „Тука всички са луди, давай и аз с тях…” - каза си той и влезе.

Вътре го посрещна любезна рецепционистка, която го съпроводи до кабинета на д-р Рангелов:

- Добър ден, вие сигурно сте Виктор? – попита възрастният мъж.

- Да, извинявам се за закъснението, но попаднах в задръстване. – оправда се той.

- Няма проблеми и без това сте последният за днес. Моля, настанете се удобно на кушетката.

Виктор се обърна и видя кресло като по филмите – дълго и меко, където се предполага, че хората с проблеми биват предразполагани да ги споделят по-лесно. Резервирано седна и скръсти ръце.

- Виждам, че сте напрегнат, но моля, не се притеснявайте, легнете спокойно и отпуснете тялото и съзнанието си. Тук сме, за да поговорим.

- Ми аз не знам точно защо съм тук… Един приятел ме накара да дойда… Аз не че имам някакъв проблем... – започна несигурно Виктор.

- Това е често срещано явление при повечето пациенти. Несигурност, обърканост, дори страх. Моята работа е да помогна всичко това да бъде осъзнато и преодоляно. Нека започнем с нещо простичко – представете ми се с кратко описание – кой сте вие, с какво се занимавате, какво обичате да правите през свободното си време.

Виктор въздъхна тежко, намести се по-удобно и започна разказа си:

- Казвам се Виктор, на 29 години съм, адвокат по професия. Винаги съм искал да се занимавам в тази сфера и съм доволен, че съм го постигнал. В свободното си време правя обичайните неща – излизам с приятели, ходя насам-натам, тренирам от време на време. Общо взето това е.

- Дотук много добре, поздравления за това, че сте се реализирали там, където сте искали. А какво ще ми кажете за семейството си, личния ви живот – обвързан ли сте?

При задаването на този въпрос, Виктор трепна, усети как сърцето му се сви и заби по-бързо:

- Не, не съм и се чувствам по-добре така. Живея сам, родителите ми живеят в друг град. Виждаме се по празници и чат-пат ако прескоча за събота и неделя. Това е.

- Разбирам, нормално е, когато детето се е отделило от семейството, посещенията да намалеят. А този избор да бъдете сам - от какво е продиктуван?

- Нямам време за глупости. – грубо отвърна Виктор и отмести поглед.

- Нима личните отношения са „глупости”?

- Не си плащам да бъда съден, нали? – остро отвърна мъжът.

- Не, в никакъв случай, тук никой не съди другия, просто се опитвам да разбера вашето мислене. И предполагам, че щом избягвате тази тема, именно там се крие и вашият проблем.

Виктор замълча. Усети, че се е издал и прецени, че ако продължава да се зъби, ще се разкрие още повече.

- Предполагам вашето мълчание е потвърждение на тезата ми. Искате и да ми кажете какво ви тревожи?

- Не… не мога, лично е. – заяви сухо Виктор.

- Разбирам и е мой дълг да уважа желанието ви, но и също така да ви помогна. Затова ви предлагам следното – започнете да си водите дневник. Знам, че много пациенти първоначално са скептично настроени, но повярвайте ми, в деветдесет процента от случаите помага. Доказано е, че когато човек изрази мислите си на хартия, той се отпуска и му олеква, защото така ги споделя, но никой друг не ги разбира.

Виктор го гледаше втренчено и се чудеше кой от двамата е по-луд.

- Да, 100% ще започна да пиша…

- Опитайте, господине, това е най-бързият, лесен и безопасен начин да се освободите от това, което ви притеснява. А след това винаги може да го унищожите, ако се опасявате, че някой би го прочел. Печеливша практика е, гарантирам ви.

- Добре, може и да го направя. За днес стига толкова.

Час по-късно Виктор се намери вкъщи, седнал на дивана с отворен на първата страница тефтер и химикалка в ръка.

„Скъпо дневниче, днес…” , „скъпо дневниче” ли, кви ги пиша и аз, може ли да бъде по-гейско? – последва дълбока въздишка, след което Виктор се просна на дивана и сложи ръце под тила си. Загледа се в тавана и се замисли:

- Ама и аз почнах като тъпите американци на психолог да ходя. Да се е*а в глупака, от къв зор се съгласих на тая простотия… И тоя тъп Павел „Ходи бе, брат, знайш ли кво яко ти става после като си излееш душата.” Оффф, а тоя старец как ме гледа... ужас! И за малко да ме хване, ама тъй е, като съм прост… оффф!

Той бутна настрана тефтера и хвана дистанционното. Започна да прещраква каналите, но не си хареса нищо. По едно време се спря на спортния канал. Предаваха пряко вечното дерби – Левски – ЦСКА. Виктор беше за сините. Взе си кутийка бира от хладилника и се загледа. След двучасови псувни и три гола в полза на червените, той беше в още по-лошо настроение. Стана и гневно закрачи през големия апартамент. Изведнъж чу мелодията на телефона си. „Сега пък кой дава зор, бе!”

Отиде до бюрото и погледна дисплея. Студена пот изби по челото му, а остра болка сви сърцето му. Нямаше име, но това беше без значение - той и без друго помнеше наизуст номера. Натисна червената слушалка и звукът утихна. Така вцепенен остана няколко секунди, след което премигна няколко пъти и излезе от стаята. Влезе в спалнята и затършува дрехите си. Не след дълго намери това, което търсеше, а именно златната визитка от Коректора. Оправи се набързо и след час беше на посочения адрес. Там го чакаше нощен клуб с луминисцентно осветление и силна музика. Когато влезе вътре, изненадващо бързо го посрещнаха гардовете на Коректора и го заведоха при него:

- Викторе, крайно време беше. Откога те чакам, сядай! – поздрави го наркобосът и му поръча голямо уиски и бадеми.

- Бях зает в кантората, знаеш как е. – извика Виктор заради музиката.

- Е, да, да, така е. Но аз съм човек, който си държи на думата. Ако не беше ти, сега щях да гния в затвора. Ако ти трябва нещо – само кажи.

- Всъщност… посещението ми не е безпричинно. Искам да говоря с теб за нещо, къде може да го направим?

- О, така вече ми харесваш. Знаех си, че си от мойте. – Коректора се захили и шляпна преминаващата сервитьорка по задника. – Която си харесаш, момче – твоя е, аз черпя. – отвърна той и се захили мазно.

- Благодаря, но съм тук за нещо сериозно.

- Ха, я го виж ти адвокатчето, да не прескочиш закона, ей! Ха-ха-ха.

- Ако не го бях прескочил, сега нямаше да си говорим. – отвърна Виктор с усмивка.

- Правилно! Затова ти имаш уважението ми и подкрепата ми! Ела с мен в офиса, там ще говорим спокойно. – каза той и стана от ВИП сепарето, а Виктор го последва.

Двамата преминаха през пълното заведение и влязоха в малка стая в задната част на сградата:

- Сядай и да чуя какво искаш от мен.

- Оръжие, със заглушител, нерегистрирано. – Виктор беше сериозен и говореше уверено.

- А такаа… брей, брей, брей. Ама ти си бил скрита лимонка. Костюмарчето ще си чисти стари сметки? – с любопитство каза Коректора.

- Нещо такова. Нямам към кого друг да се обърна. Ще ми помогнеш ли?

- Така. – Коректора стана сериозен. – Това, което искаш от мен, не е малко. Наясно си, нали? Също така би трябвало да знаеш, че ако ми врътнеш номер, ще ти падне главата... буквално - в моя бизнес не режем само уши.

- Наясно съм с всичко, което може да стане, не е решение от днес за утре.

- Как можеш да ми дадеш някаква гаранция, че няма да се опиташ да ме прецакаш? – скептично попита по-възрастният мъж.

- Помисли реално – ако съм искал да го направя, нямаше да те измъкна от пандиза и с парите, които ми даде, щях да избягам някъде, където нямаше да ме намериш. Не съм глупак, но съм притиснат от обстоятелствата.

Коректора го гледаше и слушаше внимателно и след кратък размисъл заключи:

- Добре, така да бъде. Но те предупреждавам – стъпиш ли накриво, ще съжаляваш, че някога си се докоснал до мен, да знаеш.

- Готов съм да поема риска. – твърдо заяви Виктор.

- Ела след няколко дни. Ще видя какво мога да направя дотогава.

- Благодаря ти.

- А сега изчезвай, не е хубаво да ни виждат заедно.

Виктор кимна в знак на съгласие и излезе през задния вход. Инстинктивно погледна нагоре. Но видя само мрак. „Друг начин няма… или аз, или тя...”

На следващия ден отиде на работа по-рано. И без друго не можа да спи, а само се изнервяше още повече. Отскочи до близкото кафе и си взе голяма чаша мокачино. После се върна в офиса си и прегледа оставени документи на бюрото. Поредното бракоразводно дело го чакаше там. По дяволите, точно така се беше запознал с нея.

 Преди година негов колега го беше помолил да поеме един случай. Виктор се съгласи, без да упорства. От него се искаше да защитава жената на крупен бизнесмен, която беше разбрала, че съпругът ù върти нечисти сделки и бе пожелала да се отърве от него час по-скоро с конкретната компенсация, разбира се. Още при първата им среща Виктор я хареса. Тя беше десетина години по-голяма от него, но запазена и поддържана жена. Нямаше деца, което не я превръщаше в най-добрия възможен клиент, но въпреки това мъжът не се отказа от делото. Тя имаше свой бизнес и желаеше да го запази непокътнат. Седмици наред двамата се опознаваха и измисляха стратегии за успех – тя му разказваше за живота си, а той намираше вратички, през които да осъществи желанието ù. Но същевременно започна да я гледа по различен начин, тя – също.

Не се мина много време и двамата започнаха любовната си афера, а след още малко и спечелиха делото, което я освободи от всякакви минали задължения. От брака си с бизнесмена нямаше деца, което още повече се харесваше на Виктор. „Обичам те, малкия, не го забравяй”, „Аз също те обичам, Катя.”

Телефонен звън наруши мислите му:

- Ало? – каза строго той.

- Имаш късмет, адвокатче, желанието ти ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше. – изхили се в слушалката гласът.

Виктор трепна, не подозираше, че Коректора е задействал нещата толкова бързо:

- Ще дойда довечера. – каза той и затвори. Студена вълна премина по цялото му тяло, а главата му започна да пулсира.

До края на работния ден Виктор мислеше само за това, което щеше да последва. Ами ако бъркаше? Ако щеше да извърши необратимото, без да има необходимите доказателства? Не, нямаше как да бърка, няколко пъти със сълзи на очи и раздрано сърце проверяваше фактите… и всеки път стигаше до  един и същ извод:

„Защо си толкова потайна, все още ли не ми вярваш?” - спомни си въпроса си Виктор.

„Майка ти не те ли е учила, че скритото е по-интересно?” - беше отвърнала шеговито Катя.

„Караш ме да си впрегна връзките и да те разнищя като случай!”

„Няма как да стане, сладурче, не си ми на нивото.” - бе заключила Катя. Но това се оказа твърде фатална грешка от нейна страна.

 Вечерта дойде бързо и Виктор се намери, приготвяйки се да посети „Златната ябълка”.

„Стегни се, мухльо, кво си се разтреперил!” - каза си наум и излезе от апартамента си. Когато пристигна в бара, Коректора го чакаше направо в малкия офис:

- Така, пак те питам, сигурен ли си, че знаеш какво правиш? – започна той строго.

- Напълно. – безизразно отвърна младият мъж.

- И си наясно с последиците? – продължи мафиотът.

- Наясно съм.

- Хубаво. Само едно ще ти кажа, адвокатче, направиш ли го веднъж, връщане няма и ще те преследва до края на дните ти. Аз ли не знам…

- Душата ми вече е очернена…

- Твоя воля. Взимай тоя куфар и сме на чисто. И помни – сгафиш ли, ще те намеря.

- Сбогом. – отвърна Виктор, взе малки куфар и изчезна.

Когато се прибра, седна в хола и сложи кожената чанта пред себе си. С треперещи ръце и биещо сърце я отвори. Вътре намери това, което бе поискал – малък пистолет с добавен заглушител и патрони. Бавно го извади от кутията и го стисна с длани. Тежеше повече, отколкото очакваше. Огледа го от всички страни, след което един по един сложи патроните вътре. Прицели се в невидима мишена:

„Викторе, забъркал си се с не когото трябва. Направих всичко, което ме помоли и това е информацията, която получих. Твоята женичка явно е била палава като малка. Когато е на 14, ражда дете и го дава за осиновяване. По-късно става танцуваща проститутка в един бардак. Явно е седяла там заради натиск от страна на шефа си. След няколко години заминава за чужбина и 2006 г. се връща в България. Година по-късно се жени за И. К. Х., а тази година се развежда, но това ти е пределно ясно.”

Секунда невнимание и Виктор щеше да натисне спусъка в изблик на гняв. Осъзна се и захвърли оръжието на дивана. Стана и отиде в банята. Надвеси се над мивката и докато чакаше да се напълни с вода, се загледа в изображението си. Стори му се, че за няколко месеца бе остарял с години, имаше тъмни сенки под очите, лицето му беше слабо и бледо, в косата бяха започнали да прозират сиви косъмчета.

„Викторе, добре си ни дошъл, моето момче! Как си?” - беше го питала вече поостарялата и погрозняла директорка на дома за деца в селото.

„ Добре съм, лельо Атанаске, вие как сте, как са децата?”

„ Ех, синко, какво да ти кажа. И по-добри дни сме видели, но пуста немотия – няма средства за всички, а децата са душици, милите, кротуват и се молят и тях да ги вземе някой като тебе.”

„Аааааааа!!!” - извика Виктор и удари огледалото с юмрук. Стъклата се разхвърчаха из цялото помещение, а мъжът се свлече на пода с окървавена ръка. Той зарида като малко дете, проклинайки съдбата и себе си.

След час влезе в спалнята, хвана телефона си и набра наизустения номер:

 - Викторе! Какво стана, защо не ми вдигаш! – отговори разтревожен женски глас.

 - Трябва да те видя, имам да ти казвам нещо. Сега. – каза сухо той.

 - Добре... ела вкъщи.

Виктор затвори и хвърли телефона на леглото. Стисна очи, пое си дълбоко въздух, взе пистолета и излезе.

„Дзъъъннн!” - се чу звук, идващ от входната врата и Катя бързо изтича да отвори. Там я чакаше Виктор, който, без да каже нищо, влезе в апартамента:

- Плашиш ме... какво е станало, къде беше толкова време?! – попита Катя тихо.

- Няма значение... тук съм, за да приключа всичко... не мога да живея повече така... – едва изрече той и в очите му блеснаха сълзи.

- За какво говориш, Викторе? – плахо поде тя.

Ураган от чувства бушуваха в душата на младия мъж, той едва сдържаше емоциите си да не изплуват и агресията си да не убие жената:

 - Ти беше единствената жена, която някога съм обичал... Единствената! За теб бях готов на всичко... исках да си с мен завинаги... Боже, какъв глупак съм бил...

 - Не разбирам за какво говориш, нищо лошо не си видял от мен! – извика Катя и пристъпи към него.

- Не съм видял ли?! Ти ми съсипа живота! – Виктор се отдалечи от нея, като гледаше настрани.

- Не разбирам... какво ти направих? – през сълзи говореше Катя.

- 1982 г., село Нови хан... – сухо отвърна той.

Катя онемя от изненада, страх и ужас преминаха през тялото ù и лед скова сърцето ù:

- Какво знаеш за тогава...

- Знам, че си била на 14 и си оставила невръстното си бебе там... да гние в мизерията на дома...

Катя не можеше да повярва на думите, които чуваше, сълзите избиваха по лицето ù и тя не можеше да ги спре:

- Нямах избор... аз самата бях дете, нямаше какво да направя...

Виктор слушаше думите ù и усещаше как те се забиват като отровни шипове в сърцето му:

- Хах, интересно нещо е животът... – каза той с грозна усмивка на лицето. - Знаеш ли, че аз също съм осиновен? – попита той мрачно.

- Никога не си ми казвал... – изхриптя Катя.

- А знаеш ли, че аз също живях в този дом... мамо!!!

Последва силен писък, след което Катя се свлече на пода с ококорени очи, цялата треперейки. Виктор се беше обърнал към нея и я гледаше право в очите, също треперейки. Погледът му беше страшен – сякаш не човек, а подивяло куче дебнеше злобно жертвата си, готово да я захапе всеки момент:

- Това... не е истина... не може да е истина... – едва проговори жената.

- Но е!!! Сто пъти проверявах информацията и все едно и също накрая. Знаеш ли какво усетих, когато разбрах, че месеци наред съм чукал собствената си майка?! Знаеш ли какво е да искаш дете от жената, която те е родила?! Помисли си, мамо, това дете брат или син щеше да ми е?! – Виктор също плачеше и викаше, докато говореше, болката, която изпитваше, беше прекалено голяма. – Животът ми се срина... за секунди. Нищо не ми се прави вече, не мога да ям, не мога да спя... къпя се с часове само и само да измия твоя парфюм от тялото си. И не мога!!! Не мога да спра да мисля за теб, да се обвинявам, да се отвращавам от себе си!

Катя седеше на пода, а погледът ù беше безизразен като на мъртвец. Единствените индикации за живот бяха неспирно стичащите ù се сълзи. Не знаеше нито как да реагира, нито какво да каже. В този миг целият ù свят се срина до основи.

Виктор от своя страна бе в кулминацията на чувствата си, когато ненадейно извади пистолета и го насочи към жената:

 - Това трябва да спре веднъж завинаги! – извика той и се приготви да стреля.

 - Не!!! Какво правиш, полудя ли?! – опита се да го вразуми Катя.

 - Отдавна съм луд, откакто разбрах коя си, няма нищо нормално в живота ми!

 - Моля те, не ме убивай, моля те... обичам те... – отново зарида жената и виновно наведе глава.

 - Обичаш ме?! Защо ме остави тогава? Ако си ме обичала, нямаше да се стигне дотук! Дано страдаш толкова, колкото и аз! – извика мъжът, след което бързо допря пистолета до слепоочието си и натисна спусъка.

Едрото му тяло се строполи тежко на земята, а звукът беше придружен с писъците на Катя, която падна на колене и прегърна трупа:

 - Неее!!! – крещеше и плачеше тя. – Какво направи, Викторе... любов моя... дете мое...