Мъртва есен

Вървя бавно по самотната алея. Злокобната тишина, разпростирайки се около мен, е нарушавана единствено от шума, получавайки се от ядосаното изритване на падналите жълти листа, което правя по пътя си. Мразя есента. Изпълнена с толкова много промени, промени все към лоши неща. Училището – мястото на моите най-големи мъчения. Едва издържах днес да не избягам от час, да избягам някъде надалеч и никога да не се върна. Имах чувството, че целият клас, целият свят се е настроил срещу мен и иска да ме съсипе. Затова дойдох тук, в парка. За да остана сама със себе си, сама с мислите си. И нищо, че се здрачава и е –5 градуса, това не е проблем за мен. Цветовете пред мен се сливат в една сива мъгла. Пред нея изпъкват единствено изпопадалите есенни листа. Хладният въздух ме връхлита от всички страни, търсейки свободно място, през което да се приближи още повече до вкочаненото ми тяло, в което всичко е мъртво. Унищожено, съсипано като тези паднали, изоставени от живота листа.

Всъщност, като се замисля, есента не е чак толкова лоша. Може би е единственият сезон, който още повече ми напомня за душевното ми състояние и ме кара да се чувствам като у дома си. На мястото си. Преди години, виждайки тази прилика със сезона, вероятно бих се усмихнала, но сега не виждам смисъл да го правя. След като няма кой да види усмивката ми. Да приюти студените ми устни при себе си и да ги дари с топлина. Тогава бих била истински щастлива. Продължавам да вървя с тежки стъпки, мислите в главата ми също натежават. Трябва да ги направя леки. Леки като тези листа долу в краката ми. И да могат да ме напуснат те за една кратка зима... ако искат през пролетта да се върнат пак. Но да ме оставят самотна така, без способността да чувствам и да мисля. Би било много лесно. А в моя живот нищо не е такова. Напролет ще се появят нови зелени листа, съвсем нови, неосквернени, непотъпкани чувства. През лятото ще достигнат своя триумф, между тях ще се зародят сладки плодове, готови просто някой да ги вземе. Но самотното дърво ще остане незабелязано, а плодовете ще изгният, надеждите ще си отидат, красивите чувства ще ме напуснат отново. И пак ще дойде есента, и аз пак ще бъда сама.

Самотно дърво през цялата година, самотен човек през целия живот. Да можеше да споделя тази мъка с някое друго дърво.. Да не се чувствах така отхвърлена от света... Да бях друга. Но това е невъзможно. Корените ми са тук, спомените ми... всичко. И да искам, не мога да ги премахна. Какво друго ми остава, освен да се примиря? Да преживея тази тежка зима, било то и сама, и да дочакам пукването на пролетта. Зародилата се нова надежда в мен... надеждата, че някой пътник през горещ юлски ден би се спрял да поседне на сянка при мен, да си откъсне от вкусните ми плодове... да ме заобича. И да остане... завинаги!