Кръчмата на Рал беше в по-бедняшки квартал и се посещаваше от друг тип клиентела. Макар, че бе обяд, почти нямаше свободни места, всички пиеха здраво.

- Ще те оставям - каза придружителят му и си тръгна.

         Сакрил седна на една празна маса и се огледа. Явно не се вписваше в обстановката - мнозина го зяпаха без притеснение. Но не му пукаше, сега имаше други грижи. Дойде едно момиче със захабена кърпа на рамото.

- Какво да бъде, господине?

- Една бира. И, всъщност, търся Нелия.

- Тя почива сега. За какво я търсите, оплескала ли е нещо?

- Не, просто искам да я видя. Кажи ѝ, че Сакрил е тук.

Момичето погледна цветята в ръката му и студено каза:

- Тя не се среща с клиенти, нейната работа е друга.

След кратка пауза Сакрил рязко смени тона:

        - Слушай, момиче! Не съм нито ваш, нито неин клиент. Ако не искаш да срина кръчмата ви до основи, върви да ѝ кажеш, че съм тук. Тя сама ще реши дали иска да ме види.

- Хубаво! А бирата да я нося ли?

          Не получи отговор и си тръгна под втренчения му поглед.

         Сакрил си пое дълбоко въздух и зачака. Не чака дълго. Внезапно слънцето изгря и една усмивка се понесе към него. Чак го заболя.

         Беше си все същата, с непокорната червена коса и очи, в които да се удавиш. Само бе станала по-женствена, гърдите ѝ бяха по-налети, а скулите леко издължени.     

         Тя каза просто „Здравей!” и седна при него. Дълго я гледаше. После осъзна, че му говори нещо:

- А тези цветя за мен ли са? Много мило, наистина!

          Той ги подаде неловко:

  - Може ли да излезем някъде, да поговорим?

  - Ако ме изчакаш, ще може. Само трябва да накърмя малката.

       - Добре! - това успя да каже. Нелия стана от масата и изтича обратно.

        Намръщеното момиче дойде и му тупна една кана. Като някакво спасение Сакрил веднага я грабна с две ръце и отпи голяма глътка. Вече се чувстваше щастлив, но още изпитваше страх пред неизвестното. Важното бе, че е тук и сега, с когото трябва.

        Когато тръгнаха с Нелия, на масата остана да блести красив пръстен с кехлибар. Прислужващото момиче дълго гледа след тях.

        Минаха покрай няколко пейки в усамотени улички, но не спряха. Вървяха, без да говорят, потънали в мислите си. Сакрил бе крачка назад и току я поглеждаше срамежливо. Нямаше по-красиво човешко същество. Тя не се усмихваше в момента, бе някак вглъбена в себе си, но уверено вървеше напред, нанякъде. Скоро стана ясно къде. Към Океана.

        Стигнаха пристанището на града. Кипеше оживена дейност. Вонеше на риба, яки брадясали мъже с изрисувани тела мъкнеха тежки сандъци от корабите и товареха чакащи на опашка каруци. Имаше и огромни топове плат. Група търговци внимателно наблюдаваха товаренето и разпалено се пазаряха за стоката.

        Двамата се отклониха встрани, преминаха през пристанището и излязоха на спокойния бряг, далеч от хората и суетата. Нелия се събу и тръгна боса по пясъка. Сакрил я следваше. Седнаха на плажа, почти допрени един до друг. Океанът ги приветства с могъщия си грохот.

- Често идвам тук, когато съм тъжна.

- Често ли си тъжна?

Очите им се срещнаха.

        - Станал си някак по-сериозен и в погледа ти има нещо плашещо. Как ме намери?

        Сакрил ѝ разказа накратко.

        - Намерих те, защото те търсех. Разбрах, че съм влюбен в теб и искам да остареем заедно.

        - Вече не е толкова просто. Имам дете, за което трябва да се грижа.

        - Ще се грижим заедно. Мога да изкарвам много пари. Аз всъщност съм некромансър.

        Тя се усмихна леко:

        - Ти ли остави онези купчини от кокали пред хана? Едва намерих къде да ги изхвърля.

        Краткото мълчание бе съпроводено от въздишките на прибоя.

        - Не съм сигурна, че може да се получи. Аз се промених, ти си се променил. Всъщност, ние сме били заедно само няколко дни. Ти беше болен, оздравя и си продължи по пътя.

        - Продължих, но ти бе пред очите ми през цялото време. Заспивах с мисълта за теб, сънувах те и се събуждах с мисълта за теб. Ти ме правиш по-добър, озаряваш деня ми. Това, че имаш дете, означава само, че ще обичам още една част от теб.

- Прегърни ме!

         Той я обгърна с ръце, наметалото ги зави. Притиснаха се един в друг и загледаха вълните, които идваха, всяка оставяше мокра диря по пясъка, пръсваше солените си сълзи и си тръгваше.

        След като крал Дортен ги изгони, Грис, Лект и Мишока се отправиха още по на север. Пътят свърши и те се залутаха из безкрайни степи, в които щъкаха само зайци и други дребни гризачи. Нямаше признак на човешко присъствие и след седмици обикаляне, затова най-сетне взеха решение да се върнат на юг.

        Равнината бе огромна и се виждаше на километри. Затова лесно забелязаха дългата върволица от хора, следващи самотен фургон, която пресичаше пътя им. Приближиха ги с надежда да получат информация за някое кралство, в което търсят наемници.

        - Нещо не ми харесва тази работа - промърмори Мишока. Другите не му обърнаха внимание, но като приближиха, се съгласиха с него. Огромната тълпа бе облечена изцяло в черно, вървеше неумолимо като мътна река. Нямаше говор, смях и деца.

- Това са поклонници - реши Грис.

        Спряха се край колоната и загледаха с безпокойство. В един момент някакъв ездач се откъсна от челото и препусна обратно към тях. Не беше едър и мускулест, но имаше осанка на боец и всяваше респект. Заговори ги пръв на някакъв странен диалект:

        - Няма работа с вас. Зитрамида няма какво каже. Вървете по ваш път!

        Освен черните доспехи, които носеше, лицето му също бе като изваяно от нощта. Веднага се сетиха кой е. Рядкост бе да срещнеш наведнъж двама души, за които се носят легенди - Черния рицар и Пророчицата. С последната дори не желаеха да се виждат, защото това означаваше да научат за смъртта си. Дори конете им усетиха напрежението и започнаха да тропат нервно с копита.

        Грис каза:

        - Не желаем да прекъсваме пътя ви, просто изчакваме да преминете и ще си продължим.

        - Бих срещнал теб в битка и премерил сили. Друг път.

        Рицарят се обърна и се върна откъдето е дошъл.

        Тази среща помрачи настроението им, но в същото време дълбоко отдъхнаха. Побързаха да продължат из пустите равнини, минаха край града на Дортен и поеха по пътя, от който бяха дошли. Не го обсъдиха, но всеки си помисли за Сакрил и се запита дали ги е последвал от хана.

        Нощите си прекарваха по обичайния начин в гората, а през деня заговаряха някои от пътниците, които срещаха и така разбраха, че на юг има много по-голямо кралство, пълно с размирици и бунтовници, което ги обнадежди.

        До “Лагерът на пиратите” не срещнаха старият си спътник, но Грис реши все пак да провери за него, макар да бе минало много време. На прага ги посрещна едно момче, което ги приветства и се втурна за конете, но Грис го отряза:

        - Няма да оставаме, само ще пием по бира. Тук преди имаше едно момиче, дребно и червенокосо, къде е сега?

- Няма я, тръгна си изведнъж. С нещо друго да помогна?

- Благодаря, няма да се бавим!

        Влязоха в хана и си поръчаха по една халба, без храна, защото парите им бяха станали кът. Ослушваха се в приказките по околните маси, за да научат нещо ново за кралството, към което отиваха. Не успяха да съберат информация. Грис обаче долови друг разговор:

        - Предния път повече ми хареса тук, когато имаше млада мръвка за гризане.

        - Да, ама ти я напълни цялата и сега кой знае къде е отишла да изсипе семето ти.

- Поне се погрижи за коня ми и за малкия ми меч.

Двамата се разхилиха пиянски.

        - Извинете, че ви прекъсвам, но накъде трябва да се върви за кралството на Дортен?

        Мъжете погледнаха Грис и смехът се изтри от лицата им.

        - Ами като излезеш от хана и тръгваш по пътя наляво, до няколко дена ще пристигнеш.

- А вие натам ли отивате, да си правим компания?

- Не, в обратна посока сме, бяхме там по работа.

- Добре, благодаря ви!

Грис допи бирата си, стана и излезе, Лект и Мишока го последваха.

- Какво беше това? - попита магьосникът.

          - Нищо важно, трябва само да свърша една работа. Тази нощ ще си направим лагера по-далеч от пътя.

        Сутринта Лект се събуди сам край огъня. От писъци, неистови и ужасяващи, някъде навътре в гората. Мишока се появи пребледнял и седна до него.

- Грис е. И онези двамата от хана, които заприказва.

         Замълчаха. Писъците звучаха стряскащо дори за мъже, видели много битки и смърт. Тук нямаше доблест и чест. Продължи с часове.

        Слънцето вече бе изкачило своя зенит, когато Грис се появи - мрачен като градоносен облак, с ръце в кръв до лактите. Нищо не каза и никой не го попита. Изми си ръцете, докато другите събраха багажа и тръгнаха към пътя. Нямаше удовлетвореност, просто нещо трябваше да се направи и бе сторено.

        Кралството на Сантир не изглеждаше много добре. Малките стопанства бяха цветущи, но там, където се забелязваха благороднически постройки, или бе обсипано с войници, или бе превърнато в изоставени руини. Дори търговците по пътя се движеха с платена охрана и гледаха да не замръкват на открито.

        Един такъв предложи на тримата да го придружават до града, като им заплати доста добре и покриваше всичките им разходи по хановете. Той им разказа, че местният крал е вдигнал много данъците и затова голяма група бунтовници сее размирици с цел да го свали от трона. А парите от данъците отиваха за повече войска и в крайна сметка Сантир не печелеше нищо, но не смяташе да отстъпва. От цялата работа, разбира се, страдаше и търговията, но тя не можеше да спре, защото тук бе най-голямото пристанище, към което стотици години чуждоземните кораби прокарваха маршрутите си.

        Пристигнаха в града и се разделиха доволни. Търговецът пое към пристанището, а нашите се отправиха към двореца, където кипеше оживление. Влязоха в двора му без проблем. От едната страна бе пълно с новопостроени бараки, войници щъкаха напред-назад или тренираха разпалено - някои с доспехи, други с обикновени селски дрехи. Не беше ясно кой командва тук. В другия край, при стрелците, имаше един мъж с вид на по-старши. Лект бавно свали лъка от седлото си, провери тетивата, сложи една стрела и я пусна. Тя прелетя през целия двор, мушна се между двама дуелисти, близна косата на един от стрелците и се спря в центъра на мишената му.

- Кой си позволява това? - ревна мъжът и скочи.

        Стрелците се обърнаха с вдигнати лъкове и затърсиха целта. Грис извади тежкия си меч, зае гард с леко разтворени крака и приведен гръб. Лект остана зад него, малко вляво, вече с нова стрела на тетивата. А до него вдясно Мишока вдигна ръце и със странни месещи движения образува огнено кълбо, готово за изстрелване.

        - Спрете! - отново извика мъжът и бавно се приближи с усмивка. - Отдавна не бях виждал Острие на живо. Къде ти е щита?

- Откраднаха ми го - каза Грис.

          - Дано не ме лъжеш! Знам, че щитът се отнема за измяна. Бил съм няколко години на Варварските острови. Наети сте на служба. Вървете да си намерите легла! Ако няма свободни, изритайте някого!

- Говорът ти е като на войник от Мимия.

         - Да, оттам съм. Бях редови, но тук бързо се издигнах. Има работа за всички с тези бунтовници наоколо, а който успее да докопа главатарката им, ще бъде окъпан в злато.

- Срещу жена ли сте изправени?

         - Ооо, и то каква само! Няма мъж, който да не иска да я прониже първо с кожения си меч, и после останалото. Мнозина се самоубиха, само като я зърнаха.

- Да не е някоя вещица?

         - И такава да е, на мен не ми действа. Бих се отъркалял с нея веднъж и после без колебание ще ѝ клъцна вратлето. Но е много опасна с меча и се измъква като котка. Нейните хора са фанатици, нищо не можем да изкопчим от пленените. Хайде, че имам работа!

         На следващия ден бяха зачислени към една група за патрулиране и започнаха да обикалят из селата, а вечер се връщаха в двореца. Тъй като нямаше възможност да изхранват всички, от управата просто им даваха надник и ги пускаха да обикалят по кръчмите. Така кралят с всеки ден ставаше все по-беден, а кръчмарите и курвите все по-богати.

        По този начин се натъкнаха и на Нелия. Тя работеше като танцьорка в кръчмата на Рал, но подутият ѝ корем личеше все повече. Грис се погрижи за нея. Идваше почти всяка вечер, разговаряха за най-различни неща, но не ѝ спомена какво бе направил до „Лагерът на пиратите”. Скришом от очите ѝ той плащаше от надника си на Рал, за да я задържи на работа и да не позволява някой да я тормози.

        Беше с нея, когато роди. Треперещите му ръце със страх поеха малкото човече. Самотна стара сълза, пазена дълги години, се изтърколи, пресолена от болка и самота. Когато имаше почивен ден, обичаше да се разхожда с Нелия и бебето по брега. Дори веднъж нещо се случи и преспаха заедно, но и двамата заключиха това засрамено в себе си.

        Така минаваше времето. През зимата нещата се поуспокоиха и много от войниците бяха съкратени, но през пролетта офанзивите започнаха с нови сили. Грис бе направен отговорник на патрула си и заплатата му нарасна, но той не бе особено доволен. Задълженията му също станаха повече и свободното време свърши.

        Мишока умря, ударен по главата от случайно паднала керемида, с което напомни на другите колко тленен е живота, но на тях не им остана време за размисли. Всички бяха тук за пари и се стараеха да ги изкарват, макар после да ги профукваха.

        От време на време обиколките даваха резултат. Залавяха по някой бунтовник, върху който после се експериментираха нови мъчения, но никога не изкопчваха нищо. Грис вече мечтаеше за истинска битка, беше му писнало с това търчене и задникът му не искаше да припари до конски гръб. Копнееше да се развихри с меча си, жънейки глави до преумора, после да се натряска в някоя долнопробна кръчма и да се събуди с ужасен махмурлук и глава, положена между топли цици. Нервността си пролича и в държането му, неговият отряд беше винаги пръв при сигнал, мъжете му тренираха най-ожесточено, а и се усещаше липсата на Мишока. Затова искрено се зарадва, като срещна Сакрил. Некромансърът не можеше да замести магьосника, но си имаше свои умения, също така полезни.

        Само че рядко се виждаха и почти не разговаряха, младежът се въртеше около Нелия и сякаш летеше. Една вечер го привика при себе си:

        - Слушай какво, май твоето място не е в армията. Събрал съм доста пари, нямам време да си харча заплатата. Ще ви ги дам, вземай Нелия и детето и се махайте надалеч от всичката тази грозотия на света!

        Сакрил само изсумтя:

        - Пари не ми трябват, мога да си изкарам лесно и сам. Отдавна го искам, но Нел ме убеди, че няма да може да се справи с грижите за малката без помощта на жените от кръчмата. Сега изчакваме, после наистина ще заминем.

        - Радвам се за вас! - Грис беше искрен. - Тя възпира гнева, който си насъбрал. Без нея ще станеш наистина опасен и може да се наложи да те убия. Пази я, пази бебето и ги обичай! Може пък да си имате още едно след време.

- Ние… такова… - Сакрил се изчерви.

         - Ясно, не сте правили любов. Не спирай да я гледаш в очите, да я докосваш и да даваш всичко от себе си! Нещата ще се случат сами. Аз съм насреща, ако мога да помогна някак.

- Благодаря, Грис!

След този разговор Сакрил се стегна. Тръгна сам на обиколки и бе

по-ефективен от повечето патрули. Скелетите му можеха да изникват от всякакви засади и често залавяха шпиони. Но най-големия удар направи с откриването на една жена, чийто съпруг се бе присъединил към бунтовниците, влюбен в главатарката им. Тя ревниво издаде няколко скривалища, спомена и за планирана масирана атака срещу самата столица на кралството.

        Грис и още няколко водачи се събраха да обсъдят получената информация. По груби данни бунтовниците бяха повече от хиляда - много от тях добри стрелци, други опитни с меча. Войската на краля надхвърляше три хиляди, но бяха учени на открит бой на полето, не познаваха тактиките на обсадата и диверсията. А и не бе ясно доколко цялата информация е достоверна, но трябваше да се подготвят. Военният съвет изготви своя стратегия, без да я огласява пред никого. Грис изглеждаше доволен и въодушевен от вероятната битка, която предстоеше. Решиха да не търсят скривалищата, за да не се разбере, че имат информатор.

        - Аз лично ще донеса главата на главатарката им, както и да се казва там - закани се той пред другите.

        Някой отговори:

- Казва се Аника.