Тримата мъже не бързаха. Бяха отпочинали, сити и се наслаждаваха на пътя. Само Мишока беше леко притеснен, защото вдясно от тях, зад горичката, се долавяше кроткото примляскване на Океана. Иначе денят беше чудесен, идеален за нови подвизи и приключения. Дори настроението на Грис се беше оправило и лицето му изглеждаше нормално.

        Вече доста често срещаха други конници и селски каруци, шарени търговски фургони и немалко пешеходци. Китни селца се редуваха със свежи ливади от млада трева, бързи рекички и оживени ханове. Кралствата в този свят бяха малки и пръснати навсякъде, състояха се от по един град с дворец в него, а околните села се населяваха от поданиците. Обикновено нямаше войни и конфликти, но все се намираше работа за наемници. Основна грижа бяха разбойниците, които владееха ничиите територии между границите на различните владения.

        Вечер тримата си устройваха лагер в горичката, като от време на време в нощта през дърветата проблясваше огън от чужд бивак. Макар и Сакрил да не бе много приказлив, липсата му се усещаше. Все пак бяха пътували много седмици заедно.

        - Дали ще ни настигне? - попита веднъж Лект, знаейки, че Грис си мисли за същото.

- Едва ли. Но сега пътят е безопасен, не се тревожа за него.

Мишока се включи:

- А дали е безопасно за другите? Силата му расте, усещам го.

          - Ти май завиждаш - засмя се Грис. - Мяташ някакви огнени топки, а не можеш да правиш човечета от кокали.

          И Лект избухна в смях. Но Мишока си остана сериозен.

           - Забавно ви е на вас, но аз предпочитам да не го срещам повече. Трябваше да умре. Дори още не е късно.

           Грис се почеса нервно:

          - Спри се вече с тези прокоби! Не може да определяш някого като злодей, само като предполагаш какъв може да стане. Всеки от нас е опасен по свой начин. Но всеки има право да потърси доброто в себе си и да го покаже на света. Макар и ние да не сме много подходящ пример, защото умеем само да воюваме и да убиваме други хора. Всичко зависи от това накъде ще бъде тласнат от живота. Ако някога стане лош човек, аз не бих се поколебал да му прережа гърлото.

         Лект кимна мълчаливо. Но след малко пак се ухили:

- Само курвите и бирата могат да провалят един младеж.

         Смехът им отекна далеч над хълмовете и стресна за миг един заек, който размърда нервно уши, но после продължи да си хрупа трева.

***

          Керванът от хора я изнервяше. Тя бе сляпа, но усещаше множеството от скръб и хилядите дихания, които я следваха. Не говореха, не искаха нищо, не се оплакваха, дори не се караха. Просто вървяха - без коне, без каруци, безропотно, като роби. Първият ѝ каза, че всеки ден се присъединяват нови, други си умират ей тъй, на пътя. Всички облечени в черно, като някакви поклонници на смъртта. И може би бе така, защото Зитрамида бе посланикът, тя носеше вестта за края на пътя. Заради тези хора тя вече не можеше да влиза в градовете. Нямаше място за цялата гмеж, затова просто спираше пред стените, призоваваше онзи, чиято кончина наближаваше и го чакаше с черната си армия. После продължаваха към следващия.

        В началото вървеше пеш, водена от Първия, този, който я беше изнасилил. После намериха кон, след това ѝ дариха фургон. Кучето ѝ отдавна бе поело своя път към отвъдното. Никой вече не смееше да я изгони или пренебрегне. Беше сила, страшна и помитаща.

- Докога ще пътуваме? - попита я веднъж Първия.

- Още шестнадесет години - бе отговорът на Зитрамида.

          Като го кажеш на глас, осъзнаваш, че е много време. Но тогава всичко щеше да приключи и тя да бъде освободена. Поне се надяваше. Нейният край оставаше неизвестен, в мъглата на времето. Но и тя искаше да изпита някакви чувства, да не вижда само смърт, а и малко любов, детска радост, цъфнало цвете. Да заживее като обикновен човек в някоя малка къщурка с градина, ръцете ѝ да се напукат от работа на полето, а вечер да се прибира, капнала от умора, но вдишала слънчевия въздух, примесен с ухаещи билки и рохкава плодородна пръст. Засега пътуваше в закрития си фургон, пропит от прахоляка на пътя, и денят нямаше право да влиза при нея, защото часът на смъртта му бе далеч.

        Зитрамида имаше власт, дадена ѝ отнякъде, пред фургона ѝ трепереха еднакво крале и разбойници. Не се смиляваше над никого, изричаше тежките си слова така, както ги виждаше, после вземаше едно крещящо лице от реката и го връчваше с присъдата си. Но оставаха още много. Кръстосваха земята на кралствата, от северния търговски път до южната земя на кайкарите. При тях не ходеше, защото те не бяха точно хора, сами търсеха смъртта си и я почитаха с жертвоприношения. Посещаваше тези, които имаха какво да загубят, обичаха живота, но отнемаха този на другите. Нейният лов бе за черни души.

          - Пристигнахме - беше Първия. - Кого да повикам?

- Кралят.

           Винаги отнемаше време, може би първо се съвземаха като ги привикат, после гласяха дарове, с които да я умилостивят - уви, неуспешно. Сигурно обличаха най-хубавите си дрехи, току поглеждайки през прозореца да не би черният керван като по чудо да си тръгне. Беше се научила да чака, пък и нямаше значение дали фургонът ще се клати, или ще стои - това си беше нейната клетка.

        Крал Дортен се забави много повече от обичайното. Беше толкова дебел, че само слизането от каляската му и прехвърлянето във фургона с помощта на четири човека му коства литри пот и много пухтене. Опита да отрие челото си с копринена кърпичка, която подгизна веднага и стана ненужна. Тялото му смърдеше въпреки обилното поливане с тежки парфюми. Седна в единия край, разклащайки колата, и забърбори нервно:

        - Донесъл съм много дарове, от най-доброто си вино, платове съм донесъл, сега ще ги стоварят, храна има за всички, нещо още ако трябва, ще поръчам, злато имам, трябва ли злато? Дано не ме търсиш за нещо лошо!

        Всички се надяваха. И тя ги разочароваше със садистично удоволствие.

        - Потънал си в поквара и лакомия. Одираш кожите на обикновените хора и вдигаш пирове в своя чест. Затова си удостоен да узнаеш деня на смъртта си. Мъртвите ще се надигнат в двореца ти и всичките ти гости ще ги видят. Ще се разчуе в цялото кралство и най-верните ти слуги ще те предадат. Смъртта ще дойде много бързо, когато си най-самотен. Едно копие ще те прониже, водено от ръка, която винаги ти си насочвал. Това е всичко.

        Изчака го да се съвземе и да излезе от фургона. Отвън Дортен изля яростта си над някого, без да знае, че така следва предсказанието. Когато всичко утихна, влезе Първия за нови разпореждания.

- Тръгваме на изток.

Той се втрещи.

- Но на изток е Океанът, как ще го преминем?

          - Няма да го прекосяваме, просто искам да го чуя и помириша. Трябва да събера мислите си, защото предстои голяма промяна за мен. И за теб.