Кархан избърса меча си в дрехите на последния труп.

        - Сега доволни ли сте? - просъска. Не беше гневен, напротив. Раздаваше възмездие по неговия си начин. Битката бе лесна, не му достави удоволствие, но беше по-добре от нищо. Осемнадесет разбойника, настъпващи хаотично, без организация, без дисциплина, не знаеха какво правят. Някои за малко да избягат. Огледа падналите тела с безразличие, качи се на коня си и продължи.

        Мълвата за Черния рицар го изпреварваше по пътя и му бе все по- трудно да намира битки. А обичаше да убива. Знаеше, че не само кожата му е черна, а и душата. Не му пречеше. Няма по-голямо удоволствие от това да видиш изненадата в очите на противника, когато мечът ти го разпори, да усетиш последния му дъх, миришещ на развалено. Някои дори напълваха гащите, но те не бяха родени воини, а принудени от обстоятелствата хора. Бяха скучни.

        Нямаше чест, нямаше съвест. Кархан не знаеше къде отива, но оставяше кървава пътека след себе си и бе жаден за още. Уби много достойни противници в родината си, там това бе начин на живот. Но насам го дръпна нещо като носталгия - силно влечение, което го принуди да прекоси целия Океан в търсене. Някой го чакаше някъде и той се надяваше, че това ще е велик воин, с когото да премерят сили в епичен сблъсък, достоен за легенди.

        Нерядко срещаше разбойници, които побягваха при вида му или позорно се предаваха, но нямаше пощада за никого. Как може да искаш да си зъл, а да те е страх? Ако Смъртта те преследва, просто я изчакай и я направи своя сестра! Или съпруга. Или нещо друго, извратено, каквото решиш. Важното е тя да те съпътства, защото така най-добре оценяваш живота. Не ти трябват щастие и любов - това е за мухльовците. Срещат се двама, а продължава един - по-добрият. Просто е. И не свършва като любовта.

        Луташе се повече от година, ядеше каквото намери, понякога продаваше свалени украшения от убитите и отсядаше в някой хан, хапваше порядъчно и се изкъпваше, после позволяваше на тялото си да почине за нощ от тежестта на бронята. Алкохолът бе забранен за него, а и само замъгляваше ума и преценката.

        Огромен керван от чернодрешковци се изпречи на пътя му. Това го подразни, трябваше да чака или да заобиколи, не бе в стила му. Зачуди се дали да не ги прегази с коня си и да послуша как хрупат кокалите им, но това не бе достойно срещу невъоръжени хора и нямаше да го задоволи. После видя, че някакъв му мята от началото на колоната, която бе спряла. Май го викаше. Беше единственият, облечен с нормални дрехи.

        Кархан го приближи. Не говореше тукашния език, но по жестовете разбираше, че го канят да се качи във фургона, който водеше този цирк.

        Тук ли щеше да намери великия си противник? Не извади меча си, не очакваше капан, пък и в тясно пространство ножът бе за предпочитане пред дългото острие. Усети някаква възбуда от неизвестното, но някак си остана разочарован, като завари само една жена вътре. Не приличаше на боец, дори бе сляпа. Тя не му проговори, само се облегна и повдигна полата си.

        Какво беше това? Нямаше противник, а някаква велика блудница, придружена от траурна церемония. Дали бе някакъв местен ритуал, или специално посрещане за него? Във всеки случай го изненада и тялото му реагира неочаквано. Бронята сякаш падна сама и той проникна с настървение, жената изохка и после закрещя в екстаз. Никакви чувства, само плътско задоволяване. Хареса му. И без да разбира, прие съдбата си.

        Зитрамида се страхуваше от този момент, защото след изнасилването от Първия не бе пипвана от друг мъж. Но черният човек докосна нещо в нея и тя просто експлодира. Беше като преродена, като нова. Искаше това да продължи и когато рицарят се отдръпна, не си направи труда да се покрие. С пресъхнало гърло извика Първия.

        Той влезе, вече видимо и осезаемо изнервен, а при гледката на тялото ѝ направо се сконфузи. Зитрамида беше кратка:

        - Твоята помощ вече не ми е нужна. Извървя своя път и е време да си платиш за греховете! - Тя прокара пръст през гърлото си.

        Кархан гледаше отстрани, държейки долницата от бронята си. Разбра жеста ѝ, но не знаеше за чие гърло става въпрос, затова реши да изпревари и ножът му се плъзна по шията на другия. Бликна кръв навсякъде - по пода, по стените и по легналата жена, която се смееше. Миризмата на смърт пак го възбуди, той захвърли бронята, разтвори краката на Зитрамида и се гмурна отново. Едва сега осъзна, че има нещо по-хубаво от убиването.

        Пътят им се сля и продължиха заедно. Носталгията и нуждата изчезнаха, душата му бе нахранена, намери своето място. Говореха си някакви неща, всеки на своя език, галеха се и се чувстваха добре. Той кръжеше с коня си край бавния фургон, отпуснат в блаженство, но винаги бе нащрек за опасности. Нерядко гледаше умислено километричната опашка от следващи ги хора, изпразнени от емоции и човечност, и се чудеше дали ще се превърне в един от тях. Нямаше нужда да се облича в

черно - той вече се сливаше с множеството. Черната армия. Мълчалива, невъоръжена, бавна. Но огромна, неумолима и увличаща.

        Понякога спираха по пътя си. Пред нечии градски стени или просто в гората. Кархан влизаше при Зитрамида, тя му прошепваше нечие име, той излизаше навън и го обявяваше на висок глас с гърления си акцент:

        - Дергомел Велики, Папо Дин, Галтраян, Леванструк! - и още стотици, безброй имена. Идваха някакви хора, носещи дарове, говореха с нея във фургона и си тръгваха - едни покрусени, други с рев, трети просто безмълвни. Имаше и такива, които се ядосваха - любимите му. Достатъчно бе Зитрамида да даде знак и главите им се търкулваха. Чувстваше се като дресирано кученце, но това му харесваше. Нямаше нужда да мисли, да търси и да е самотен. Знаеше, че след всяка среща тя ще го чака в леглото си, готова да бъде запълнена. И да му даде от себе си. Не беше любов, а нужда от близост, която изпитваха и двамата. После дълго лежаха, тя му повтаряше нещо, което той запомни с усилие. Още по-трудно му беше да го произнесе, но разбра, че е важно да го направи, защото усещаше, че тя го очаква от него. Накрая успя да го повтори:

- Обичам те!

        Зитрамида го прегърна силно и заплака.