Специално за Силвето една по-дълга част:

        Преди да се върне на пътя, използва уменията си. Няколко скелета изпълзяха, оставиха пръстените си в ръцете му и се разпаднаха на купчинки от кости. Вече имаше средства да отседне в хан, но не бързаше. Днес разбра, че всяко едно препятствие по пътя е само урок, който трябва да се научи. Че не всеки, който се прави на приятел, е такъв. Че ако си по-различен от другите, ще се опитат да те използват и да те захвърлят. Най-хубавите мечти всъщност хлъзгаво те повличат в капана си.

        Този урок успя да подхрани гнева на Сакрил.

        Познаваше пътя и не бе сигурен дали трябва да го извърви. Не знаеше какво го чака в края му и бе объркан, но сърцето го теглеше натам. Трябваше да разбере, да мине през болката, за да успее да се пречисти. Вече не бе хлапак, чувстваше тъмната сила в себе си и не се страхуваше. Някои крачки просто трябва да се направят, за да можеш да продължиш.

        След два дни целта му се показа. Ханът “Лагерът на пиратите” изглеждаше все така, сякаш времето тук не течеше. Някакви мъже тъкмо си тръгваха и едно момче извеждаше конете им. Изпрати ги и после поздрави Сакрил.

        - Добър ден, господарю! Аз ще се погрижа за добичето Ви, настанявайте се удобно.

        Влезе в хана. Беше полупразно, насядалите по масите бегло го погледнаха. Не видя познати лица. Седна в ъгъла и почти веднага друго момче му донесе пълна халба и чиния с ароматна бобена яхния.

- Нещо друго ще желае ли господина?

        - Да, трябва ми стая за довечера. Тук работи ли едно момиче, Нелия?

        - Не, господине. Тя се махна преди повече от година. Ако искате компания, ще Ви осигуря.

- По-късно. А знаеш ли къде е отишла?

- Никой не знае. Тръгна си внезапно, дори не си взе заплатата.

         Някои неща те натъжават ей така, макар да мислиш, че си ги преживял.

Надеждата стана от масата и просто си отиде, без да се извини.

        Сакрил хапна, изпи си бирата и се качи в стаята да си почине. Отново се почувства ужасно самотен, светът го беше затиснал в задушаваща хватка. Излегна се на леглото и заспа.

        Сънува гора. Всичко бе зелено и тихо, толкова красиво и спокойно, че чак заваля от мъка. Появи се Нелия, гола и усмихната:

- Идваш ли?

         Той понечи да тръгне към нея, но неговите собствени скелети го държаха здраво. Мишока излезе напред и запрати огромно огнено кълбо. Всичко избухна в пламъци.

         Събуди се, облян в пот. Наплиска се с вода и слезе долу.

- Момче, прати ми някоя курва в стаята!

- Добре, господине, веднага идва!

         Качи се отново. Не го свърташе. Секунди след това на вратата се почука, отвори се и едно момиче влезе плахо. Беше хубавичко, с дълга черна коса и доста оскъдно облекло.

        - Здравейте! - поздрави тя.

        - Здравей, но май размислих. Ще ти платя въпреки това, не се притеснявай! Само ми кажи дали знаеш нещо за едно момиче, което работеше тук, Нелия?

        - Да, познавах я, но тя не беше от нас, посрещаше гостите и обслужваше масите.

Момичето приседна на края на леглото.

        - Никой не знае откъде е дошла, май е избягала от вкъщи. Отдавна си тръгна и оттук, защо и кога не мога да кажа. А беше добра с всички и я обичахме като сестричка. Дано си е намерила по-хубаво място!

        - Добре, благодаря ти! - Сакрил подаде на момичето един пръстен с голям зелен камък. - Можеш да си вървиш.

        Тя го целуна с благодарност. После нещо стана. Трескаво разхвърляха дрехите си и прегърнаха горещите си тела. Сакрил проникна в нея някак съкровено, не като с курвите в града на Дортен. Неволно повтори няколко пъти името на Нелия, накрая се осъзна за това и се разплака. Момичето остана да лежи известно време с него, галеше го и мълчеше.

        - Виждам, че си влюбен в нея - промълви най-накрая - нормално е, всички я обичат. Но може би трябва да го преодолееш и да потърсиш друго момиче. Едва ли ще я срещнеш отново, а ако това стане, може да не отговори на чувствата ти и да те заболи още повече. Ще остана тук колкото искаш.

        Отново се любиха. Този път бавно, с друга страст, опознаваха телата си, сливаха се и се разделяха като морето и земята, докато кожите им смесиха аромата си и станаха едно цяло.

        Слязоха заедно за вечеря, като Сакрил не се скъпеше, поръчваше и поръчваше. Цялата маса се отрупа и другите взеха да ги гледат с любопитство. След това отново се качиха.

- Имам нужда да се гушнем - каза той.

        Прегърнаха се плътно, чак усещаха тупането на сърцата си и така заспаха.

        Сутринта пред хана, докато той чакаше коня си, тя стоеше до него и го гледаше.

- Трябва да се разделим. - каза Сакрил.

- Знам - беше тъжна. - Дори не ме попита как се казвам.

- Така е по-добре. Ще можем да се забравим по-лесно.

        Две сълзи се търкулнаха по лицето ѝ, криволичейки по бузите. Тя неловко ги избърса.

- Извинявай! Тръгвай, аз ще се оправя!

        Душата му заседна в гърлото при тези думи. Ханът “Лагерът на пиратите” бе най-тъжното място на света. Никога повече нямаше да се върне тук. Конят бе доведен, яхна го и препусна на юг.

        Пътят ставаше все по-пуст, рядко срещаше някого, но усети да го настигат. Бяха двама мъже, които май бе видял в хана. Спря и ги изчака.

        - Здравейте, господине! Видяхме, че сте щедър към приятелите си, чувствайте и нас като такива. Ще трябва да приберем всичко, което имате, за да не попадне в ръцете на разбойници.

        Слязоха от конете си и бавно приближиха, с ръце върху мечовете. „Трябва и аз да си купя един” - помисли Сакрил. После всичко се разтресе, земята побеля от скелети. Мъжете извадиха стреснато оръжия и ги размахаха, но бялата лавина ги погълна и ги погреба без капка милост. Огромна могила от кости надвисна над пътя като грозен паметник на смъртта.

        Остана само един жив, който извади наметало от дисагите си, изтупа го, наметна се, качи се на коня си и спокойно се отдалечи.

        Пътува много дни, необезпокояван от никого. Не бързаше, даде почивка на мислите си. Научи се да ловува, къпеше се по цял ден на всяка срещната река, а понякога просто лягаше на меката трева край пътя и с часове зяпаше облаците в небето.

        Стигна нов кръстопът, пътят му бе пресечен от по-широк и по-утъпкан такъв. Имаше и много хора, и каруци по него. Реши да поеме наляво - там някъде бе Океанът, а и вероятно някакво голямо селище. Смеси се с тълпата, която му наложи своя ход, своите мисли и своя шум. И го заведе към още по-внушителен град от предишния, със стени, невъзможни за катерене и порта, колкото цяла сграда.

        Слезе от коня и зачака на опашката от влизащи, но в този момент отпред настана някаква суматоха. Всички бързо се отдръпнаха и дадоха път на стотина конника в пълно бойно снаряжение, които очевидно бързаха. Там беше и Грис.

        Той видя Сакрил и му извика:

        - Ей, момче, идвай да попълниш Острието, че останахме само с Лект!

   - А Мишока?

        - Умря. Друг път ще ти разправям, сега няма време, бунтовниците са атакували.

Без колебание препусна след тях, а наметалото му се развя на вятъра.

Пристигнаха твърде късно. Имението на някакъв благородник догаряше, слуги търчаха с кофи вода, но нямаше какво да спасят. Жертви също липсваха. Грис и още един мъж - едър, но не чак толкова - започнаха да разпитват, но не научиха кой знае какво. Дошли някакви десетина човека, докато господарят е на лов с войниците си, заплашили всички с оръжие и ги накарали да излязат, после запалили имението и си тръгнали.

        - Да се връщаме! - нареди Грис. Явно бе спечелил някакъв ранг, защото всички го послушаха. По обратния път той приближи до Сакрил и му каза:

        - Радвам се да те видя отново! Довечера аз ще черпя, а ти ще разказваш. Виждам, че вече си станал мъж.

        Потупа го по рамото и извика:

- Ей, Лект, видя ли кой е тука?

        Лект вдигна отдалеч ръка за поздрав и не отговори.

        Върнаха се в града, който наистина беше в пъти по-величествен от този на Дортен. Сакрил влезе в имението на краля, без никой да попита нищо. Грис водеше. Оставиха конете в конюшнята, свалиха броните и тримата с Лект се отправиха към града. Тук и кръчмите бяха огромни и някак изискани - поне тази, в която влязоха. Масите бяха квадратни, с подвижни столове край тях, по стените висяха картини и ловни трофеи, персоналът носеше еднакви униформи, всичко бе чисто и приветливо. Посетителите приличаха на благородници, сега дори Грис и Лект бяха добре поддържани и с хубави нови дрехи. Едрият забеляза възхитеното лице на Сакрил и се засмя:

        - Спокойно, ще свикнеш! Само трябва да те пооправим, да заприличаш на човек. Ще те вземем при нас на работа. Сега сядай и разправяй! - пое още във въздуха носените към тях халби и отпи голяма глътка.

        Сакрил започна да им разказва живота си, като тръгна от срещата с Лукан, мина през дългото време на тренировки и завърши с погрома на градината на краля.

Или бе водил интересен живот, или разказваше много добре, защото приятелите му много се смяха и забавляваха. Вечерта премина бързо, изпиха много бира, прекарвайки я с варени свински крачета.

- Искаш ли едно момиче, да разпуснеш малко? - попита Грис.

         - Благодаря! Ще пропусна тази вечер, много съм уморен - отклони го Сакрил.

- А, забравих да ти кажа, твоята приятелка е тук.

- Къде? - светът замръзна и помътня.

         - Спокойно, какво подскочи! Утре ще те заведа да я видиш. Сега стана късно, да се прибираме!

        Искаше да я види веднага. И в същото време не искаше да я среща никога повече. Всичко се срина. Цялата му гордост и достойнство паднаха като маски, въздухът сякаш дрънкаше стара балада на оголените му нерви. Стените на кръчмата го натиснаха отвсякъде, ушите му забучаха. Тръгнаха си, но той вървеше като насън. Искаше да избяга някъде, да се скрие от самия себе си, да изчезне и всичко да свърши. Трябва ли животът да е толкова жесток?

        Не разбра кога се прибраха, кога си легнаха. Не успя да мигне цяла нощ. Връщаше се отново и отново към спомена за нея, към мъчителната болка. Сутринта стана с другите, но се чувстваше изтощен като никога. Докато закусваха заедно, попита Грис:

         - Аз какво ще върша?

Мъжът го огледа:

        - Ти май си много влюбен? Не ни разказа какво се случи като те оставихме? Върни се в леглото и опитай да поспиш, че приличаш на труп! После ме намери в отсрещната сграда, всеки ще те упъти. Нормално е, млад си. И аз бях като теб навремето. Но първо се вземи в ръце, че ще я уплашиш!

        Сакрил успя да поспи няколко часа, изми се, приведе се в ред, доколкото можа и потърси Грис.

        - Така повече ми харесваш. Този тук ще те заведе, върни се когато искаш, стражата е предупредена.

        Грис бе истински приятел, сега го разбра. Огромен и суров мъж, всяващ респект навсякъде, но със също така огромно сърце. Дори му тикна няколко монети в ръцете:

- Да не забравиш да купиш цветя, жените обичат такива работи!