На задната седалка

              Тя се хвърли пъргаво като сърна на задната седалка и автомобилът потегли в ранната утрин, като гумите му изскърцаха неистово, сякаш не одобряваха постъпката ù.

Стоеше смирено, като провинила се ученичка, а душата ù се раздираше от противоречия!

            Как я докара дотук и докъде стигна в забежките и малките авантюри на омъжена жена, че вместо да се измъкне от блатото, с всеки  изминал ден затъваше в него.

             Службата...  Оттам идват повечето главоболия на хората от нейната възраст. Скоро щеше да започне четиридесет, а се чувстваше толкова остаряла. Нито балът на единствения ù син, нито подкрепата на сестра ù и  майка ù  можеха  да я направят щастлива. Тя просто беше в депресия и това продължаваше като че ли цяла вечност - от деня, в който легна с другия и се провали пред съпруга си. Тя, заблудата, по хора ходи, от това, което се страхуваше най-много, точно то се случи. Мразеше факта, че беше дете на разведени родители и не искаше синът ù да преживее същото, но напрежението в семейството нарастваше, тя беше обречена и щеше да си  носи  кръста, докато е жива. Унижението, на което доброволно се беше подложила, щеше да ù служи като обица на ухото.

 Колата едва пъплеше по запустялата улица, нашарена от множеството зейнали дупки. Той караше бавно, защото „товарът” зад него беше нещо повече от наркотик. Обичаше я, беше луд по нея, затова  всеотдайно угаждаше на всяка нейна прищявка, като отдалечаваше деня, в който щеше да я загуби. Копнееше тя да  седне до него отпред, хей така на предната седалка, да видят всички хора колко са щастливи и влюбени, но тя упорито отказваше.

          Спомените нахлуваха като рояк пчели в главата му и колкото и да искаше да ги пропъди, не му се отдаваше.

-         Докторе? – с пленителната си усмивчица се обръщаше към него и предлагаше помощта си?

 Любуваше ù се на сръчността, на лекотата, с която вършеше всяка следваща задача.

       Нямаше Божи ден, в който тя да не се завърти около него и да не отхвърли част от досадната  бумащина.  Младото гъвкаво тяло все повече го привличаше. Купуваше нейните цигари и заедно си пиеха кафето в „знак на благодарност за оказаната помощ”

-         Ама аз -  мислеше си застаряващия вече мъж, - та тя е на годините на дъщеря ми. С нея - не! - това е окончателното ми решение - след  като се хващаше, че все по-често и по-често мислите му се въртяха около нея.

Изпитваше и тревога, и болка, и радост, и разочарование, стана раздразнителен в семейството и пред приятелите, докато един ден това се случи.

-         Обичам те!

-         Обичам те! - задъхани и двамата се надпреварваха да дадат воля  на  отприщилата се страст...

Това беше тогава... Преди години... Тя се возеше отпред до него усмихната и щастлива, не се смущаваше ни от познати, ни от колеги и приятели, просто не ù пукаше от нищо и никого. Вземаше я направо от дома ù, не позволяваше да гази дълбокия сняг през зимата и да понася горещините през лятото, взе си нова с климатик кола, глезеше я така, както не беше глезил дори и децата си.

         Днес и двамата знаеха, че връзката им няма бъдеще и раздялата е въпрос на време. Тя стоеше на задната седалка, омърлушена и злобна, с изопнати нерви и изкривено телосложение. Тук я беше целувал, разсъбличал, тук го омайваше с невероятните си способности на разкрепостена любовница. Четеше му стихове и  отправяше хули по адрес на съпруга си, клюкарстваха за началници и колеги.

Седнала отзад, сега картинката не ù изглеждаше толкова лъскава. Гледката пред нея я дразнеше, караше я да се срамува, да не може да погледне в очите приятелите  си и съучениците, с които преди това беше в прекрасни отношения.

-         Онези от големия магазин сигурно пак ще се кокорят да я видят до него, ама няма да им направи това удоволствие - помисли и се свлече още по-надолу по ръба на седалката. Надолу, там, където е мястото на задника и после на краката. Вече знаеше колко ниско е паднала, но не знаеше как да се изправи.  Чувстваше се ужасно, дори ù се гадеше.

-         Мразя задната седалка – изкрещя, събрала омразата на целия свят. – Спри, чуваш ли, спри!

Той покорно удари спирачка, погледна я жаловито и дума не отрони. Не каза нищо, за да я утеши, пък и какво можеше да каже?