Началото на края ( ІІ част ) Маруся

Маруся

Годината се оказа твърде неблагоприятна за Маруся, както в личен план, така и във всички останали аспекти.
След преживяното разочарование и душевна драма, беше решила да се справи с изпитите. Вторият семестър се оказа препъни-камък в образователната й дейност. Късаха я изпит след изпит, после на поправките, накрая и ликвидацията й изигра лоша шега. Беше стигнала дъното, трябваше да повтори първи курс.
Депресивните състояния повече и повече зачестяваха, нямаше и помен от елегантно облеченото момиче, чаровата усмивка и телосложение на манекенка. Излизаше с разрошена коса, раздърпана тениска, дънки и сандали и отсядаше в долнопробна кръчма. Там намираше утеха в поръчаните три по сто „пещерска, мека топлина”.
Скатаваше се в някой ъгъл и прекарваше с часове в размишления за миналото.
- Бъдеще нямам! – мислеше си тя. - Било, каквото било - отсега нататък съм обречена на мизерно съществуване. Боклук, пълен боклук, непотребен никому...
Баща й и майка й непрестанно звъняха, но тя беше настроила мобилния на гласова поща и въобще не разговаряше - нито с тях, нито пък с приятелите си. Нямаше желание за това, не търсеше помощ от никого, не споделяше нищо.
Горките родители, въпреки, че бяха в същия град нямаха и представа за проблемите на дъщеря си. Те бяха обсебени от манията, че е умна, красива , чертаеха й невероятно, щастливо бъдеще и считаха, че някой ден тя непременно ще обитава високите етажи на властта.
Една вечер, на поредния запой, пред любимото си питие тя изтрезня и онемя. Видя Здравко, който разговаряше с човека на бара и сочеше нещо към вратите. Беше с униформата, изправен в целия си ръст, строен, малко понапълнял, избръснат, свеж, а вън го чакаше патрулната кола на полицията.
Маруся се поколеба. Искаше й се да избяга, да се скрие вдън земя, но в никакъв случай да не я види в това състояние и тези одежди.
- Ще се върнем отново! До час и половина най-много ще дойдем – каза Здравко и напусна заведението. Явно имаше нещо служебно да урежда.
Чак сега Маруся почувства ударите на сърцето си в гърлото, в стомаха, тръпнеща и пулсираща се беше превърнала в кълбо от нерви. Добре, че не я съгледа... Мозъкът й работеше неистово. Изведнъж й се прииска да се срещне лице в лице с него. Как ли ще реагира ? И защо не! Трябваше да направи нещо, да! Докога ще стои безучастна и ще наблюдава събитията около себе си. Време й беше да действа.
След час и половина щеше отново да бъде тук и то „ослепителна”, както във вечерта, когато Здравко не дойде и тя получи най-тежкия удар под кръста...
Взе душ, отвори препълнения гардероб, хвърли един поглед върху накачените дрехи, грабна един от тоалетите, с който изглеждаше повече от секси, оправи косата, нахлузи пантофките и видя в огледалото едно прелестно създание, което й се усмихваше, а очите искряха.
Той може би вече е в кръчмата при бармана, а може нещо да е халюцинирала? Стъпките й станаха все по- неуверени при мисълта, че може нещо от алкохола да е объркала понятията си...
Наближаваше, а сърцето й отново й напомни колко крехка и уязвима беше в този момент. Нямаше план на действие, нито знаеше как да постъпи, просто се остави на течението и продължи с омекнали крака по посоката, където се надяваше, че ще го види.
Полицейската кола се виждаше от разстояние и след минутка тя щеше да стигне до нея. Когато се изравни, видя полицай на кормилото, радиото работеше, а стъклото на вратата беше отворено.
- Извинете, Вашият колега Здавко Здравков ли се казва?
- Да, госпожице, познавате ли се? – попита с извeстна доза любопитство.
- Приятели от детството, но не сме се виждали отдавна, затова исках да се уверя!?
- Чакам го всеки момент – каза полицаят и слезе от колата...
Здравко ги видя още със самото излизане от заведението...
Какво можеше да прави Маруся, тук с колегата му, откъде се познават? - болезнено чувство на ревност изпита в този момент.
- Хайде, шефе, твоята приятелка иска да те види, да видим ще я познаеш ли след толкова години?
- Аз, мене ли? – пребледнял приближи, погледна я смутен, плах и смирен, като че ли пред него стоеше не жена, а икона, съкровище, за което е копнял цял живот.
Подадоха си ръцете безмълвно, гледаха се, мълчаха, а човекът до тях стъписано ги наблюдаваше и недоумяваше какво става...
Това продължително ръкостискане му се стори един миг, но в този миг Здавко разбра, че твърде слаб е да следва това, което разумът му диктува.
       ... Започваше  началото на двойственият му живот и края на надеждите му, че е възможно създаването на хармонично и щастливо семейство, където взаимната обич и доверие ще съпътстват живота му до дълбоки старини. Искрен и уверен беше в намеренията си към Свилена, поне до тази вечер, докато видя Маруся - тази, която обсебваше мислите му от деня, в който я видя за първи път...

Следва