Кевин бавно отвори очи. Погледът му се плъзна сънливо из тъмната стая. Бавно се надигна и седна в леглото. Както обикновено, след дрямка се чувстваше двойно по-уморен. Очите му пареха. Бавно ги разтърка докато пристъпваше към стола в ъгъла на стаята. Взе метнатия там избелял и стар тъмносин халат и го облече с пъшкане. Обу чехлите си и се запъти към вратата. Слезе по скърцащите, излъскани дървени стълбища към първия етаж на къщата. „Кога ли ще се подхлъзна и ще си счупя врата по тези проклети стари стълби“ - помисли си той. Кевин не беше особено социален човек и преди, а след последните събития, съвсем не общуваше с никого и никой не му идваше на гости. Помисли си, че ако загине тук, вероятно ще намерят прашния му скелет след няколко десетилетия. „Голяма загуба ще е“ - усмихна се той криво. Отвори хладилника си, извади няколко неща и бавно започна да си приготвя закуска. Направи си кафе и седна в големия мрачен хол. Щорите на всички прозорци бяха спуснати. Винаги. Кевин не обичаше особено слънцето, а и сега не искаше да рискува любопитни погледи да надничат в къщата му. Това можеше да е опасно. „Може би трябва да изчистя тук по някое време или поне да избърша праха.“ Напоследък нямаше особено желание да прави нищо. Той се успокояваше, че това е само период. По принцип беше енергичен човек, имаше ентусиазъм за вършене на неща. „Просто такъв период, на мързел“ – казваше си той. Скоро щеше да отмине и да се захване с нещо. Той беше сигурен в това. След закуска, закрачи бавно из стаята, потънал в мислите си. Въпреки всичко, оптимизмът му беше силен. Скоро ще има рашение на проблема, нещата ще се успокоят и отново ще е в безопасност. Тогава ще се върне към нормалния си начин на живот. Ще си намери нова работа. Високоплатена. Ще пътува, ще се среща с жени. Ще отиде на гости на майка си. Не я беше виждал от известно време. Надяваше се, че не му е много сърдита. Тя знаеше, че той е доста зает човек. Може би не толкова напоследък, но по принцип. Часовете отлетяха неусетно. Ето, че отново беше нощ. Любимото му време от денонощието. Кевин се качи на третия етаж и излезе през вратата на малката таванска стаичка на тясната тераса. Погледна нагоре. Небето беше красиво. Луната хвърляше лека синкава светлина наоколо. „Каква приятна, топла, пролетна нощ!“ Той пое дълбоко въздух. Миризмата беше приятна, сладникава. Носеше толкова спомени. Ухаеше на надежда, на детство, на дом и приключения едновременно. Донесе му толкова силна, болезнена носталгия, че лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. Защо усещаше, че тези неща са изгубени? Нямаше логика. Та нали утре винаги ще е по-добре от днес. Бъдещето носи надежди, защо се чувстваше така, сякаш най-хубавите дни са отминали?

„Не е честно! Кога ще го заловят? Крайно време е, искам отново да се чувствам в безопасност.“  Той беше чул по телевизията. Или беше го прочел във вестник? Ужасни убийства. Останаха неразкрити, макар че имаше теории, спекулации. За него беше ясно. Имаше същество или може би няколко, които бяха отговорни за този ужас. Бяха изключително опасни, навън не беше безопасно. „Може би просто трябва да си тръгна, да се преместя далеч от тук и да започна начисто.“ Кевин обичаше да си тръгва. Да започва начисто. Слаба надежда се прокрадна в сърцето му. Може би трябваше да види колко от спестяванията му са останали, да ги вземе и да се махне. Да хване автобус за друг град и да се опита да се установи там. Нямаше да е лесно, но си заслужаваше да опита. „И там ще съм в безопасност!“ Той слезе в спалнята си. Отиде до стария скрин и отвори горното чекмедже. Там беше кутията, в която държеше важните си неща. Документи, пари, ключове. „Трябва да имам достатъчно. Живея достатъчно скромно, за да не съм похарчил много.“ Кевин взе кутията, постави я на леглото и я отвори. Когато погледна вътре, сякаш ледена игла убоде сърцето му. Това неприятно чувство на опасност и безпокойство. Чувството, когато учителят каже твоето име да разкажеш урока, а не си учил и не знаеш дори една дума. Чувството, когато си сам на грешното място в грешното време и трябва да се измъкнеш с юмруци от там, а съперникът ти, заковал поглед в теб е с три глави и шейсет килограма по голям от теб. Чувството, че губиш контрол над ситуацията. Младият мъж протегна ръка и бръкна в кутията. Вътре имаше само прах. Той зарови пръсти вътре. Взе шепа, вдигна я и остави прахът да изтече между пръстите му. „Не разбирам. Как така? Всичко беше тук. Отворих я последно преди две, три седмици. Може би четири?“ Кевин докосна капакът на металната кутия. Беше ръждясал до такава степен, че на места имаше малки дупки. „Какво става? Не разбирам!“ Докато умът му отчаяно търсеше отговор, той дочу гласове, идващи отвън. Отиде до прозореца, открехна леко щорите и погледна навън. Към къщата му се задаваха хора. Бяха поне десетина. Светеха с фенери, а в ръцете си носеха различни неща. Кевин беше сигурен, че поне един от тях носеше брадва. Безпокойството му прерастваше в паника. „Това са те! Убийците!“ Трябваше да барикадира вратата! Той се втурна надолу по стълбите. Грабна кухненската маса и я сложи пред вратата. Слава богу, че винаги заключваше вратите си. Съществата отпред почнаха да блъскат заключената порта. Разнесоха се удари с брадва. „Задният вход!“ - помисли си мъжът. „Вратата е заключена, но е доста по-неустойчива.“ Той се затича по коридора към другия вход. На няколко метра преди вратата се спря. Беше разбита! Трима от натрапниците вече бяха вътре. Светеха с фенерите си. Забелязаха го! Кевин се втурна обратно към стълбите. Останалите създания бяха разбили главния вход. Той нямаше съмнение, че това не са хора, а само приличаха на такива. Прескочиха масата и се затичаха към него. Мъжът се обърна към стълбището. Преди да направи и една крачка, осъзна, че единият от убийците, влезли през задния вход, вече е до него. Младият мъж се отдръпна и скочи към стълбите. Убиецът замахна с брадвата си. Кевин усети ужасна болка в дясната си плешка. Извика и падна по лице върху дървените стълби. Отчаяно се опитваше да се изправи и да продължи нагоре. Усети как множество ръце сграбчват глезените му, бедрата му и го дърпат надолу. Кевин се обърна с лице, докато се плъзгаше надолу и замахна с левият си юмрук. Някой сграбчи ръката му. Хванаха го здраво за четирите крайника и го изправиха. Единият от натрапниците, огромен, двуметров хуманоид, се приближи. „Достатъчно тероризира селото ни! Проклето изчадие! Време е да умреш!“ - крещеше убиецът. „Не, спрете! Вие сте убийците, пуснете ме!“ - крещеше Кевин. Мъжът се дърпаше неистово, но без резултат, не можеше да освободи ръцете си. Съществото пред него продължаваше да крещи, да го нарича убиец, демон. „Не съм! Пуснете ме!“ - викаше Кевин, - отчаянието му беше осакатяващо, - „Това не може да е истина!“ - мислеше си той. „Това е само кошмар, от който всеки момент ще се събудя.“ Хуманоидът пред него приближи едната си ръка до челото му. В нея държеше метален клин за разбиване на камъни. Допря го до челото на Кевин. След това с вик замахна с все сила с другата си ръка, в която имаше чук. „Неее!“ – викът замръзна в гърлото на ужасеният млад мъж. Болката беше ослепителна и оглушителна едновременно. После настъпи мрак.

Кевин бавно отвори очи. Надигна се от пода. „Явно е било сън“ – помисли си. Но чувството на студ го обзе още преди да огледа стаята. Наоколо лежаха телата на десетина мъже. Окървавени, осакатени. Кевин трескаво опипа челото си. Беше съвършено гладко. Посегна към плешката си, където се беше забила брадвата. Под дупката в раскъсания халат, кожата беше непокътната. Страхът на мъжа бавно се заместваше с чувство на тъга. Той допълзя до най-близкото тяло. Започна да рови в джобовете му. Ето, че намери портофейл. Разтвори го и извади документа за самоличност на загиналия мъж. „ Дата на раждане, 04 април 2424г. Разбирам. Повече от четири века.“ Той затвори очи. Спомените го връхлетяха. Толкова много живот, толкова много неща беше направил! Толкова добрини, които бе извършил! Толкова много злини. От време на време имаше нужда да забрави. Поне за малко. Чувствата сякаш разпъваха самата му душа. Сълзи потекоха от очите му. Емоциите бяха унищожителни. Кевин ги остави да минат праз него. Да се стекат по него както сълзите по бузите му. След тях остана само той. Сега, след като страхът загуби смисъл, най-после се чувстваше в безопасност. След това свали дрипите, които наричаше халат. Остана гол. Избърса кръвта на мъжете от ръцете и лицето си. Огледа се наоколо. Стая от разпадаща се къща. Прозорците, плътно облепени с вестници. Хладилникът със зееща врата, разпадащ се от ръжда. Пластове прах и паяжини навсякъде, освен по частите от пода, където беше крачил, в продължение на векове.  Той отиде до един от труповете, който най-много се доближаваше по размери до неговите. Бавно съблече дрехите му и после ги облече. Изправи се и се запъти към вратата. Прекрачи прага и погледна навън. Беше топъл, слънчев ден. Кевин вдигна поглед нагоре и се смръщи на силното слънце. Обзе го странното чувство, че забравя нещо. „Трябва да взема вещите си преди да замина“ – мина през умът му. „Хм, да, вярно. Нямам вещи. Всичко е прах.“ Пъхна ръце в джобовете си и  с лека усмивка на лице, бавно закрачи по прашния селски път. Не взе нищо със себе си, освен неувяхващия оптимизъм, че утре винаги ще е по-добре от днес.