Надвечер...

Слънцето опарваше със сетни сили нажежената земя. Лъчите му, носещи се през въздуха, го правеха горещ и лепнещ по кожата.
Групите от изтормозени минувачи се лутаха безпризорно, спирайки на често в магазините и кафенетата, които услужливо предлагаха благата хладина на климатиците. Вятърът едва потръпваше, за да нопомни по-скоро, че го е имало някога. Но в моментите на живителния полъх, лицата на хората сякаш не изглеждаха толкова вяли. Носеше се едно странно ухание на живот през този ден, на неподозирана виталност... Тя ги носеше... Смесваха се с аромата на парфюма и, освежавайки мъжете около нея. Те сякаш изпадаха във внезапен пристъп на просветление, когато минеше покрай тях. Обръщайки глави, си печелеха отровните погледи на собствените жени.
Тежка, омайна музика се стелеше от всяко кътче на малкия площад. Жената сякаш се разтваряше в ориенталския ритъм, сливайки своята грациозност с него. Багрите на роклята се пъстреха сред миризмата на полуделите от цъфтеж тропически цветове.
Мислете я караха да се усмихне. Беше убедена, че той искаше да я целуне. Тя изпитваше странна смесица от страх и недоумение, породени от събитията, случили се през последните няколко дни.
Срещнаха се съвсем случайно... Той и Тя. Нуждата ги събра. Нуждата да бъде променено нещо толкова незначително в ежедневието. Тя пак се усмихна на спомена... Хареса го от пръв поглед. Ясен поглед. Свободен, независим дух и по хлапашки широка усмивка. Дори се притесни. Тя?! Истината е, че не го очакваше. А сега всяка фибра у нея ликуваше щастливо, освободена от рутината и скуката на ежедневието. Той я потърси, не тя. Той я покани, не тя него. Той водеше разговора, не тя... Толкова и беше странно. Беше свикнала да управлява ситуацията, сигурна... Като капитан на своя кораб от цели. Първо беше очарована. После - объркана. Накрая - уплашена. Вътрешният и аз подсказваше, че навлиза в опасна и непозната територия. Но пък откривателят я тласкаше все по-силно и все по-навътре в непознатото море. Беше правила грешки. Хиляди. Бе страдала, плакала, крещяла срещу тях. Безрезултатно...
Сега се чувстваше различно. Искаше да повярва, че ще е различен. Романтизмът, струящ от нея, озаряваше лицето и и караше мъжете да я желаят. Именно, защото бе успяла да съхрани в себе си непокътната жената. Сега обаче беше безсилна... Дали беше влюбена? Увлечена, може би? Избягваше да търси отговора...
Беше сигурна обаче, че той щеше да я целуне, а тя нямаше да го спре. Може би беше просто лоша шега на нежната и натура. На женското и аз. Искаше да убеди сама себе си, че той не е по-добър от останалите. По-чаровен - да, но по-добър? Поне бе различен като нея.
Небето се поля със злато. Въздухът сякаш олекна и хората задишаха по-леко. Кожата и като че ли се отвори, за да погълне жадно мимолетното дихание на вятъра.
Последен поглед. Звънкият и смях секна, отнесеният мъж, вперил погледа си в деколтето, тръгна леко, грациозно, в ритъм като муза. Беше време да посрещне сина си. Единственият мъж в живота и, който беше истински...