Jul 2, 2012, 3:35 PM

Наградата

859 0 0
2 min reading

                                                    

                                             НАГРАДАТА

 

 

           Лежа на пясъка и за пореден път се обръщам към слънцето. Въртя се като гергьовско агне на шиш. Отвсякъде да  бъда изпечен. На крачка от мен едрогърда рускиня от час е сваляна от гларус с капитанска шапка. Искал да бъде негова, да остане в България заедно с детето. Щял да го обича като свое. Край мен пробягва момиченце с миши опашчици, събиращо мидени черупки, което с гордост показва на заплесната от приказки майка. Нещо ми трепна, приличаше на моята дъщеря, само че с руса коса.
           Някъде на стотина метра е спасителният пункт. Над него се ветрее черен флаг. Спасителят през минута надува свирката към някой,  тръгнал към морето. Казаха, че има мъртво вълнение, било опасно за плуване. Не бях от плувците..
           Момиченцето захвърля камъчета и миди във водата. Нямаше кой да се занимава с него. То сякаш беше мое и го гледах със страх как се доближава до морето. Лошото ми предчувствие се сбъдна. Една вълна го грабна и завъртя заедно с пясъка. Забравих, че не мога да плувам, за миг бях при детето. Грабнах го, но друга вълна ме завъртя навътре. Стисках отпуснатото телце. То ми даваше двойно повече сила. С последни усилия излязох на брега. Дотичаха и други хора. Някакъв човек с побелели коси му направи изкуствено дишане, после разбрах, че е бил лекар.
           Уплашената майка не можеше да стои на краката си. Детето, което беше дошло на себе си, го взех в прегръдките си. То инстинктивно се сгуши в мен хлипащо. Наоколо хората ми подаваха ръце и ме поздравляваха. Аз учудено ги гледах, та всеки на мое място би постъпил така. Майката, дошла на себе си, подаде ръце за детето, а то милото не се пускаше от мен. Погалих го по главичката и го върнах на майката. Мъжът гларус го нямаше, беше изчезнал. Събрах си багажа и тръгнах към почивната станция целият в кал и пясък.
           Някой затича след мен, обърнах се, беше рускинята с детето на ръце. Държеше в едната него, в другата синджирче с нещо алено като кръв. Затърси ръката ми и я целуна. Остави нещо там и чух думите „Спасиба.” Тя се затресе от плач. Успокоих я и си тръгнах.
           Беше ми подарила рубин, бях спасявал и други хора, затова са ме награждавали. Но това беше най-голямата награда за мен.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мимо Николов All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...