Таня се събуди в ужасно настроение. Мразеше рождените си дни, а какво оставаше сега, когато навършва 55. Не искаше да става от леглото. Единственото ѝ желание беше да проспи целия си ден и като се събуди вече да е утре. А как мразеше да отговаря на обажданията с честитки, колко ненавиждаше да ѝ припомнят, че остарява с още една година...

А те не закъсняха – още до 9 часа получи три такива обаждания – от сестра си, от първата си братовчедка и от една колежка от работа. И трите разговора преминаха по еднакъв начин – Таня едва изслуша пожеланията за здраве и дълголетие, процеди през зъби едно вяло „благодаря’’ и побърза да затвори под предлог, че има работа.

Не бяха минали и 15 минути от последния разговор, когато GSM-а на рожденичката иззвъня пак.

– Офф, няма ли край вече... – измърмори тя и се насочи към мобилния апарат.

Когато видя обаче, че на дисплея пише Миленка, раздразнението ѝ премина веднага. Милена беше дъщеря ѝ – нейното най-любимо създание на света и единственият човек, на когото не се сърдеше, че ѝ напомня за напредването на годините ѝ.

– Ехоо! Как е рожденичката? – чуруликаше гласът на младото момиче и не спираше. – Мило мамче, честит рожден ден! Искам да ти пожелая от сърце всичките здраве, щастие и любов, и въобще всички най-вълшебни емоции, които съществуват и могат да бъдат изпитани! Искам също да ти пожелая да си останеш същия прекрасен човек и не на последно място – да бъдеш все така най-добрата майка на целия свят! Обичам те, Маме!

След това майка и дъщеря си побъбриха за някои общи неща и се уговориха да се срещнат на обяд в любимото им кафе, където Таня да си получи подаръка. Докато стане време за срещата, тя получи още няколко обаждания, които обаче прие доста по-леко – просто винаги се зареждаше, когато чуе гласа на „Момичето на мама’’.

Времето се изниза бързо и часът на уговорката наближи. Таня облече най-хубавата си рокля, напръска се с най-нежния си парфюм и се отправи към кафето. То беше наблизо и след 10 минути рожденичката вече беше в прегръдките на дъщеря си. След това двете се настаниха, отправиха поръчката си и докато чакаха нейното изпълнение, Милена поднесе на майка си прекрасен букет от лилиуми с думите:

– Това е от мен и Стефан! Същинският подарък ще получиш, когато дойде поръчката!

Сервитьорката сякаш само това и чакаше и след минута вече поставяше заявените неща на масата – портокалов фреш за Милена и фрапе за развълнуваната рожденичка.

– Е, няма как – трябва да изпълня обещанието си! – каза с усмивка младото момиче и връчи на майка си средно голяма кутия, увита с панделка. – Заповядай, Мамче! Дано скромният ни подарък те зарадва!

– Еее, Миленка, нямаше нужда, дъще. Защо си давате парите за глупости... – посмъмри я Таня, но все пак с нескрит интерес започна разопаковането на подаръка.

Когато свърши с тази си задача, рожденичката извади от кутията мъничко нещо и го погледна внимателно. Тя стоя като вцепенена няколко секунди, след което изведнъж стана рязко от стола си, отиде при Милена и я прегърна с всичката си възможна сила:

– Обичам те, дъще! Това е най, най, най-прекрасният подарък, който някога съм получавала! А този рожден ден е най-хубавият през целия ми живот! Не мога да повярвам, че ще стана баба...!