Бизнесът не беше особено добър зимно време, но въпреки това младият Уилям Флиткрофт работеше усърдно. Той държеше антикварен магазин в ъгъла на улица „Аркет”, намираща се в закътаното, провинциално градче Дърмът. Магазинът беше създаден преди повече от двадесет години от Чарлз Флиткрофт, бащата на Уилям, а след смъртта му, той бе завещан на най-младия от фамилията Флиткрофт. Уилям беше двадесет и три годишен младеж с брада, набола по грубоватото му лице, очи – зелено-сини, а най-странното беше, че едното му ухо бе откъснато, в следствие на тежък инцидент, който претърпял преди година и половина.

Вечерта на двадесет и първи октомври, малко преди Уилям да затвори магазина, през вратата влезе някакъв господин с прошарени коси и празен, изпит поглед, който носеше някаква стара торба. Отиде до младежа, внимателно си сложи торбата върху масата, сякаш вътре имаше изделия от порцелан, а сетне заговори младия Флиткрофт:

-         Добър вечер, господин… - спря тук, защото не знаеше името на антикваря.

-         Флиткрофт, Уилям Флиткрофт, приятно ми е! – представи се, съвсем любезно, младежът.

-         Драго ми е, че ви виждам, господин Флиткрофт! Моето име е Саймън Хефс. – тук се почеса нервно по ръката и продължи - Но нека не се отклоняваме в излишни разговори. Дошъл съм тук, защото имам нещо, което безспорно много ще ви зарадва.

Извади от торбата, която носеше, една голяма, дървена кутия за бижута с гравирани символи на нея, сетне продължи да говори на антикваря, който не можеше да каже и дума, заради неспирните бръщолевения на господин Хефс. Думите на Хефс, обаче, сякаш хвърляха сянка над Флиткрофт и той започваше да се чувства унил и изморен.

-         Тази кутия за бижута ми бе дадена от твоя баща – Чарлз – когато отваряше този магазин. Тогава ми каза, че когато поискам, ще мога да върна кутията тук, като единственото условие е, бъде ли върната кутията, то тя да не бъде отваряна нивга! Уверявам те, в тона му тогава се долавяше нотка на лудост, но дори и да е било така, аз реших да изпълня своята част от нашата, така да се каже „сделка”.

“Но защо бихте искали да върнете такава прекрасна кутия” – помисли си Уилям, но всъщност попита друго:

-         Значи ще получа кутията, ей така?

-         Слушай ме, младеж! Това, което ще ти кажа, е ужасно важно, може да се окаже съдбоносно за живота ти, а и за безопасността на хората от градчето. Никога! НИКОГА! При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!Пренебрегнеш ли предупреждението ми, ще те сполети същата съдба като мен… - изричайки тези думи, старият Саймън Хефс се изпари в нищото.

Дълго след това Уилям гледаше вторачено пода, където се бе изпарил Хефс, но така и не можеше да си обясни какво точно бе останало. Минаваха дните и с тях антикварят бавно, но сигурно се опитваше да изтръгне от паметта си онова, което се бе случило в семейния магазин с господин Хефс. Тъй или иначе никой не бе дошъл да го търси, защо трябваше той да се притеснява толкова много? Нали всеки ден се случваха стотици необясними явления по целият свят? Кутийката също бе оставена настрана, докато един ден, някъде към средата на декември, Уилям се бе разровил из кашоните в магазина и съвсем случайно попаднал на злопаметната кутийка, принадлежала някога на баща му. Гледаше сребристите орнаменти по дървеното ù капаче и си мислеше, дали пък щеше да навреди, ако бе хвърлил един бърз поглед вътре? Какво пък толкова  щеше да стане? След кратко себеубеждаване Уилям отвори капачето и надзърна какво се крие под него. С голяма изненада откри, че вътре има малък, дървен зар. Отстрани на кутията имаше една малка ръчка, която се завъртя още при най-малкото докосване. При завъртането ù, от кутията се чу детски глас, който каза следното: „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”.

-         Сега ще пробвам късмета си, хехе – с усмивка на уста изрече антикварят.

Хвана дървеното зарче в ръка, разклати го добре, духна, докато го разклащаше за късмет, сетне го пусна в кутийката.

-         Пет! Не е никак зле – рече младият Флиткрофт, а усмивката на устата му се увеличи.

След като видя какво е отредила за него Фортуна, той върна зарчето обратно в дървената кутийка. Току да я затвори кутията, когато явно е докоснал ръчката, защото отново се чу онзи детски глас, който този път каза :

„Едно – ларви в твоето око

Две – демон кожата ти ще дере

Три – червей душата ти изпи

Четири – заключен зад стоманени стени

Пет – въздуха ти е отнет

Шест – последна чест

откажеш ли късмета свой, в нищото се изпари – в дълбока бездна полети!”

Рано следващата утрин Уилям се събуди - целият беше пребледнял, а гърлото му бе съдрано от постоянното кашляне. Трудно му бе да поеме глътка въздух, затова бързо отвори прозореца на стаята си и подаде главата си отвън. Това не помогна, защото все още изпитваше неимоверна трудност да поема дълбока глътка въздух. След десетина минути, съвсем изведнъж, болките изчезнаха и антикварят отново усети небесния дар, да може да диша спокойно. Взе си един студен, освежаващ душ, изяде два препечени филийки за закуска и тръгна към магазина, който обикновено отваряше врати към девет сутринта. Тъкмо отключваше магазина, когато отвътре видя някаква мистична жена, облечена в дълга жълта рокля, стигаща до земята, с жълт цвят на кожата. В следващия миг жената се изпари в нищото, подобно на господин Хефс. Уилям бавно влезе в магазина, като единственото, което намери като доказателство, че жълтата жена не бе само плод на въображението му, бе текст, написан на стената с жълт цвят:

„Жълтата гостенка идва за своето!”

Когато видя това, Уилям си помисли:„Жълтата гостенка? Пет – въздуха ти е отнет? Всичко води към туберкулозата. Но не е възможно, та тя не се хваща от днес за утре! За нея трябва време, не може да съм се разболял, пък и няма как да съм!”

Сякаш за да увери антикваря, че греши, той отново започна силно да кашля, като този път изплю малко кръв. При вида на собствената си кръв по пода, Уилям изгуби разума си. На мига той затвори магазина и веднага отиде при кутията със зарчето. Отвори капака ù, като ръчката сама се нави и от кутийката се чу онзи познат детски глас :

„Ха-ха-ха-ха-ха, нека сега видят какво ми беше на мен

Ха-ха-ха-ха-ха, нека всички бъдат наказани

Ха-ха-ха-ха”

Сърцето на Уилям се сви. Той отчаяно се опитваше да разбере какво се случва с него, ала когато отвори кутийката, зарчето го нямаше, а на негово място имаше гравиран в дървото силуета на малко дете. Докосвайки го, антикварят усети някакво странно опияняващо замайване, сякаш изпадаше в безсъзнание. Не след дълго той се отдаде на налегналото го опиянение и легна на пода. Гледаше със замъглен поглед тавана, докато изведнъж се озова в тъмна, малка стая. В ъгъла ù се бе сгушило малко дете, облечено в бяла роба. Уилям стана и се приближи към него бавно и несигурно. Стигна до него, но когато детето се извърна рязко и неочаквано, антикварят падна на пода от ужас. Едното око на детето бе разядено от стотици лазещи, малки, отвратителни ларви. Кожата му бе цялата раздрана и изглежда му бе изключително трудно да си поеме въздух. Уилям започна да вика по него:

-         Дете, какво ти е? Мога ли да ти помогна?

-         Пет – въздуха ти е отнет, пет – въздуха ти е отнет – повтаряше то, едва, с пресъхналия си глас.

За щастие, антикварят се завърна от състоянието, в което бе изпаднал, само че беше още по-ужасен и по-уплашен отпреди. Чувстваше се твърде объркан, а това дете от стаята му се струваше в основата на всичко. Сякаш имаше отделните елементи на пъзела, ала не знаеше как да ги свърже в цялостна картинка. В този момент се сети за думите на стария Саймън Хефс: „При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!” Колко ли можеше да му коства това, че пренебрегна това предупреждение с лека ръка?

Затвори магазина съвсем рано и се прибра в дома си, като отнесе със себе си и дървената кутия със зарчето. С всяка изминала минута му ставаше все по-трудно да диша. Когато отвори вратата към всекидневната, завари вътре да цари пълен хаос. Диванът беше раздран, килимът – изцапан с лепкава течност, най-вероятно кръв, а книгите от библиотечката бяха нахвърляни из цялата стая. Единствено едно четиво стоеше на най-горния рафт. Това бе четиво, което Уилям никога преди не бе виждал в дома си. Обемът му бе едва няколко страници, а очевидно бе доста старо, съдейки по пожълтелите му корици. Антикварят разгърна страниците и видя, че това е бележникът на покойния му баща – Чарлз Флиткрофт. Няколкото страници на бележника съдържаха следното:

„Двадесет и втори Октомври, хиляда деветстотин петдесет и шеста година,

Започнах да пиша в този бележник заради странната кутийка, която бях открил при пътуването си до Колумбия. В последните минути от живота си ми се ще да опиша историята си. Просто си лежеше там в някаква стара, отдавна изгоряла сграда и чакаше някой да я намери. Каква ли случайност бе решила точно аз да съм този клетник, който ще пробуди това нещо от кутията? Сега се сещам за историята, която ми разказваше местният жител – столетният Росарио Валес. История за убийство, извършено преди много години по тези земи, когато в града имало последователи на древна, мрачна секта. Именно тези сектанти жертвали малко дете на своите богове, ала това жертвоприношение не било като другите. Първо направили някакво заклинание на детето и стотици ларви започнали да разяждат окото му, сетне призовали един от боговете си, който се вселил в тялото на малкия и започнал да раздира кожата му. Това бил техният бог – Червей, който, според вярванията им, изпивал душите на хората, щом тяхното време настъпи. Заключили момчето в сградата, където бях намерил дървената кутия, пък там след ужасни душевни и физически изтезания детето умряло. Липсата на въздух в тясното помещение било това, което го довършило. Говори се, както ми беше казал Валес, че сектантите изгорили тялото на детето, след което затворили пепелта му в дървена кутия. Тази кутия се превърнала за тях в нещо като храм. Вярвали, че там, в едно с невинната детска душа, лежи и частица от душата на великия им бог – Червей. Накрая на разказа си, Валес ме предупреди никога да не отварям кутията, за да не усетя яростта на пробуденото божество, а и на ненамерилото вечния си покой дете.

Тогава всичко това ми се струваше повече като легенда, която се разказва за сплашване на децата, отколкото като истина. За жалост, аз съм от тези хора, които започват да вярват в нещо, само ако се убедят в съществуването му. Завърнах се в Дърмът, отворих малък антикварен магазин и всичко вървеше отлично, докато един ден случайно не попаднах на дървената кутия. Бог да ми прости, но и аз съм човек, и аз съм подвластен на изкушенията на Сатаната, а едно от тях за мен се оказа – любопитството. Това пусто, проклето, ужасноа любопитство! Мислех си, какво пък, ще отворя кутията, ала тогава не знаех, че това ще окаже пагубно влияние на живота ми. Отворих кутията и в този момент ръчката, която се намираше отстрани, се завъртя, а от неизвестно къде се чу детски глас: „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”. Видях малкия, дървен зар, който стоеше вътре и реших да го хвърля. Три беше моето число, ах това проклето число! Реших да затварям кутията, ала току да го направя, когато отново се чу детският глас:

„Едно – ларви в твоето око

Две – демон кожата ти ще дере

Три – червей душата ти изпи

Четири – заключен зад стоманени стени

Пет – въздуха ти е отнет

Шест – последна чест

откажеш ли късмета свой, в нищото се изпари – в дълбока бездна полети!”

Отнесох се съвсем пренебрежително, въпреки историята, която ми бе разказал Росарио Валес. Ала сега вече знам. Знам, но уви, вече е прекалено късно. Не ще разказвам цялата история на мъченията, които изпитвах, само ще спомена следното „Червей душата ти изпи”.

Всяка вечер, след като цял ден чувствах разяждащ паразит в себе си, бивах убиван от огромен червей. Навярно Червеят бог на древната секта. На сутринта се събуждах, а на нощното шкафче се намираше зарът, попаднал на три. Това продължи с месеци! Пробвах толкова много неща! Опитах да изгоря кутията, ала тя просто не гореше. Сякаш че бе направена от някакъв специален материал, който нивга не ще изгори. Пробвах да я разбия, но и това остана безрезултатно. Дори я хвърлих в реката, но на следващото утро кутията и зарът отново се озоваваха на нощното шкафче до леглото ми, незнайно как. Един ден отговорът просто ме връхлетя като гръм от ясно небе. „… откажеш ли късмета свой, в нищото се изпари – в дълбока бездна полети!” Ами, да! Струваше си да изчезна вовеки, а не да страдам неописуемо до края на живота си, а дали пък не и до края на вечността… Написах набързо завещанието си, след което се срещнах с господин Саймън Хефс. Дадох му дървената кутия, след което го предупредих, че не бива нивга да я отваря! Казах му, че винаги може да върне кутията обратно в магазина, ала единствено при условие, че предупреди тя нивга да не бъде отваряна! Наистина не исках друг да страда, както аз страдах. Отпратих Хефс, който ми обеща, че ще изпълни заръката ми, сетне застанах в центъра на всекидневната и просто зачаках нещо да стане. Сякаш го предусещах. Те идват за мен. Сбогом! И помнете, че всеки има право на избор.”

Прочитайки това, Уилям затвори бележника. Сега вече пъзелът бе нареден, ала въпреки това, същинската дилема едва сега бе поставена. Нима нямаше начин да се отърве от ужасното проклятие на кутията? Даваше се сметка, че е още твърде млад и не иска да изчезва от лицето на земята, но пък всекидневното мъчение щеше да бъде нетърпимо. Мисля, че няма смисъл да ви казвам какъв е бил изборът му, щом сега Аз трябва да правя същия такъв…