Sep 30, 2014, 8:56 PM

Намерени 1, 2 

  Prose » Narratives
731 0 0

The work is not suitable for people under 18 years of age.

8 мин reading

1

 

  Пилотът се извърна назад и се ухили на Паула и Ноеле.

  – Как сте, момичета? – попита той.

  – Почвам да се отегчавам – отвърна Паула и се отпусна назад в седалката си.

  Ноеле изхъмка, после извади гребена си и започна да реше къдравата си кестенява коса.

  Малкият самолет „Чесна” се разтресе леко и се наклони на една страна. Пилотът заби поглед в контролните уреди. Шумът на двигателя сякаш се бе променил, чуваше се някакво странно потракване.

  – Проблем ли има? – попита Паула и се вторачи притеснено в необятната водна шир, по която се плъзгаше сянката на самолета.       

  – Просто турбуленция – каза със спокоен глас пилотът.  Какво ще правите в Хавай?

  – Ще работим, ние сме репортери – отвърна Паула, в гласа й се усещаше нотка на самодоволство.  

  – А аз си помислих, че сте фотомодели. Такива красиви момичета… нали разбирате… но явно съм се заблудил.

  – Определено сте се заблудил – каза троснато Ноеле.  – Паула, да не би да имаш страх от летене?

  – Не.

  – Сигурна ли си? – попита настойчиво Ноеле, усмихвайки се ехидно.

  – Разбира се, че съм сигурна.

  Ноеле кимна разбиращо и извърна глава настрани. Сянката на самолета се кривеше върху вълните, оформяйки причудливи фигури. Слънцето грееше щастливо. Ноеле си представи как се припича на някой красив плаж с чаша студен коктейл в ръка. В същото време Паула кършеше разтрепераните си ръце, не можеше до мисли за нищо друго, освен за това кога ще приключи проклетият полет.   

  А той, полетът, взе че приключи доста неочаквано. Двигателят изкашля няколко облачета черен дим и замлъкна.

  – Не е възможно! Някой е пипал машината ми! – изрева пилотът.

  Паула пребледня, сините й очи се ококориха от смайване и ужас.  Надигна се, сграбчи облегалките за ръце и изскимтя като настъпено кутре. Ноеле се размърда нервно в седалката си. Самолетът бързо губеше височина. Пилотът трескаво натискаше някакви копчета.

  – Там има остров – изкрещя Ноеле и посочи с пръст.

  Пилотът видя късчето земя и отклони машината.

  – Там дали има писта за кацане? – попита Паула.

  Пилотът се изкиска нервно, като не си направи труда да й отговори. Паула затвори очи и потрепери.

  –  Закопчайте си коланите! – заповяда той.

  Минута по–късно самолетът стигна до малкия остров. Виждаха се само скали, палми и тясна брегова ивица. Никакви хора, никакви сгради. Самолетът бе на не повече от десетина метра над терена, когато отпред, сякаш от нищото, изскочи висока палма. Дясното крило отряза върха й. Паула и Ноеле започнаха да пищят. Самолетът се разтресе.

  – Кацаме на брега – изкрещя пилотът.

  Това бяха последните му думи. Една скала се заби в кабината, после разпра корпуса. Самолетът се претърколи няколко пъти и буквално се разпадна на съставните си части.

 

2

 

  Първото нещо, което достигна до съзнанието на Паула, бе шумът на прибоя. Тя отвори очи и видя, че около нея се търкалят парчета от корпуса на самолета. Усети парене, от пясъка под тялото й. Една палма гореше в далечината.  За момент се почувства щастлива, че е жива. После болката я удари с жестокостта на разбиваща се вълна. Изпъшка, издишвайки всичкия въздух в гърдите си. Болеше я ужасно задникът. Надигна се, подпирайки се на лакти, и тогава видя, че десният й крак е извит навътре по начин, който изобщо, ама изобщо, не можеше да се нарече нормален.  Късата й пола покриваше мястото на деформацията, но си личеше, че тазобедрената й става не е в естественото си положение.   

  – Моля, помогнете! – изписка Паула.

  Наблизо изчурулика птичка, сякаш й се подиграваше. Младата жена се огледа.  Самолетът се бе разпаднал напълно. В този момент горящата палма се стовари с грохот на пясъка. Нищо не навеждаше на мисълта, че островът е населен. На хоризонта не се виждаха кораби или лодки.  

  Видя колежката си Ноеле. Тя лежеше на една страна на десетина метра в ляво, широко отворените й кафяви очи блестяха със стъклен блясък.

  – О, Боже! – възкликна Паула.

  Устните на Ноеле потрепнаха.

  – Олеле! Ноеле! Добре ли си?

  – Ти как мислиш – промълви тихичко Ноеле и чертите на лицето й се изкривиха още повече.

  Паула забеляза, че бедрата на Ноеле са разранени. Дясното бе огънато под странен ъгъл. Синята й памучна пола бе разпрана и под нея си виждаха пликчетата й, които бяха … на цветчета.

  – Май десният ти крак е счупен – каза Паула.

  Болят ме ужасно бедрата – изломоти Ноеле. – А ти? Май и ти не си в цветущо състояние?

  Имам болки в таза, а и …ставата ми… явно е изкълчена.

  – Лоша работа, мислех, че ще можеш да ми помогнеш, но явно… Всъщност виждала ли си обувките ми?

  – Обувките ти?

  – Да, черни, „Гучи”, с нисък ток, не си ли ги спомняш? Загубих ги някъде – каза Ноеле и притвори очи.

  Паула забеляза, че стъпалата на Ноеле са боси. Забеляза и че едната от обувките й се търкаля наблизо в пясъка.

  – Не мисля, че в момента са ти нужни.

  – Да, жадна съм и ми се вие свят. Облаци ли има…притъмня нещо.

  – Ноеле, Ноеле, моля те, не умирай! – изкрещя Паула.

  – Трябвам ти? Трудно ми е да повярвам. Нищо не мога да направя за теб в момента, така че…

  – Ноеле, плашиш ме. Не се предавай! Пилотът ще ни спаси!

  – Съжалявам, но пилотът е мъртъв.

  – Откъде знаеш? Може пък…

  – Видях ръката му … откъсната… ей там долу е – каза Ноеле и посочи към брега.

  – Ще ни намерят, не може да не ни намерят.

  – Дълго виках за помощ, но никой не ме чу. Ти беше в безсъзнание тогава.

  Паула се отпусна по гръб и впери поглед в небето. Очите й се навлажниха. Избърса сълзите с опакото на дланта си. Дясната й китка бе подута, немного. Обади се и друга болежка – каишката на обувката й с висок ток, се бе впила болезнено в левия й глезен. Пое си дълбоко въздух и, стенейки, успя някак си да се надигне до седнало положение.

  – Ноеле, погледни ме! Успях да седна. И ти можеш да го направиш, повярвай ми!

  – Какъв е смисълът? – попита Ноеле.

  – Плашиш ме. Не може просто да лежим така! Трябва да направим нещо! Трябва…    

  – Не си чувствам краката, Паула. Не разчитай на мен.

  – Да. Краката ти явно са счупени, но трябва до допълзим до някоя от палмите и да се скрием на сянка. Слънцето ще ни убие, ако останем тук.

  – Достатъчно си навредих. Остави ме на мира!

  – Какво имаш предвид? – попита Паула, бърчейки вежди.

  – Докато беше в безсъзнание, се опитах да допълзя до теб. Пропълзях петдесетина метра, вероятно. После… после нещо в гърба ми изпращя. Чух го съвсем ясно. Гаден звук, много гаден. Вече не мога да си мърдам пръстите на краката – обясни с треперещ глас Ноеле.

  – Мислиш, че гръбнакът ти е … счупен.

  – Да.

  – Но нали каза, че те болят бедрата. Значи имаш чувствителност там.

  Лицето на Ноеле засия.

  – Смяташ, че не съм парализирана? – попита тя.

  – Не съм лекар, но в случая болката може би е добър знак.

  – Едва ли ще мога до пропълзя дори един метър. Просто…

  – Не, не, стой там и не мърдай. Аз ще дойда при теб.

  Паула внимателно се извърна на една страна, после легна по корем. Остра болка прониза таза й. Тя прехапа устни и сподави вика, който се надигаше в гърлото й. Минута по–късно, когато болката понамаля, тя започна да пълзи. Острия връх на лявата й обувка заора в пясъка, правейки бразда в него. Левият й глезен направо гореше. На половината път спря да си почине, едва си поемаше дъх. Ноеле я гледаше разтревожено.

  – Не изглеждаш хич добре, Паула. По–добре се откажи.

  – Добре съм.

  Когато Паула се приближи, Ноеле се протегна и стисна ръката й.

  – Много ти благодаря. Не искам да умра сама – промърмори тя.

  – Никой няма да умира, Ноеле – сряза я Паула.

  – Искам да съм готова. Няма да издържа дълго на тази болка.

  – Млъквай! Твърде млада си, за да умираш. Я да ти видя гърба!

  Паула се приближи още повече, мина зад  Ноеле и придърпа внимателно блузката й нагоре, за да разгледа наранения й гръбнак. Нямаше кръв, а само синина – издължена, подпухнала синина. Малко над кръста два или три от прешлените бяха хлътнали , и то доста.

  – Какво? – попита плахо Ноеле.

  – Не е чак толкова зле – обяви Паула.       

  – Имам чувството, че в гръбначния ми стълб е забит пирон. Всяко движение е същинска агония.

  – Не можеш да си мърдаш пръстите на краката, а? – попита Паула и се загледа в огънатото бедро на Ноеле.

  – Ами…не. Толкова ме е страх…

  Паула погали Ноеле по бузата, избърса сълзите, които бяха избили в очите й, после охкайки седна и протегна ръце, за да разкопчае каишката на лявата си обувка.  Болката в таза и изкълчената става не й позволяваха да се наведе достатъчно.

  – Ръцете ми са здрави, нека ти помогна – предложи Ноеле.

  Паула се придърпа напред и се намести така, че Ноеле да може да стигне стъпалата й. Ноеле несръчно разкопча каишката, освобождавайки подутия глезен на колежката си.

  – Глезенът ти е много подут – каза Ноеле. – А петата ти изглежда направо… смазана.

  – Смазана?

  – Деформирана е силно, особено от вътрешната страна. Няма начин да не е раздробена.

  – По дяволите!

  – Искаш ли да дръпна десния ти крак, може би ще успея да наместя ставата – предложи Ноеле.

  – Действай! – отвърна без колебание Паула, която все още таеше надежда, че ще може да се изправи на крака.

  Ноеле дръпна няколко пъти, но нищо не се получи. Само болката се впи още по–дълбоко в слабините на Паула.

  – Съжалявам, твърде слаба съм. Просто… вече нямам сили – каза Ноеле, след което се сгърчи, хвана се за гърба и припадна.

  – Ноеле, Ноеле, чуваш ли ме?

  Ноеле не отговори. Паула избухна в сълзи. Два часа по–късно и тя загуби съзнание.

© Хийл All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??