Намиране (Из"Откровено за лудостта")
Погледни ме!
... бяла съм до спомен... разпиляла съм се по пода с всичките си думи и не намирам верните. Затварям очи и греба с шепи. После се посипвам върху тялото ти, разливам се в страните ти и изтичам през кръпките горест, с които тогава съших доверието ти... а днес нямам с какво да запълня пробойните!
Затова изтичам от теб... на талази...
Колко издишвания останаха и не е ли неочаквано кратък пътят към другия? Намери ли ме, намери ли се... Има ли ме още в онези многоточия, рапръснали аромата на късо кафе преди лягане... В косите ти – има ли ме... или в съзведията от бенки, с които нощем гравирах дланите си... а в трапчинките от обич по леглото ти, в което утрото ни се оглеждaше някога... има ли ме?
Затова съм бяла... и огледалата покрих – твърдеше, че те има в тях, че само трябва да гледам достатъчно дълго в очите си... и ще те зърна... Днес са бели... завих ги с изпепелените очаквания на пролетта, с незрящите вопли на лятото и с тишината на есента... за да дочакам зимата... за да побелеят и пътищата, свързали някога телата ни в прегръдка...
Защото всяко утро е белязано от следите, които времето татуира в сърцето ми – те болят! Не това, че те няма... Боли онази част от утрото, в която се вграждахме един в друг... за да запомним пътищата за обратно... за да се познаем в хаоса от превъплъщения, с които денят ни зариваше... за да прелеем заедно, запълвайки празнините от нечии други очаквания...
Затова съм бяла!
... като безкръвните макове, които ми подари на разсъмване... като онези платна, с които никога не обви тополите пред дома ни когато се завръщах...
... заради всички онези ненаписани думи, които разпилях по пода... за да потекат в теб...за да ме намериш... и да белея в косите ти... докато те очаквам...
