Нашите са виновни

Бяха си на село няколко дни, та се бях затъжил за някой и друг разговор с майка ми. Тя се все ще сподели някоя смехория или глупост дет я е свършил старият хъш. Той, дядо ми седемдесетака прехвърли, ама се не крoтна. Пък и не само че се е вдетинил, но е и подивял отвсякъде. Сигурно заради това, че омешва лекарствата с ракия.

Та беше купила майка ми фъстъци и семки, а баща ми напълнил от село  едно трилитрово пластмасово шише с червено вино и снощи давай... Дъра-бъра и цууууп от чашката, щрак някоя семка и пак цуууууп цункаме винцето... На баща ми му светнаха очите и рече, че ще гледа мач в моята стая, а ние с майка ми натиснахме на приказки. По едно време сигурно и нея е треснало виното щото се престраши и ми вика:

        - Виж не е моя работа, ама ти не мислиш ли вече нещо по-сериозно да си хванеш? Напоследък само с епизодични героини се занимаваш.

На мен пък езика ми къде от виното, къде от семките се удебелил та нещо се затруднявах със „с“ –то и „з“-то но и казах.            

       - Аз няма да се женя! Брат ми вече е продължил рода. - Сами се досещате подобна реплика как може да огорчи един родител, ама вече бях напрал скорост.            

        - Няма! Не ща! И за това сте виновни вие с баща ми!             

        - НИЕ ЛИ?! – Ах, горката ми майчица!

        - Вие защото в последната сериозна връзка, която имах, като стигнахме до края и до онзи етап „на ти си куклите – дай си ми парцалките“ тя ми каза, че иска мъж, а не дупедавец.             

       - Аре бъди по-конкретен – раздразни се тя.

       - Миналата седмица една колежка ми каза, че ако съм бил момиче нямало да мога да си вдигна гащите.  

  Майка ми  изглежда усети, че вече съм пийнал достатъчно за да се разприказвам и реши да ме остави на течението на собствените си чувства. Бях като влак по нанадолнище.

      - Помниш ли – продължих аз -  как си ми разказвала за онези двама шофьори, които карали каучук от Видин за Свищов и в една студена зимна нощ закъсали в село. Сетили са се, че си родом оттам, питали, разпитвали и се озовали пред къщата на баба и дядо между един и два през нощта. Обяснили от къде са, що са и, че работят с теб в един завод та баба запалила печката в голямата стая, дядо загрял ракийка, стоплили ги, гостили ги и на сутринта още по тъмно баба направила мекички и пирожки със сиренце. Дядо пък събудил комшията дядо Христо тракториста а оттам се дигнали до Кочо Картинката, който нищо че вонеше винаги на  немито буре нямаше двигател дет да му се опре. Цък-пък оправили камиона и до обяд шофьорите не само стигнали Свищов а и разтоварили. Та да ти кажа, мамо, имам детски спомен за двама пияни чичковци, които ни гостуваха. Много ви прегръщаха, единия постоянно повтаряше: „Как можа снаха тук да дойдеш, да беше взела зет у Свищов по-добре. Как можа?!" А пък другият се беше разплакал и само повтаряше: „Ей какви хора ей...ония там не са, като наште сбъркани власи... ей... други хора са ония, дрррууууги!“ Та вие сте виновни за това, мамо! Ти представяш ли си?! Все едно някоя  нощ да ти звънне някой на врата и да ти каже: „Аз бях състудент със сина ти, закъсал съм... така и така...!“ Как би реагирала?  А? Та да знаеш няма да се оженя и знаеш ли защо? Защото, колкото повече опознавам хората, толкова по-гадно ми става. Понякога  питам себе си към кой бих се обърнал ако аз закъсам. Към кой? Кой? За това сте виновни с баща ми, защото ми се иска да срещам по-често хора като дядо и баба! Иска ми се да не ме обвиняват патологичен алтруизъм и най- вече ми се иска, когато някой направи някаква мизерия да мога да му се разсърдя, а не да се самообвинявам заради погрешната си преценка и после да ми прилошава всеки следобед!!!                  

        Замълчах а виното бушуваше в душата ми. 

        Майка ми отговори.               

       - Ние може да сме виновни но помни, че това се отнася и за тези, на които се сърдиш. Просто техните са виновни.