Натам и насам - 2.
Автобусът от Плевен за Бяла Слатина. Питам: „Колко е да отидеш?“. Шофьорът казва, че е 6 лева…
„А да излезеш от Бяла Слатина?“…
„Пак толкова…“
Съмнявам се… Май е много, мног по-скъпо. И не се заплаща само с пари…
хххх
Изчаквам моят приятел пред гаража му. Ще ходим до село. С новата му кола, която си купил точно за това – двуместна, с багажник, градски тип.
Та аз го чакам пред портата, тя се отваря и на улицата показва колата… Количката… Нещо като голф количка, но с вратички. Две места, просто направена да се върти като пумпал в града. Пък тук…
„Сега ще я изкарам“ - вика ми той.
Пък аз: „Това чудо не се изкарва, а се изнася… Вдигни я под мишница…“
хххх
На 3 март в града имало малко тържество. Бедна община, няма пари… Е, учениците излезли в центъра, били окачени знамена тук и там, пуснали малко патриотична музика…
Абе, казвам ви – пари няма…
На 8 април ДПС организирало празник на циганите. Безплатни кебапчета, по една бира, музикална програма с Тони Стораро и още някаква циганка. На големия площад. Разбира се, всичко струва пари. И кметът намерил малко – заделени за нещо. Но важното е че депесарите гордо се дръвчели на трибуната. За чужда сметка…
Така старото отстъпва на новото, така се сменят декорите на историята…
хххх
В неделя се сетих, че на другия ден ще раздават пенсии и в банката – значи и при банкомата – ще е приветствен митинг на пенсионерите. Та рекох да дръпна някой лев предварително. Отивам, слагам картата… И – няма пари! А зад мен още две двойки – сравнително млади, явно не за пенсии, и те решили предварително да се заредят, че да не правят опашки на другия ден…
В града – в центъра, ама то всичко е център – има още два банкомата. Също празни…
На другия ден минавам – опашки. По една на банкомат и на банка. Вият се – за града големи опашки, нейде поне по десет човека във всяка…
Понеже трябва да взема лекарствата, отварям вратата на голямата аптека… Малей! Що не се сетих, че е понеделник, пазарен ден. И пенсионерски. Хората дошли до града за туй-опуй, пенсии вземат и, естествено, част от хях отиват за лекарства. Така че е просто безсмислено да чакам – три опашки в тая аптека, в другата само една, ама започва отвън…
Н другия ден отивам пак – при отварянето. И пак заварвам тълпа. Като че са спали отпред.
Заставам. Пред мен младеж. Типичен селски вид. До него момиче – поне по документи. Тя хапва баница, той дъвче баница. Рано е, гладни са – нопмално. Стигат до края. Почти. И момичето завива последното късче в хартийка. Момчето вика: „Що не го дояде?“. Тя – с тона на селска гранд дама: „Ама си прост! Не се дояжда яденето, винаги трябва малко да остане.“ „Що?“. „Да покажеш, че толкова хубаво е яденето, та си се наситил преди края. И чорба да ядеш – две лъжици да оставиш. И от пържола трябва…“
Да се хиля ли…
Ама неудобно. Момчето я гледа като фея на трапезното поведение. И огъва в хартийката останалия залък от баницата…
Впрочем, младежът купи освен някакви лекарства, и валериан. Май ще му трябва за в бъдещето…
© Георги Коновски All rights reserved.
Чета с интерес.
