Натрапникът

Мъжът спря предпазливо и внимателно се ослуша, за да разбере дали собствениците на къщата действително спят - да не би някой да го дебнеше в мрака. Остана така дълго, дълго време.
Абсолютен мрак цареше в малкото помещение. Между гредите на покрива се процеждаше слаба лунна светлина. Нищо не помръдваше - тишината беше убийствена. На натрапника му се струваше, че чува глухите удари на сърцето си толкова силно, че сигурно се чуваха на голямо разстояние от него. Вдиша дълбоко няколко пъти и се опита да превъзмогне моментната слабост. Не би рискувал да проникне в малката къщичка посреднощ, още повече че стопаните спяха на метри от него. Ала беше отчаян и гладен. Не беше ял от седмици, пък и можеше да докопа нещо ценно в къщата покрай яденето. Някоя златна огърлица, например.
Пристъпи към шкафа пред себе си и отвори малката вратичка колкото можеше по-безшумно. Започна тихо да опипва вътрешността и скоро напипа онова, което търсеше.
Заби зъби в едната наденица и задъвка бързо - другите пъхна бързо под ризата си.
Шум от стъпки го накара да замръзне на мястото си. Краката му се разтрепериха, той едва смееше да си поеме дъх.
Отвори се и се затвори врата. След малко се чу шум от течаща вода, вратата отново изскърца и стъпките се чуха отново. Приближаваха се към него.
С ловко, тренирано движение, натрапникът измъкна от дънките си сгъваем нож и острието блесна слабо в мрака. Нямаше къде да се скрие - не смееше да помръдне, защото нямаше как да разбере върху какво може да стъпи.
Стъпките се отдалечиха.
Мъжът въздъхна с облекчение, изчака няколко минути и се шмугна в коридора.

***
По някое време откри задната врата и я отвори тихо. "Мамка му, тия хора никъде ли не заключват?" Излезе набързо, съвсем забравил да претършува за ценни предмети. Беше намерил храна, а това беше най-важното.
Почти беше прекосил задния двор, когато чувството, че е наблюдаван, го връхлетя с огромна, безмилостна яснота. Зад гърба му се разнесе тихо ръмжене.
"Божичко, кучето!" Забравяйки всички предпазни мерки, той забърза отчаяно в опит да се добере до градинската врата. Левият му крак закачи някаква лопата и тя издрънча на земята.
Кучето се хвърли към него. Той инстинктивно кривна встрани... и едва се размина с озъбената паст на втори звяр, връхлитащ отстрани. Спъна се и падна на земята по лице. Усещаше кучетата навсякъде около себе си - бяха поне пет.
Едно от тях стъпи на гърба му и дъхът му спря - проклетата гадина сигурно тежеше поне тон. Усети топлия дъх на животното на врата си и застина в очакване зъбите да се впият в плътта...
Ала това не стана.
Мина минута, две.
Светлините в къщата светнаха.
Скоро се чуха стъпки и кучетата се отдръпнаха от него. Някой се приближи, хвана го за рамото и го обърна по гръб.
Натрапникът погледна застаналите около него хора. Писъкът му така и не можа де прозвучи - беше твърде огромен, за да преодолее тясното пространство в гърлото му.
Лицата и видимите части от тялото на хората бяха гротескно деформирани - с неестествено големи адамови ябълки, с провиснали долни устни, разкриващи пожълтели, остри като на акула зъби, сива, сбръчкана кожа.
Жената пред него беше дебела и разплута, сива къдрава коса обрамчваше като ореол главата й. Носеше розова нощница на цветчета. Очите й заблестяха весело и тя се засмя, при което проблеснаха острите й зъби.
- Хей, Джон, Тими - подвикна тя с гъгнив, противен глас от който на натрапника му се пригади. - Вижте, момчета, вижте това! Знаете ли какво е?
- О, да - обади се подобен глас отстрани.
- О, да - повтори дебелата старица. - Топла, топла храна! При това сама ни се сервира! Хе, хе! Тими, Тими, не стой като пън, а ела и ми помогни да пренесем тази доста късна вечеря в къщата!
На натрапника отчаяно му се искаше да се обърне и да побегне, но осъзнаваше, че кучетата ще го догонят лесно.
"Защо, защо, по дяволите това се случва на мен?" - мина му през главата светкавична мисъл, докато канибалите го влачеха към къщата, от която преди миг беше избягал.