Глава XVI

Лъчезар се протегна назад на стола си и разтри с две ръце клепачите на зачервените си очи.  

- Не знам братле, не е истина. Всичко е изпържено здраво.

Двамата седяха вече над три часа пред мониторите и от снимките не се различаваше нищо повече от силуети. Станимир гледаше отчаяно, беше си позволил да повярва в успеха, лесният успех. И сега му се налагаше да се завърне пак в реалността. От 287 кадъра един да не става за нищо. Е, все пак, доколкото успя да се информира, това бяха единствените снимки, изобщо от събитието. Публикацията в "Капитал" се харчеше като топъл хляб, над 17 090 преглеждания и около 93 коментара за по-малко от 12 часа. Станимир стисна зъби при мисълта за неизползваемия ресурс, над който се мъчеше съвсем чистосърдечно Лъчезар.

- Остави, няма смисъл. Работата е пре.....!

- Ами ужасно са размазани, и не само това, има някаква светлина, която е обезформила всичко, виж, погледни тук, всяка една форма е освен размазана и някак с изтрит контур. Виж тук, това сепаре горният му ръб е като смазан от тежест, не върви в една линия. И хората съвсем, тук не можеш да различиш нищо, нито лице, нито възраст. За колите да не говорим, там е още по-зле, топка желязо. Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля... че си объркал настройките на фотоапарата!

- Това не ми дава мира, разбираш ли? Дали не съм могъл да направя по-добри снимки? Ако... ако бях пипнал настройките по-рано. 

- Съмнявам се, Стани. Първо, като цяло имаш оскъдна светлина, не можеш да ползваш светкавица по обозрими причини и като капак се явява тази синя светлина, която раздробява всичко. Измислили са го...

- Не знаеш какво ми костваше всичко... всичко това. Резултат нула. Даже не можеш да разпознаеш на тъпите кадри мъж ли виждаш, жена ли? Любовницата на някой поне да бях хванал. Вътре бяха...

- Чакай, чакай. - прекъсна го Лъчезар - Ами онази мацка с бялата рокля, видя ли я, страхотно парче. Даже и размазана.

Станимир го погледна въпросително. 

- Къде? Не си спомням да съм снимал жена, в бяло...

- Ето тук, искал си да хванеш колата очевидно, но в кадъра ти влиза ей този гръб.

- Е какъв ми е келепирът от един гол гръб?

Лъчезар гледаше снимката с изпиващ поглед. 

- Има мъж до нея в костюм, едва ли му е съпруга като гледам.

Лъчезар се извърна ухилен назад към Станимир, за да проследи реакцията му. Това което видя, обаче накара усмивката му да увехне. Станимир седеше с физиономия, изкривена като от удар с юмрук.

- Какво има?

- Я увеличи малко жената, моля те.

- Защо? Добре де, ето. 

Станимир преглътна шумно, взе бутилката с вода, но вместо да отпие, сгърчи с юмрука си пластмасата на топка и с едно движение я запрати към стената.

- Какво ти става човече? Полудя ли? Какво видя?

- Лора. Това е Лора, дъщеря ми.

Лъчезар се сконфузи на мига. "Мамка му, какво беше казал?" 

- Ти сигурен ли си, в тази тъмница? Размазана е!

- Роклята, аз и я купих за Коледа. 

- Стани, вижда се само, че е бяла, дори кройката й е неясна.

- Виж на кръста. - Станимир

беше седнал на една табуретка и гледаше мокрите следи върху мокета. - Видя ли я, пеперудата, майка й щеше да я убие заради тази татуировка...

Лъчезар се вгледа отново в снимката на указаното място. 

- По дяволите, да, пеперуда е, даже и в тъмното личи. - Понечи да добави още нещо, но виждайки суровия профил на Станимир, предпочете да замълчи. Достатъчно неща изрече по темата за "парчето в бяла рокля".

Станимир потриваше с ръка слепоочията си. След малко се изправи, доближи се до Лъчезар и го хвана за раменете.

- Благодаря ти, Лъчо и извинявай. Изгубих ти деня.

- Стани, ъъъ... нищо не свършихме!

- Напротив, много добре я свършихме.

Лъчезар го гледаше въпросително.

- Този с костюма, до Лора. Това е Огнян... Бойчев. 

Лъчезар се усети какво имаше предвид. После в главата му се върнаха собствените му думи "едва ли му е съпруга". Не знаеше какво да каже.

- Ще тръгвам, благодаря ти за всичко.

Станимир изглеждаше смазан.

- Ако искаш остави картата. Не съм се отказал от това. Тази нощ ще ги избистря, мамка му.

Станимир го гледаше вече безразлично. 

- Добре, имам други, пробвай всичко. Но не вярвам, че нещо по-ясно ще излезе. Загубена кауза...

Тойотата беше паркирана през две улици. Навън леко ръмеше. Станимир вдигна яката на якето и тръгна към колата си. Когато отключваше, телефонът му звънна. Беше Петя. Станимир си представи поредната вечер с въпроси и скандали. Наближаваше 9 часа. 

- Ало, да скъпа прибирам се... Добре, ще се отбия до магазина. Нещо друго искаш ли?... Идвам след малко. 

Затвори. Беше учудващо тиха и спокойна. Това обаче го притесни. Поръча му вино и свежа салата. Била направила пица, единствената храна, която приготвяше превъзходно.

Замисли се дали да звънне на Калина. Не я беше чувал от месец. Не беше за по телефона. Нито за разговор с Лора. Държеше телефона в ръцете си. След това се отказа. Сложи го на седалката  до него и потегли. 

Понеделник вечер магазинът беше почти празен. Затваряха в 22:00 ч. Избра бяло вино, което бяха взимали и преди, салатата не беше от най-свежите, поогледа я и в крайна сметка взе "Айсберг" и кутия чери доматчета. От касата добави един натурален черен шоколад. И двамата обожаваха. Опита се да си спомни  първите месеци, в които не ставаха от леглото, а черният шоколад им даваше енергия. Даже успя да се усмихне като се сети за това. Касиерката го гледаше и уморено, и учудено, и дежурно. 

Излезе навън с малък плик и го сложи на седалката за по-бързо.

Когато пристигна пред кооперацията, в която живееха,  улицата беше пълна, нямаше дори едно място за паркиране. Станимир се ядоса на себе си. Поредна вечер се налагаше да обикаля улиците. Имаше вариант да закупи подземно парко място, но преди пет години тук беше полупразно, а и тези 8000 евро буквално се стопиха в Дубай...

Накрая намери обичайното за 21:20 ч. градинката до кофите за смет, под клоните на една върба.

Протегна се, взе плика и телефона си и излезе от колата, като внимаваше да не изкаля обувките си. 

Петя го очакваше. Да, наистина го очакваше. Беше хубава, с лакирани нокти и тясна рокля с дантела по ръба. Усмихваше се. Напоследък беше започнала да пие. Чаша вино или повече...

Днес изглеждаше почти щастлива. Прегърна го, целуна го, даже свали якето му още от вратата. Взе плика и го отнесе към кухнята. Докато се събуваше я видя как пуска музика и слага чашите за вино върху масичката в хола. Станимир се почуства добре. Поне вечерта му щеше да е хубава. Влезе в банята да се измие. 

С бързината на котка, Петя достигна входното антре и взе телефона му, който седеше на шкафчето за обувки. Едно пропуснато повикване: Филип Карабулев 21:07 ч.

Нямаше време за повече, чу как Станимир спря водата и светкавично остави телефона му на мястото, където си седеше. Тръгна към кухнята точно когато  той вече излизаше от банята.

Спря се пред него. Обви с ръце врата му и го целуна отново. После се врътна към масата, оставяйки жадният му поглед да проследи крайчеца на късата й рокля. 

Пицата беше превъзходна, наистина най-добрият ѝ опит. Виното също. Не им достигна. Отвориха си и друго. Станимир не усещаше вече напрежението. Отдаде се на това неочаквано удоволствие. Тя го заведе в спалнята и бавно започна да съблича дрехите му. Последното, което си спомняше, беше красивото ѝ тяло върху него...

... 

Карабулев затвори телефона с видимо недоволно изражение. 

- Некадърници. - промърмори глухо и се настани в кожения диван. Жизел повдигна ушите си от внезапното му явяване. 

Включи телевизора и защрака между каналите. После взе телефона си и започна да пише:

:✉️ Оставете чантата обратно в колата, където сте я намерили. Затворете и се махайте оттам.