В сън следобеден застинах. Всичко зная ме боли,уморена съм, унила и душата съм си скрила. Но мълча си – не, не искам теглото мое друг със мене да го раздели. Цял ден аз стисках зъби през усмивка и работех повече от вол. Трудно е, когато си „щастливка”, а въртиш се бавно и тревожно, също, като че на кол. Неуморна лута се душата моя, и спокойна не е! Пак преминах с лодката от този бряг на непознатия, който златото си крие – ти го търсиш – той живеца твой ще пие. Сънувам…дълбоко…водата мълчи. В стаята до мен сянка шепнешком лети. Изправен и висок е черен силует със наметало и качулка - Голиат, навел се срещу ми, но скрил лице във тъмнината, плашеща всяко мъничко дете, що е родено на земята.
„О, Боже мой, какво е то?! „– просветна сънната ми мисъл. - Не казваш нищо!?Кой си ти? Защо? Мълчиш?” Но - няма смисъл от въпроси! Сърцето ми затрепка, залудя- не е орган вече, а уплашено е птиче, във мрежите оплело се горкото, крилата чупи и пера хвърчат. Душата се развихри като буря, видях я как апос ...