Не отрекох се!
В сън следобеден застинах. Всичко зная ме боли,уморена съм, унила и душата съм си скрила. Но мълча си – не, не искам теглото мое друг със мене да го раздели. Цял ден аз стисках зъби през усмивка и работех повече от вол. Трудно е, когато си „щастливка”, а въртиш се бавно и тревожно, също, като че на кол. Неуморна лута се душата моя, и спокойна не е! Пак преминах с лодката от този бряг на непознатия, който златото си крие – ти го търсиш – той живеца твой ще пие. Сънувам…дълбоко…водата мълчи. В стаята до мен сянка шепнешком лети. Изправен и висок е черен силует със наметало и качулка - Голиат, навел се срещу ми, но скрил лице във тъмнината, плашеща всяко мъничко дете, що е родено на земята.
„О, Боже мой, какво е то?! „– просветна сънната ми мисъл. - Не казваш нищо!?Кой си ти? Защо? Мълчиш?” Но - няма смисъл от въпроси! Сърцето ми затрепка, залудя- не е орган вече, а уплашено е птиче, във мрежите оплело се горкото, крилата чупи и пера хвърчат. Душата се развихри като буря, видях я как апострофира…Порасна…После се прибра.
Разбрах! Не беше нужно да говори! Така и нищо с глас не промълви, но показа ми лицето свое, в което впивах омагьосаните си от съня очи.
„О, това си ти! Е, време ли е вече? – запитах, някак издълбоко - отдалече, а птичето замлъкна, притаи се жално, усетило навярно, че мрежата ще се затегне и невидима ръка за гушка ще го стегне. ”Така да бъде! Да вървим! - готова бях, но той мълчеше…Размърда се.И сякаш като дим обърна се безплътно към стената. ”Разбрах! Но ти май не! Аз грешница съм,вярно…А нима не съм родена от росата на греха, не съм зачената във лоно на живота, душата ми не е частица от кивота?! Но пак ти не позна: „Друг няма! Бог в сърцето ми е, драги, а моята душа обича него само…Върви! За него ли си тръгнал? Няма да те моля!Но те спирам, знам - с това прекрачваш Божията воля!...Не го буди! – Не тревожи го! Във тишината мога да си ида, но не се отричам…Не! За мене Бог е моето сърце, в душата ми са водопади от искрени води, течащи бурно на талази, но винаги през тях минават слънчевите светлини.”
Не се отрекох! Не! „Вярвам в Бог! - му казах. – „Ако дошъл си ти за мен – ела седни! Ще хапнеш и ще пийнеш без да бъдеш ощетен, а после двама с теб ще тръгнем, накъдето кажеш…Но…Внимавай! На прага на вратата от тялото ми само празната обвивка ще остане. Учудено ме гледаш, даже без очи! Защо ли? Просто е – не тръгва си душата от този дом тъй мил, спокоен и любим! Ще легне над сърцето му да слуша ритъм чист. Обичан той е мъж и е обичал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© И.К. Всички права запазени
