Не свършват гарите...
Днес вече ми писна! До гуша ми дойде! Втръсна ми! Омръзна ми! И т.н... всички подобни изрази, с които човек казва колко вече няма накъде да търпи... Така се случи и с мен. Явно прагът ми на търпимост някак се покри с действителната възраст на която съм. Не мога вече да си давам отсрочки и все да чакам някой. Да се надявам докато ме изберат измежду време, семеен статус, психическа нестабилност и разни порочни зависимости! Баста! Стига! Достатъчно! Без тия! Аз също съм с нещо невъзможен за някой, ала странно как съм гъвкав във всичко, за да съм удобен. Дори и да влизам във виртуалния гардероб, че да не ме хване титуляра. Всякак мога. Ала искам въздух. Искам светлина и лекота. Няма повече да дишам тихо заради стреса на някой, който се плаши от вятъра. Няма да пиша повече за любов, защото по пътя си срещнах само хора, които я заключват незнайно защо... Защото били наранени, били сбъркали, било ги страх отново да отворят душите си. Мен не ме раниха ли? Не ме предадоха? Не ме излъгаха? Не ме унижиха? Не ми тъпкаха душата и сърцето? Не сгазиха егото ми? Нима? Напротив, всичко това и то по няколко пъти. Ала не се отказах! Глупав ли съм! Глупав съм. Стигнах и до ръба на времето. Просто не прекрачих, щото и на Дявола му се доплака, като ме видя, а Господ поклати глава отчаяно. И защо се върнах? За да ви оплача ли? Задето сте мъртви в свикналия си живот. И ви се лети, ама искате с моите крила! Ами не може. Уморени са. Едва мене носят. Стойте в гнездата си! Аз не съм ви единствения избор, и много е вероятно това да е най-лошото! Не, защото съм прекрасен! А защото мога да обичам красиво! Мога да разбирам и чета между редовете. Мога да крещя с мълчание и също с него да галя и възбуждам. Мога да прегръщам като сякаш съм одеялото за най-студените дни. Мога да съм уютното място за душата. Страст за тялото. Мога да съм всичко това и още сто пъти по толкова, само че вие сте някъде там измежду клоните, в процепите на скалите, маскирани сред угниващите още листа, в усойните вледенени без емоции, свои клетки. Няма дори да пиша повече за вас. Защото вместо да живея, аз писах. И защо? Да се припознаете? Не не ми е било цел. Беше ми начин да докосвам, защото вас ви е страх да ви пипне топла ръка. Няма зрееща любов. Няма любов, която да чакаш да те заобича. Или се случва или не се! Аз не и вярвам. Не вярвам и на вас. Иначе щях да съм усетил допир. Да, вярвам само в докосването. Истинското. Душата не ме интересува. Тя отдавна ви е напуснала и отчаяно иска да се върне, ала мостът е моята ръка...
Това беше обръщение на Вие, защото множеството не ме прекърши. Рани ме, боля ме, имам белези, но вървя. Все още. На теб ще кажа, че аз вече съм във другия вагон. И все още се отличавам от другите пътници по това, че всички влакове ще минат, но няма да свършат гарите. А аз исках точно при теб да сляза. И никога да не си тръгна. Защото ще съм пропътувал и изстрадал целия път до щастието си... Ала уви....от всичките неща, които нямам, вече нямам търпение. Днес вече ми писна! Писна ми да бъда никой, заради някой...
Из "Шизолози"
(Danny Diester)
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
