Толкова много хора минават край мен всеки ден, забързани, засилени към някаква цел, която са си поставили, за да придадат смисъл на съществуването си. Те прелитат като падащи звезди в смълчаното небе, което аз наблюдавам безучастно. Безучастно. Това е думата, която ме описва най-добре. Бих могъл да спра тези хора, да ги хвана с две ръце и да ги запитам какво си мислят, че правят, каква е тяхната илюзия,  но това е безмислено. Те няма да ми обърнат внимание. Съзнавам грешката си. Аз не наблюдавам небето. Аз съм просто поредната падаща звезда, която прелита покрай нечий поглед.

  Толкова много човешки животи, толкова много съдби. Какво са преживели тези хора? През какви ли мъки и радости са преминали, за да стигнат до този момент, тук и сега, за да минат покрай мен, да прелетят на моя небосвод? Стара пълна жена и очевидно лудата и дъщеря, която размахва дървен меч, а в същото време е достатъчно стара, за да има самата тя деца. Сбръчкан старец, нахлузил омачкано кепе, който наблюдава замислено улицата през опушеното си кухненско прозорче на първия етаж. Забързан нахакан костюмар, който говори по телефона и самонадеяно разбива гъстата човешка маса, проправяйки си път с лицемерни учтивости. Русокоса съсухрена жена с опърпани дрехи, бутаща количка, от която се дочува приглушено гукане. Какво ще стане с това дете? Какво ще бъде то? Дали няма някой ден то да стои на моето място? Кой от тези хора ще бъде то?

 Тъкмо когато потъвам в тъмното езеро на мислите си, покрай мен минава едно момиче, което ме сепва. Тя има кафява коса и очи. Нослето ù е чипо. Едва забележима бенка се е сгушила под дясното ù ухо. Няколко непокорни кичура коса са закрили едното ù око. Реакцията на тялото ми е незабавна. Усещам как дъхът ми се учестява, а сърцето ми започва да бие по-бързо. Какво е това? Любов? Не, не вярвам в това. Любовта е една илюзия, обещание, което даваш на човека отсреща, че той няма да умре сам. Любовта е една лъжа, скрита под пластове тежък грим, която отстрани изглежда добре, но когато погледнеш частите, които я съставят, ще видиш, че те нямат никакъв смисъл, не следват никаква определена логика.

 Нещо в това момиче ме накара да си мисля, че ще мога да се пресегна и да махна грима, на това, което наричат любов. Това е като да се опитваш да облечеш в дрехи нещо, което би изглеждало странно без тях, но какво от това? Хората са обременени от тази дума, опитват се да се издигнат до очакванията, които са вложени в тях след изричането ù, но почти никога не успяват. Не се влюбих в това момиче. Просто си мислех,че ще мога да протегна ръка в пустотата на нощното небе и да намеря някой друг. Да не бъда сам. Сам в мислите си. Не направих нищо. Останах си със съжалението и всички алтернативи, които можех да избера. Прелетях през нейния хоризонт и изчезнах.