Когато копитата зачаткаха по стария мост, извиващ позеленялата си снага високо, високо над матовите води на Леден камък, Елин се обърна, за да види Двореца и безкрайните поля и хълми, опасващи Верни град, блестящ в далечината като изгубена монета.
Каретата продължи да потраква по сочещия хоризонта път като оцветяваше следите си с жълтеникав прах. Пролетта се бе оказала необикновено суха и с нищо не пречеше на слънцето да изсмуква влагата от пробуждащата се земя. Някои намираха в това предзнаменования. Някои можеха да намерят предзнаменования в почти всичко. Хелиг не бе от тях. Суеверията му бяха чужди, както и голяма част от чисто човешките особености. Рядко трепваше от нещо, трудно бе да се разбере дали е искрен когато говореше. Събеседникът му често оставаше с натрапчивото чувство за измама - сякаш го заливаха с потоци небивалици, но със съвсем сериозен тон. Киселата му усмивка имаше способността да оставя усещането за откровено пренебрежение. Хората предпочитаха да застават на негова страна, не му противоречаха, усмихваха му се насила, когато минаваше край тях. Пред него всеки се чувстваше по-нисък, неуверен и непохватен. Когато разправяше шеги, те звучаха изкуствено и не на място, колкото и забавни да бяха всъщност. Всички наостряха уши, щом той заговаряше и инстинктивно снишаваха глас, щом се обръщаха към него. С него общуваха всички, без изключение - парадокс, над който обаче никой не се замисляше. Или не искаше.    
  Сега тя го виждаше от да язди плътно отляво каретата. Нарочно се бе престроила от другата й страна и се радваше, че все бъбри с Велклиг и поне засега не ù обръща внимание. А с Велклиг можеше да се бъбри до края на света. В съвсем редки случаи той губеше словоохотливостта си и се затваряше в себе си. Елин бе една от малкото, които знаеха на какво се дължат тези му настроения.
  "Излишна съм в цялата история. И бездруго никак ама никак не ми се участва в нея. Може би трябва да поговоря по-сериозно другия път с Наместник Ханас... всъщност отсега знам, че няма да го направя. Той толкова много иска от мен да излезе някаква знатна и всеизвестна дама... Казвал ми го е в прав текст. Усмихва се топло. Да, знам, знам, че ми мислиш доброто. Ти винаги си бил тъй грижовен, но как да те накарам да разбереш, че нежеланието ми да пътувам, да се срещам с благородници и Избранници не се крие в някаква хлапашка срамежливост. Де да беше тъй... Друго е, Наместник Ханас, друго е..."
  Отново с Хелиг.
  От седлото виждаше профила му, изсечен на фона на идеално чистото небе. Бе пренебрегнала уж нехайното му предложение да се настани в каретата.
  "Не съм ти стока да ме товариш вътре!"
  Разбира се тогава отказът и бе далеч по-сдържан, но се надяваше той да е доловил пренебрежителния тон, с който го бе дала.
  "Три, четири, пет дни, седмица или две... размотаване и пак размотаване... А Кунтиг? Дебелият и наивен Кунтиг? Досадният Кунтиг? Е, ще трябва да се справя пак. Той в края на краищата не е лош човек."
  Загледа в дълбините на съскащата с тревите си равнина.
  Представи си, че отива не в Светли град, а на брега на морето. Във въздуха се носят рошави пухчета на степни треви. Дантас язди до нея. Но не ù досажда със стари шеги и глуповати въпроси като всеки друг. Язди, вперил ясни очи напред и от него лъха на оная чаровна непринуденост, намираща се само у хората, които стъпват смело по житейските друми. Нищо от неговите ръце не би изглеждало грешно, нищо из неговите уста - грубо. Той се обръща най-сетне. И погледът му е друг. Не е като на пияните велможи в трапезарията - нахално-похотлив. Глупости! Разбира се, че не може да е такъв! Той е благ и спокоен, кара те да му се усмихнеш...
  Мислите ù се превръщаха в мечти. Като тази отпреди малко. Двамата отиват към морето. Защо? И тя не знае. Много ù се искаше да види отново морето. У нея бяха останали бегли спомени от детството, когато покойният ù баща я бе водил за ръка по широкия бряг, в който се впиваха като мътни пенести воали шумящите вълни. Още ги чуваше. Не помнеше друго. Знаеше просто, че оттогава не бе изпитвала подобно опиянение и чиста радост. Кой знае - може би защото за децата емоциите са всепоглъщащи. А може би бе самата истина, че оттогава никой миг от живота ù не бе попадал под лъчите на щастието.
- ... и той повече не дойде! Адски си наплашил човека, та даже и друго да приказваш сега... Може да говориш с баща му... Макриг ли му бе името?
  Елин неволно се обърна към Велклиг, който бе нарушил мислите ù с неочаквано висок глас.
  - Може.
  Велклиг също я погледна. Между зъбите му хлопаше димяща лула от цветно дърво.
  Тя се завъртя на седлото и се опита да не мисли за нищо. 
  Нощта да ги завари на трапезата на Кунтиг.
  Топла нощ, в която умората се разтваря в дълбоките чаши и веселяшките подмятания.
  Хелиг сияеше, видимо доволен от богатото посрещане и често-често надигаше глас, удостоявайки с почитанията и шеговитото си настроение домакина.
  Той от своя страна искрено съжаляваше, че единственото, което може да предложи на своите скъпи гости е тази обилна вечеря във високосводата зала, където се веселеше под звуците на костени флейти, изкусителни танцьорки и рубинено вино във вечерите когато нямаше артистични представления в специално пригодената за това зала. Елин можеше да се обзаложи, че докато траеше престоят й, щеше да присъства поне на едно от тях. Чичото на Хелиг не бе от най-непредсказуемите.
  Сега той се суетеше около всички, ала най-много внимание отделяше на своя племенник, който пък от време на време му отвръщаше с небрежност и крив поглед. После обаче бокалът му се вдигаше и от съмненията на дебелия чичо, че гостите не се се веселят както подобава не оставаше съвсем нищо, още повече, че главата му вече бе порядъчно опита от вино, безсъние и радостна омая. Ръкомахаше той към слугите, без сам да знае какво иска, а на пулещите им се насреща очи се гневеше и се заканваше, че здраво ще ги напердаши, когато го остави пустото главоболие. Хелиг се засмиваше, концертът от кристални чаши се подемаше и усмивки и жадни зъби и погледи се завъртаха ведно, за да предизвикат поредното непонятно въздигане на гласове и смях, позлатени съдини и подвиквания... А нощта едва бе започнала. После някой вземаше думата и призоваваше ужким към по-сериозен тон и отношение, та нали идат от името на самия Наместник Ханас, ала и той сам като че не вярваше съвсем в правдивостта на изреченото, щото пръв вдигаше сетне бокала си и запяваше нестройно с останалите, отдали се на разгул. На него миришеха дори стените в тази зала. Елин бързо-бързо стана от трапезата, макар да я уговаряха да не го прави. Хелиг я бе изгледал накриво, докато излизаше от залата да си почине от олелията и тежките блюда. Спомни си кога за пръв път я видя и сякаш мигом отрезня. Усмивката се сне от устата му задълго и нищо и никой не бе в състояние вече да му я върне. Гощавката продължи до късно, ала Хелиг скоро я напусна и се прибра в стаята си, където дълго време стоя на балкона, поглъщащ ароматите на тихата нощ. И ръцете му периодично стискаха ядно парапета, та рамене му се пречупваха от безсилие да го строши.