Елизабет се изправи с пуфтене и го последва бавно. Краката й бяха като от олово.
– Защо ми оставяш умората? – попита го, а когато той я погледна през рамо, допълни: – Заличаваш болката и нараняванията, но ми оставяш умората. Нали и тя не е истинска?
„Всичко си има цена, шейа, дори и на сън.“ – отвърна и продължи да я води.
Елизабет се намръщи недоволно на гърба му. Какво пък трябваше да значи това?
– Нарочно ли се правиш на мистериозен? – попита го.
„Не. Отвътре ми идва.“ – ухили се, преди все пак да обясни: – „Тялото ти не е тук. Само умът ти и той работи повече от обикновено.“
Лизи го последва по не много широк коридор. И той беше изсечен в скалата като кабинета на Франк, като от едната страна имаше прозорци със стъклопис в геометрични форми, през които слънцето огряваше различните слоеве на камъка. Отвън, докъдето й стигаше погледа, се простираха спокойните сини води на океана.
– Няма да се… увредя някак, нали? – попита го.
“Не, шейа, тук си в безопасност.“ – увери я, а няколко крач ...