Елизабет не можеше да спре да си мисли за предстоящата среща със Сам. През деня усмивката почти не слизаше от лицето й, а през нощта, по време на тренировките с Франк, независимо колко сложни и напрегнати ставаха упражненията, в даден момент лицето на Казра изникваше в ума й и душата й започваше да танцува. Опитваше се да си напомни, че Сам е по-особен и да държи очакванията си скромни, но бе усетила пулса му под дланта си, беше видяла светлинката в черните му очи. Той знаеше точно какво е направил.
Може би точно заради това на Лизи й се щеше да излезе за някой и друг час и да си купи нещо ново и хубаво за разходката на плажа с него, но нямаше кога. Странноприемницата беше станала доста популярна през последната седмица, след като мълвата за Сянка, която работи там, се беше разнесла из града. Хората идваха да изпият по един хе‘ер, надявайки се близостта до момичето да прогони истинските или въображаеми фантоми, които смятаха, че са им се закачили. Насифа, все още мислейки, че Лизи не разбира хайрански, дори попита майка си дали да не организират срещи между момичето и гостите на странноприемницата срещу заплащане, но Аша отвърна, че вече е питала Калахан и той е забранил.
Елизабет не можа да потисне раздразнението си от факта, че други хора решават вместо нея, но нямаше как да повдигне въпроса пред който и да е от тях, без да се издаде, че някак е проговорила чужд език за толкова кратко време. Не беше като да имаше как да се противопостави на страшника и без това, а и не искаше да взима пари за това, че помага на хората. Реши да си замълчи, а само ден по-късно – ден преди разходката й със Сам – светът й напони, че всичките й вълнения и тревоги са напълно глупави и тривиални, когато сирената отново прозвуча откъм района на храма. Лизи не знаеше дали поредната жрица е станала жертва, или се е случило някакво друго престъпление, но острият звук я накара да се засрами, че се радва на живота, докато някой извън стените на странноприемницата продължава да убива.
– Пак ли си й направил нещо? – Чарли попита Сам на вечеря.
– Нищо не съм направил. – побърза да се защити Сам, преди да погледне към Елизабет: – Кажи му, амара!
– Да, амара, кажи ми, че този дръвник дори няма и да разбере, ако е сгафил някак. – мошеникът отпи от хе‘ера си.
Сам му се намръщи, но не отрече.
– Нищо не е направил. – увери го Лизи сконфузено. – Защо трябва да е направил нещо?
– Защото пак изглеждаш така. – посочи неопределено към нея.
Лизи започна да приглажда косата и да докосва лицето си. Беше сигурна, че няма синини.
– Как?
– Все едно ще заплачеш. – каза й Чарли. Опря лакът на масата и се приведе към нея. – Предните дни беше в добро настроение. Какво стана?
Елизабет го погледна изненадано. Нямаше представа, че той държи толкова много на нея, че да забелязва тези неща. Особено когато тя смяташе, че се справя добре в това да прикрива мислите си.
– Нищо. – каза му, опитвайки се да не шава на място в неудобството си. – Наистина.
– Не е нищо. – включи се и Сам: – Погледът ти е угаснал. Какво става, амара?
Повечето жени щяха да се радват да са такъв обект на внимание – и Елизабет не се различаваше от тях. Загрижените им изражения я сгряваха отвътре, но също така я караха да се чувства гузно, че ги е притеснила.
– Нищо е. – настоя тя и се усмихна.
Чарли въздъхна и погледна към Сам.
– Сто сребърни сиглоя, че отново се чувства виновна за нещо.
– Приемам и вдигам залога с още петдесет, че онзи й е казал нещо. – каза Сам.
– Двадесет отгоре, че е нещо от рода на какво страшно чудовище е. – закима Чарли. – Все пак всички знаем, че колкото са по-ниски, толкова по-близо са до Тъмните земи долу и радиират злобата от там.
Последният коментар накара Елизабет да спре да ги зяпа тъпо.
– Хей! – викна им, а двамата имаха наглостта да й се ухилят. – Не мога да повярвам, че залагате за мен! И то достатъчно сребро за един двустаен апартамент в добрата част на града!
Чарли се приведе към Сам и прошепна, сякаш Лизи не можеше да го чуе:
– Как мислиш, кое от двете я смущава повече?
– Че апартамента не е тристаен и с тераса към морето?
Елизабет сръчка Сам с лакът и замери Чарли с парче питка. Улучи го право в челото, преди залъкът да се претърколи на земята. Мошеникът го взе, духна го и го лапна, намигайки й.
– В името на Боговете… – изстена момичето, търкайки очите си с ръка.
– Не е преседяло, докато преброиш до три. – Сам вдигна рамена и й подаде панера с хляба: – Значи не е мръсно и може да го ядеш.
Флетчър изцъка с език.
– Защо трябваше да й казваш това? Сега знае, че си слагаш мръсни неща в устата и няма да иска да те целуне!
– Чарли! – възкликна ужасено Елизабет.
– Вярно ли е? – попита я веднага Сам и без да й даде време да му отговори на нелепия въпрос, допълни: – А ако ти обещая, че няма да ги ям, ако са седели повече от до три, ще ме целуваш ли?
Елизабет се хвана, че отново зяпа почти интелигентно. Не можеше да е чула правилно.
– Какво? – заекна.
– Мога да обещая да броя до две, ако мислиш, че три е много. – предложи й великодушно и съвсем сериозно Сам.
Чарли тъкмо отпиваше от хе‘ера си и сега започна да се дави. На Елизабет силно й се прищя да бъде на негово място и евентуално да умре.
– Моля те, спести ни мъката и просто кажи какво ти е. – каза й мошеникът, подкашляйки.
– Защо трябва да ми има нещо? – попита го измъчено.
– Да не би да се опитваш да го накараш да брои само до едно? – възкликна възмутено. – Имай някакава милост!
Елизабет скри лицето си в ръце и започна да клати глава. Къде ги беше намерила тези двамата?
– Десет сребърни… – започна Чарли отново.
– Чух сирената! – прекъсна го бързо момичето и му се намръщи. – Чух сирената и ми стана гузно! Доволни ли сте?
– Не. – отговори й Сам и постави бутилката си с хе‘ера пред нея: – Ще го хванем, така че няма причина да ти е гузно.
– Да ме напиеш ли искаш? – попита го.
– Помага. – увери я Казра.
– Да, ще можеш да дезинфекцираш, така че да не се тревожиш какво е ял, когато те целуне. – обади се Чарли.
– А ако ти разбия шишето в главата, ще ми помогне да се отърва от теб. – просъска му Елизабет.
Мошеникът пак й се ухили, но веселието не се отрази съвсем в очите му.
– Прекалено си сериозна, Лин. – каза й. – Светът няма да свърши, ако от време на време си позволиш да си щастлива.
Тя не му отговори. Сведе поглед към ръцете си, а след малко все пак се пресегна и отпи несигурно от хе‘ера. В Рива не се гледаше с добро око на дамите, които прекаляват с алкохола, така че не бе вкусвала нищо повече от чаша шампанско или разредено вино по време на някой прием. Тук приеми нямаше, така че не бе изпитвала и желание да опитва от най-популярната напитка в Хайрани. От аромата очакваше нещо плътно и горчиво, така че въобще не беше подготвена за леко киселия вкус на плодове. Чак накрая се усещаше нотка горчивина, която въобще не беше неприятна.
Лизи остави бутилката на масата.
– Не мога да си позволя да съм щастлива, когато някой продължава да измъчва и убива навън. – промърмори. – Не е… честно.
– Не може да си отговорна за действията на другите, амара. – каза й Сам и преметна ръка през рамената й: – Може да отговаряш само за себе си и ти се справяш повече от добре.
– Веднъж и Казра да е прав. – усмихна се Чарли и добави лукаво. – Пък и няма да е много успешна среща утре, ако през цялото време си нещастна.
Елизабет вдигна лице към Сам.
– Казал си му?
– Питах го къде още да те заведа.
Въпреки че изглеждаше невъзмутим както обикновено, Лизи долови някаква нотка безпокойство в гласа му. Сякаш се тревожеше да й го признае. Цялата ситуация само я накара да му се усмихна и да се облегне на него.
– Да започнем с плажа и гостилницата. Другото да оставим за следващия път.
– Добре. – усмивката отново се появи на лицето му: – За другата повичка.
И просто така дори не бяха излезли на първата, а си уговориха втора среща. Елизабет имаше чувството, че ще полети всеки момент и само ръката му, обгърнала нежно раменете й, продължаваше да я задържа на земята до него. Все още не смяташе, че е редно да е толкова щастлива, но този път си го позволи, изтиквайки мрачните мисли настрани. Все пак Чарли беше прав – нямаше да е честно, ако утре цял ден е намусена и се чувства гузна, когато той дори се е посъветвал с приятел. Мисълта отново я накара да се усмихне и да се сгуши малко повече в него. Изобщо не очакваше Сам изведнъж да се скове като статуя. Вдигна лице към неговото объркано и хладното му изражение я стресна. Трябваше й секудна да осъзнае, че погледът му изобщо не е насочен към нея, а към входа на странноприемницата. От прага, прашен и видимо изморен, недоволно ги гледаше Финиан.
Лизи веднага понечи да се отдръпне от Сам. В първия момент ръката му се стегна около нея, отказвайки да я пусне, но когато погледите им се срещнаха, неговият войнствен, а нейният – умоляващ, мъжът изръмжа недоволно и я остави да се изправи. Момичето изтича до кухнята и побърза да притопли порцията, която беше отделила за Финиан, преди гостите да започнат да идват за вечеря, тревожейки се, че Казра може и да му е казал нещо този път, но когато се върна, на масата цареше единствено напрегната тишина.
Лизи постави чинията пред Калахан и върна панера с питките по средата на масата, така че да го достига лесно.
– Искаш ли нещо друго?
– Да. – обади се Сам, преди Калахан да е имал време дори да си отвори устата: – Да седнеш и да се нахраниш като нормален човек.
Елизабет изтръпна, но страшникът само го изгледа все едно беше нещо мръсно, залепнало за подметката му и не заслужаващо внимание.
– Един хе‘ер. – каза й.
Лизи преглътна коментара си за високомерното поведение на Калахан към коняря, но така беше по-добре, отколкото да го нападне с магия. Кимна, отправи един предупредителен поглед на намръщения Сам и побърза да донесе напитката на страшника.
– Благодаря. – каза й Финиан, преди да отпие. В следващия миг започна да кашля неудържимо, а част от хе‘ерa дори излезе през носа му.
Чарли започна да го тупа по гърба и някак си прекалено любезно му предложи:
– Пийни си още малко да ти мине.
Елизабет присви очи с подозрение към него. Нямаше представа дали мошеникът може да използва магия, но невинното изражение, което отправи към нея, не остави никакво съмнение у нея, че някак е виновен.
– Няма нужда. – изграчи Фин, когато най-сетне успя да си поеме нормално дъх. Погледна към Елизабет и допълни: – След вечеря имаме работа.
Момичето поизправи гръб. Първата й мисъл беше, че най-сетне ще има шанс да изпробва наученото през последните няколко нощи – реално месеци – с Франк. Втората бе учудване, че страшникът коментира предстояща мисия пред други, след като толкова пъти й се беше карал да си мълчи. Може би просто вече не виждаше смисъл, понеже и Сам, и Чарли знаеха.
– Искате ли помощ? – попита Флетчър.
– Не. – отсече Калахан и продължи да се храни.
– Да дойда ли с теб? – въпросът на Сам, отправен към нея накара вилицата да замръзне по средата на пътя към устата на Финиан.
– Не. – отряза доста по-грубо страшника, мръщейки се на Казра.
– Не говоря с теб. – заяви му Сам и отново се обърна към нея: – Искаш ли да дойда?
– Не, няма нужда. – поклати глава Лизи и му се усмихна. – Ще се справим.
Сам хвърли такъв поглед на страшника, от който за всички стана ясно, че не смята, че той може да се справи с каквото и да било. Финиан, от своя страна, невъзмутимо се върна към храната си, напълно пренебрегвайки коняра. Казра също не каза нищо повече по негов адрес, като вместо това обърна отново вниманието си към нея и с доста по-мек тон отново я подкани:
– Седни и си дояж вечерята, амара.
Лизи не мислеше, че ще може да преглътне и залък. Стомахът й се беше свил на топка от притеснение враждата между двамата да не прерасне в нещо по-сериозно, но въпреки това се настани отново до Сам и си откъсна едно малко парче от месото.
Остатъка от вечерята премина в тишина. Дори Чарли нямаше желание да разказва някоя забавна история и даже изглеждаше раздразнен. На Елизабет й се струваше, че всъщност има много какво да каже на страшника, но си мълчеше заради нея.
Щом Финиан се нахрани, заяви, че се качва до стаята, за да вземе екипировката си. Лизи пък се опита да отсервира, но успя да вземе само своята чиния, защото Флетчър и Казра грабнаха всичко останало и го понесоха към кухнята и никакви обяснения, че това й е работата, не успяха да ги спрат. Така не й остана нищо друго, освен да излезе отвън и да чака.
– Пази се. – каза й Чарли.
– Ще се постарая. – обеща му Лизи.
Сам отиде до нея и я прегърна.
– Скоро ще се видим пак.
Изненадана, тя остана застинала за момент, но после бързо обви ръце около кръста.
– Да, затова не се тревожи.
– Елизабет. – заповедническият глас, който дойде от хана, накара гърдите на Сам да завибрират от тихо ръмжене, а ръцете му да се стегнат около нея: – Тръгваме.
Момичето мислеше, че знае какво ще намери на лицето на Калахан, но изобщо не беше готова да види отвращението, което свиваше устните му. Защото Сам я прегръщаше – нея, Сянката. Познатата празнина започна да пари гърдите й, този път размесена със срам и, изненадващо, раздразнение. За пореден път страшникът я караше да се чувства като нещо, изчегъртано от дъното на някое блато.
– Идвам. – каза му, преди съвсем демонстративно и нарочно да се повдигне на пръсти и да целуне Сам по бузата. Съвсем леката му усмивка й подсказа, че въобще няма против да е използван по такъв начин. – До после.
– До после, амара. – усмихна й се, стисна я леко за рамото и я пусна да тръгне.
Калахан не изчака тя да направи повече от крачка, преди да се обърне и да замарширува към изхода на хана. Набивайки пети по войнишки, цялото му същество излъчваше нетърпение и дори разочарование. Двамата продължиха да вървят така – страшника отпред, а тя на няколко крачки зад него, но когато се отдалечиха достатъчно от кръчмата, Финиан изведнъж спря и се обърна, приковавайки я с гневния си поглед:
– Колко пъти трябва да ти кажа да спреш да се виждаш с тях, Елизабет? Ти си Сянка. Нечиста. Трябва ли първо да ги убиеш, за да разбереш, че нямаш работа с хората?
Тя стисна ръцете си в юмруци. Опита се просто да преглътне поредното му обвинение, но дали защото прекарваше месеци всяка нощ в сънищата си с Франк, който й помагаше да се отърве от недостатъците си и всъщност да се научи как да бъде добре контролирано оръжие, или защото дните й минаваха в компанията на хора, които държаха на нея и дори не виждаха същите тези недостатъци, просто не можа.
– Да, аз съм Сянка. Нечиста. – каза му и вирна брадичка. – А ти си упорит фанатик. Какво още трябва да направя, за да видиш, че не съм някакъв безумен звяр?
– А дали не си? – присви очи насреща й страшника. – Знаеш ли как се получават Сенките, Елизабет? Ще ти кажа. Получават се, когато фантом успее да влезе в бременна жена, но не се вселява в нея, а в бебето. Убивайки го и заемайки тялото му. След което просто се ражда. Преструва се на човек и в един момент, когато вече му е било достатъчно да се преструва – убива всички около него. – Калахан я погледна и изведнъж й се стори, че е гигант, а тя – нищожна буболечка, която беше открил под камък. – Ти си звяр, Елизабет, и колкото по-бързо го осъзнаеш и започнеш да се държиш както подобава, толкова по-добре за всички около теб!
Тя отстъпи назад, все едно се опитваше да отбегне удар. Само че нямаше как да блокира думите му. Истината ли й казваше? Как беше възможно изобщо подобно нещо? И какво я правеше това? Някакъв… мелез между човек и фантом?
През съзнанието й минаха всички хора, обладани от нечистите, които бе срещала. Гневът и почти животинската им агресия. Контролирани от фантомите, те наистина бяха зверове, но тя… Усети как стомахът й се свива. Нямаше как да забрави удоволствието, когато уби работника. Беше се оставила да повярва на Франк, че не се е наслаждавала на убийството, а на разгръщането на магията си, но дали беше така?
Поклати глава. Не знаеше какво да мисли. Не знаеше на кого да вярва. Но беше сигурна в едно.
– Няма да допусна да убия никого, Калахан. – гласът й трепереше и тя се наложи да се стегне. – Както установихме вече – дори и теб.
Лицето на Калахан се изкриви за миг, сякаш го беше зашлевила. Определено не му харесваше напомнянето, че тя го е спасила и е жив благодарение на нея, което си пролича и от думите му:
– Случайност. Не може да разчиташ на нея.
Тя пристъпи към него.
– Не е никаква случайност и го знаеш много добре. – просъска му. – Ако бях толкова зла, щях да те оставя да умреш. Можех дори да избягам, докато ти беше в лечебницата. Имаш ли представа колко по-лесен щеше да е животът ми, ако ти не беше в него? Но продължавам да те държа в него! Аз! По мой избор! Дори ти обещах да дойда с теб във Фриниа! Какво още искаш от мен, Калахан? Какво още трябва да направя, за да проумееш, че сме на една и съща страна?
– Сега може и да си мислиш така, но рано или късно ще направиш нещо, с което ще предизвикаш смъртта на тези около теб. С теб никога няма да сме на една страна. Самото ти съществуване кара другите нечисти да се събират около теб и само малко да те изпуснем от контрол и всички ще умрат. Точно като на бала в Рива.
– Ако това беше вярно, странноприемницата на Аша щеше да е зарината от фантоми и мори! – възрази Лизи. – Кога ще престанеш да ми вменяваш вина? И двамата знаем, че нямам нищо общо със случилото се на бала! За него е отговорен страшник!
Още щом думите излязоха от устата й, знаеше, че е сгрешила. Очите на Калахан се разшириха шокирано, преди да се присвият.
– Кой ти каза това?
Елизабет облиза устни. Умът й трескаво търсеше смислен отговор.
– Логиката. – заяви и осъзна, че е вярно. – Единствено страшниците имаха достъп до чисто новия модерен кристал. Или е бил дефектен по начало, или някой от вас го е деактивирал за достатъчно дълго време.
– И двете неща са невъзможни. – отсече, но Елизабет виждаше, че думите й всъщност са успели да го разклатят: – А и сега нямаме време за глупави разговори. Имаме задача и вече се забавихме достатъчно, докато те чаках да се правиш на човек. Тръгвай.
Калахан се завъртя и закрачи напред, оставяйки я да зяпа удивено след него. Нима беше спечелила спора? Самодоволна усмивка разтегли устните й и Лизи побърза да се изравни с него.
– Къде отиваме този път? – попита го.
Той дори не я погледна, ами продължи да крачи и точно, когато Лизи беше решила, че няма да получи отговор и просто ще трябва да изчака, за да види, той проговори:
– В богатия квартал.
Тя повдигна вежди.
– Толкова ли сме се прочули, че вече ни препоръчват на богаташите?
– Да не мислиш, че фантомите ходят само по бедняците? – отговори й и този път я погледна многозначително.
– Не, но богаташите могат да си позволят магически защити.
– Така е. – съгласи се с неохота с нея, но отново я изненада, като всъщност продължи: – Преди няколко дни жената на братовчеда на бригадира ни е започнала да се държи странно. Малко след това въпросният е спрял да се появява на работа и никой не го е виждал. Бригадирът знае какво вече направихме и ме помоли да погледна.
Ако беше обладана, това не вещаеше нищо добро за мъжа, помисли си Лизи мрачно.
– Какво значи „странно“? Какво да очакваме?
– Ще видим на място. – погледа му отново се стрелна към нея и сякаш този път имаше и доза загриженост в него: – Затова ще внимаваме.
Елизабет все по-малко харесваше да отива неподготвена, но не искаше да се кара още с него точно преди по всяка вероятност да й се наложи да се бие с обладан. Затвори си устата и продължи да крачи до него надолу към центъра на Ан Налат.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay