Apr 9, 2023, 9:21 AM

 Нечистите – 29.3 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
510 0 0
Multi-part work « to contents
14 мин reading

Елизабет се събуди в стаята, която Франк й бе отредил в съня и емоциите й веднага се разбунтуваха. От една страна, изпита облекчение, защото присъствието й тук означаваше, че той е добре. От друга, разочарованието й, че отново ще трябва да бъде разделена от Сам, след като вече бе прекарала седмици без него, предизвика появата на буца в гърлото й. Щеше да прекара месеци тук. Беше полезно и най-вече – необходимо, а и наистина искаше да се увери, че Франк е наред, но въпреки това й трябваше малко време да се пребори с неоснователният си страх, че докато е тук, Сам ще пострада отново или ще я забрави. След като си напомни, че за него щяха да са минали само няколко часа, през които щеше да лежи до нея, Лизи излезе от стаята и се насочи към кабинета на Ка‘Раим.
Откакто й „подари“ спалнята й, силуетът никога не влизаше в нея без разрешение. Това беше нейното убежище и уговорката им беше тя да го потърси, когато е готова. Девойката не беше сигурна, че е. В нея бушуваха толкова много емоции, най-вече свързани със Сам, че нямаше как Франк да не подуши всичко, но наистина искаше да провери дали той е добре, а след това – може би да му откъсне главата за номера, който й спогоди. Трябваше да се стегне, за да не му дава муниции, но не беше лесно. Сърцето й беше пълно със Сам. Устните му я опияняваха като сладко вино. Целувките му ограбваха съзнанието й от всякакви мисли, освен една – още. Тя искаше още. Тялото й искаше още. Никога не си бе представяла, че изобщо е възможно да изпита нещо подобно, а сега не можеше да си представи как е живяла досега без тези усещания. Можеше да се пристрасти съвсем лесно. Да прекарва цели дни и нощи в обятията му, обградена от силата му, тръпнейки в очакване на онова, което следваше. Което тя искаше да му даде.
Стигайки открехнатата врата на кабинета на Франк, Лизи тръсна глава, наложи си гневно изражение и нахлу вътре.
– Най-сетне реши да се яв…
Думите заседнаха в гърлото й, щом го видя.
Веднъж я бе извикал в съня, когато беше ранен. Тогава сребърна резка прозираше през тъмата му.
Сега обаче нямаше достатъчно тъма, с която да скрие раните си. Те бяха навсякъде. Покриваха го целия.
– В името на Боговете, Франк! – Елизабет изтича до него. – Нечистите да го вземат! Какво е станало?
– Нищо особено. – увери я Франк, след което я огледа и сякаш напрежението леко се оттече от него, когато каза: – Наистина си добре, нали?
– Нищо особено? – викна тя.
Пресегна се към него, но се спря, преди да го е пипнала. А така искаше да го завлече до стола му и да го сложи да седне. Не че щеше да помогне, защото нищо тук не беше истинско. Нищо, освен факта, че някой беше съдрал същността му с нокти.
А глупакът се тревожеше за нея!
– Как да ти помогна? – попита го. – Кажи ми какво да направя.
– Наистина няма какво, шейа. – увери я Франк, приближи се до нея и хвана ръката й в своята. – Просто ми трябва малко време, това е.
Елизабет поклати глава. Този отговор не й харесваше.
– Кой ти причини това? – попита го.
– Знаеш кой. – отговори й Франк.
Същият онзи, който искаше от него да пречупва Сенки. Същият, от когото я криеше. Следващата мисъл я накара да пребледнее. За втори път тази нощ вината започна да я прояжда по една и съща причина.
– Заради мен ли е това? – попита го. – Защото е разбрал, че си обявил Сянка за своя и не си му казал коя е?
– Защото обявих нещо за свое, шейа. – отговори й внимателно Франк и допълни: – Не може да притежавам неща. Така че не си виновна за нищо. Сам избрах да го направя.
Елизабет не знаеше какво да каже. Какво изобщо можеше да каже? Беше оставил да покрият душата му с рани, за да не стигнат до нея. Бе знаел, че точно това ще последва и въпреки това го бе направил. И в крайна сметка усилията му, болката му се оказваха напразни, защото тя пак се беше озовала точно там, където той не искаше.
– Извинявай. – каза му задавено. – Ако знаех…
Какво? Нямаше да влезе в храма? Щеше да се откаже да намери кой убива така жестоко жриците? Защото убиец имаше – и то различен от онзи, който контролираше Франк. Той й го беше казал, а Елизабет отдавна бе разбрала, че няма да я предаде или излъже отново, дори и цената за него да е висока. И докато знаеше, че още едно чудовище се разхожда необезпокоявано, а тя може би е единствената, която може да го спре… Беше невъзможно да се откаже.
– Извинявай. – повтори и наведе глава.
– Няма за какво, шейа. – каза й и стисна ръката й. Поколеба се за миг и после добави: – Просто недей да се набиваш на очи.
Елизабет преглътна тежко и кимна. И Сам бе поискал същото от нея. Дали и той знаеше, че в храмът се случва нещо повече?
Сам…
Богове, защо трябваше и двамата да пострадат така? За втори път тази нощ девойката се чувстваше съвършено безполезна.
– Трябва да има какво да направя. – промърмори. Една идея се зароди в главата й и я накара да го погледне. – Сенките се хранят с фантоми и това ги лекува. Ти храниш ли се с нещо? – облиза нервно устни и внимателно предложи: – Може би със Сенки?
– Няма да се храня от теб, шейа. – отсече твърдо Франк.
– Защо не? – настоя Лизи. – Погледни се! Ако ти помогне…
– Защото да се хранят от душата ти боли, Елизабет. Ужасно. – прекъсна я силуетът: – Никога няма да ти го причиня. Не и на теб.
Не и на нея. Това значеше ли, че го причиняваше на други? Че се хранеше с душите на хората – на живите хора, щом знаеше, че ги боли? Дали изяждаше онези, които бе нает да убива? Това определено звучеше точно като нещо, което той би направил – чисто и практично.
Елизабет не можеше да отрече, че идеята я накара да потръпне, но далеч не беше толкова шокирана, ужасена или погнусена, колкото знаеше, че би трябвало да бъде. Точно като Сам – и Франк беше убиец и вършеше чудовищни неща. Но отново точно като Сам не беше чудовище с нея.
Девойката си пое дъх и го погледна в очите.
– Нямам против. Ще изтърпя болката. – каза му. Той се намръщи и започна да клати глава, затова Лизи побърза да добави: – Пък и предпочитам да вземеш от мен, отколкото да убиеш някой невинен човек.
– Спокойно, шейа. – усмихна се насреща й: – Няма да убивам никого.
– Да, защото ще ядеш от мен. – отвърна тя и се поизправи. – Как става? Захапваш вена или нещо друго?
– Какво мислиш, че съм аз? – Франк я изгледа потресено и дори се дръпна крачка назад: – Вампир ли?
– Все едно не дебнеш млади жени, не се прокрадваш насам-натам и дори не се опитвай да ми обясняваш, че не си летял като прилеп. – изгледа го критично Лизи и пристъпи отново до него. – Започвай.
– Не съм вампир и това не работи така. – отстъпи отново крачка назад Франк. – И ти казах, няма да се храня с душата ти. Просто забрави.
– Няма ли да се възстанови?
– Ще се, но ще отнеме време. – при което той пристъпи до нея, хвана ръцете й в своите и я погледна в очите: – Благодаря ти, че го предложи и се тревожиш за мен, шейа. И ти обещавам, че ще намеря време още утре да направя нещо по въпроса, така че не се притеснявай за мен. Всичко ще бъде наред.
Елизабет искаше да спори, но виждаше, че колкото и да настоява, той нямаше да се възползва от предложението й.
– Тогава има ли нещо, което мога да направя?
– Можеш да ми разкажеш какво прави през последните дни. – каза й Франк и седна на канапето, което се беше появило в стаята, след което потупа с ръка мястото до него в недвусмислена покана да седне до него: – И да ми кажеш какво мислиш да правиш занапред.
– За да знаеш как да ми попречиш най-успешно ли? – попита го с кисела усмивка, но все пак се настани на мястото до него.
– За да знам как да те предпазя. – поправи я Франк.
Лизи поклати глава.
– Не мога да допусна да ме предпазиш така отново. И на двамата ни коства твърде много.
Той не й отговори веднага. Няколко минути просто се взираше немигащо в лицето й, а тъмата се вихреше около сребърните резки като тънки нишки. Ако не знаеше, че това са рани, той всъщност щеше да изглежда като направен от светлина и точно тази мисъл правеше случилото му се толкова ужасно. Но Франк явно не го осъзнаваше, защото след малко погледът му стана някак твърд, когато се пресегна и отново хвана внимателно ръцете й със своите.
– Ти си първото нещо в живота ми, което съм пожелал за себе си, шейа. – каза й. – Винаги ще те пазя. Каквото и да се случва, ще го правя.
– И аз подозирах нещо такова. – каза му Елизабет и стисна ръцете му. – Но някой трябва да помогне на жриците и на Сенките. Затова и няма как да ти кажа какво мисля да правя.
Франк се намръщи насреща й и по всичко личеше, че има поне един куп възражения относно плановете и желанията й да помага на жриците и да го държи на страна, както и че възнамерява да й ги изреди сега. Затова и когато проговори, Елизабет изобщо не беше подготвена за казаното.
– Добре.
– Добре? – премига объркано тя.
– Да. – потвърди й: – Не ми харесва, но разбирам защо не искаш и няма да настоявам повече.
– Сигурен ли си? – попита го, преди да се усети. Просто не можеше да повярва.
– Да. – каза й, но после наклони леко глава и на свой ред попита: – Защо? Искаш ли да настоявам да ми кажеш?
– Не, не! – размаха ръце Лизи. – Така е добре.
Тя често се беше тревожила, че времето, прекарано с него в сънищата, ще я промени твърде много. Макар да бе станала по-уверена в себе си и по-смела, също така това да бъде обградена от убийци вече не я смущаваше особено. Преди щеше да се постарае да избяга възможно най-далеч, но сега беше влюбена в един, друг й беше като по-голям брат, а трети… Не можеше да повярва, но Франк беше най-близкото до най-добър приятел, което имаше в момента. Кога се бе случило това?
Но докато тя се бореше с моралното отражение на това да бъде толкова близка с хора, които убиваха за пари, дружбата й с Франк бе повлияла и на него също толкова неусетно. Преди просто я въвличаше в съня, без да се интересува дали тя иска, или не, очаквайки тя изведнъж да започне да го харесва, само защото вече не я изтезава и й показва хубави места. Сега й бе отделил собствено кътче, в което не влизаше непоканен, стараеше се да бъде открит с нея, дори и да му беше забранено да разкрива много, и уважаваше решенията й, макар че потенциално можеха да му донесат още болка.
– Променил си се. – каза му и се усмихна. – Харесва ми.
Силуетът наклони глава на една страна и след кратък размисъл кимна.
– И на мен.
Може би ако продължеше в същия дух, скоро позицията на най-добрият убиец в Кантората щеше да се отвори, помисли си Елизабет, но предпочете да запази задоволството за себе си.
– Предлагам да пропуснем упражненията, докато не се оправиш. – каза му и с ръка направи жест, все едно пъдеше котка от пътя си. – Можеш да ми излизаш от главата вече.
– А може и да поупражняваш малко контрола си върху атмата преди това. – предложи й Франк и се изправи, подавайки й ръка: – Хайде.
Елизабет го изгледа кисело. Да държи сън в момента изобщо не бе най-разумното нещо, което можеше да направи. Ако започнеше да спори с него обаче, единственото, което щеше да постигне, бе да добави и това време към онова, което Франк вече си бе предивидил за днес.
– Десет минути. – заяви му твърдо, положи ръката си в неговата и му позволи да й помогне да се изправи. – Но след това и двамата си отиваме по леглата.
– Може да останем и малко повече. – каза й, сякаш помеждудругото, пусна ръката й и тръгна към средата на стаята, като продължи да обяснява: – Използването на атма тук е по-лесно и изисква много по-малко енергия да го поддържам за разлика от физическите упражнения. Така че всъщност може да потренираме и повечко без това да навреди на никой. А и защо… – Франк не довърши, ами се обърна рязко и я погледна притеснено, бързо изминавайки къстото разстояние, което ги делеше: – Какво става? Добре ли си?
Елизабет отстъпи четири крачки. Сигурно щеше и още, ако не се беше блъснала в бюрото.
Сребърните линии. Знаеше, че са наранявания, но сега за пръв път осъзнаваше, че са рани. Следи от нокти, които раздираха гърба му; драскотини по лицето, краката и ръцете му; дълбоки резки, сълзящи сребро по гърдите и корема му. Истински рани. Такива, които в истинският свят, в истинско тяло кървяха в червено.
Погледът й проследи следата, оставена от нещо остро и назъбено, която минаваше от лявата му ключица и свършваше малко над пъпа му.
– Амара?
Думата, която винаги я разтапяше, сега се заби в сърцето й като кама. Елизабет отдели стреснат поглед от раната и го насочи към лицето му. Черен дим и лунна светлина се вихреха разтревожено, размивайки съвсем чертите му.
– Сам?
Гласът й, тих и треперещ, прозвуча жалко в собствените й уши. Молеше да не е истина. Молеше него да отрече.
Той застина. Притихна. Стори й се, че още миг и ще се разтвори във въздуха. Но точно когато изглеждаше, че няма да каже нищо, тихо отговори:
– Да.
Елизабет заклати глава. Устните й беззвучно оформяха „не, не, не“ отново и отново. А той стоеше пред нея, същество от мрак и светлина, привел глава и отпуснал рамене. Не можеше да я погледне в очите. А тя не искаше да вижда него.
Не искаше. Никога повече!
Притисна ръка до гърдите си. Задушаваше се. Сякаш той отново крадеше въздуха от дробовете й и я чакаше да се пречупи. Споменът за зъбатата му усмивка, докато й обясняваше колко нищожна и глупава е и как ще е най-добре за всички да умре, се завърна толкова ярък, че за момент заживя отново в него.
Трябваше да се махне от тук! Не искаше да е повече тук! Не искаше да го вижда! Не искаше…
Отвори очи в тъмната стая в храма. Обгръщаха я силни ръце, бузата й бе опряна в топли гърди, а под ухото й туптеше бясно съвсем живо сърце. Само че не беше живо. Никога не е било.
Сам Казра не съществуваше. Тя се беше сгушила в труп. Беше целувала труп. Беше му казала, че…
Елизабет се отблъсна и пропълзя заднишком, докато гърба й не опря стената. Подпирайки се на нея, се изправи, налагайки на треперещите си крака да не поддадат. Не сега. Сам седна в постелките, а погледа му беше прикован в нея. Само след малко се изправи, но направи само крачка, преди тихо да я повика:
– Амара?
Магията й забоде кожата й отвътре, търсейки откъде да излезе.
– Не ме доближавай! – просъска Елизабет. – Ще те убия, ако ме докоснеш отново!
Сам замръзна на място, а лицето му застина в каменна маска, като само погледа му потъмня. За няколко мига нищо не се случи и никой не помръдваше, след което мъжът просто се обърна и излезе от стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си.
Колената й поддадоха и Елизабет се свлече на земята.
Беше я лъгал. Тя се бе влюбила в него, а той я беше лъгал през цялото време. От първата минута, в която се беше появил като добронамереният коняр при Аша. От първата усмивка, която бе отправил към нея. И тя, пълната глупачка, се беше хванала не веднъж, а два пъти. Беше му простила за това, че бе скрил, че е убиец. Беше му простила за това, че я беше изтезавал, че се беше опитвал да я прекърши психически и да я сервира на господарят си.
Как не се беше сетила? Всичко беше пред очите й! Как познаваше Ка‘Раим толкова добре, откъде е научил за нея, как никога не задаваше въпроси, когато изведнъж се окажеше, че има гривна на глезена или пък скъпа игла за коса, как не се учудваше, че привидно за една нощ бойните й умения са се развили толкова много – нищо от това не го караше дори да мигне. Защото той вече знаеше всичко.
А тя? Тя, идиотката, беше останала сляпа. Толкова жалка и отчаяна някой да се държи добре с нея, да й каже, че я обича… Нито веднъж не се зачуди. Нито веднъж не попита. Веднага беше готова да направи компромис със себе си и да приеме убиец в сърцето си.
Дали все още не се опитваше да я пречупи? Защото в момента беше по-близо отвсякога.
Елизабет захапа юмрука си, за да заглуши стонът си. Днес щеше да плаче. Днес щеше да излее цялата болка, която гореше гърдите й.
А от утре никога повече нямаше да му покаже сълзите си.

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??