Apr 19, 2023, 6:35 AM

 Нечистите – 31.1 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
324 0 0
Multi-part work « to contents
16 мин reading

Сам можеше да заключи вратата и без да гледа какво правят ръцете му, само че упорито беше забол поглед в бравата и по никакъв начин не реагира на бягството й. Защото това си беше бягство. Тя искаше да избяга от него и да осъзнае това караше кръвта да застива във вените му. Не му харесваше нито мисълта, нито усещането, че може би я е загубил. А точно в този момент това не беше догадка, а съвсем реално настояще.
Сам затвори вратата, прибра двата шперца и бавно закрачи по коридора, докато мислите му се връщаха към недоверието в погледа й и към тихата й молба да я остави на мира. Беше подлец. Беше видял, че тя реагира на близостта му както преди. Беше видял и неволните й погледи, в които нямаше само омраза, и определено беше усетил как пулсът й се забърза като я притисна към себе си, за да ги скрие в сенките. И определено беше потреперила от дъха му и това не беше нито от страх, нито от студ. Не беше отвратена от него. Тялото й му реагираше, а той най-нагло се беше възползвал от това, надявайки се Лизи всъщност да размисли.
Ако беше помислил поне малко, щеше да осъзнае, че по-вероятно щеше да постигне точно обратният ефект и тихата й молба да престане му беше отворила очите за това. Самият той знаеше какво е да искаш едно, но тялото ти да прави друго. По-скоро щеше да умре, отколкото да го причини на Елизабет.
За в бъдеще щеше да си напомни да не прави никога повече така, а сега… Сега щеше да й даде малко пространство. Може би, ако не го виждаше около нея, щеше да се почувства малко по-добре, да се успокои и дори да премисли идеята за фантома, който жрицата й предложи. Трябваше да я боли ужасно и Сам усети как отново се ядосва на Гириш и това, което й причини. В същото време нямаше как да не изпита гордост от силата й. Елизабет отново не се беше пречупила. Той от опит знаеше каква е болката и колко време отнема, за да мине сама. Можеше да отнеме седмици на агония, но тя не беше издала и звук, не се беше оплакала и вместо веднага да приеме фантома, след което да се свие в леглото си и да си почива, беше отхвърлила всичко и проникваше с взлом в заключени стаи. Елизабет определено беше беля. Усмихна се леко, когато осъзна, че дори и тя да не го искаше, тя винаги щеше да си остане неговата беля.
Казра беше спрял пред вратата на стаята, чудейки се дали все пак да не застане на пост отпред, но после чу изшумоляването отвътре и реши, че ще се върне по-късно. Вместо това отиде в салона на стражите, който само преди няколко дни се беше подвизавал като негласна игрална зала и завари мъжете от смяната, която беше в почивка, да изпълняват различни упражнения. Не беше вярвал, че толкова лесно ще ги убеди да изпълняват задълженията и уроците си, но мъжете го бяха изненадали с желанието си. Сам свали ризата си, хвърляйки я на един от малкото столове, които бяха подредени до стената, и се запъти към групата мъже, които след като го забелязаха, застанаха в поза мирно.
Тренировката продължи няколко часа и успя да свали част от напрежението, което се беше натрупало в него. След това Сам се предаде и отиде пред вратата на Лизи, потъвайки в сенките, които атешът хвърляше. Можеше да прекара спокойно няколко часа в тях, така че тя нямаше да го види, ако реши да излезе. Сам не я беше излъгал, че не я е наблюдавал от тях, докато си е в стаята, но това сега беше различно – грижеше се за нейната безопасност, така че не нарушаваше думата си. Това му твърдение беше подложено на тест, когато само след няколко минути девойката всъщност се показа в коридора. Огледа се и погледът й се закова точно в мястото, където той се беше скрил. Странно, но сърцето му забърза ритъм, когато тя се приближи към сянката му. Дали защото това бе най-късото разстояние от него, на което доброволно бе заставала, или защото можеше да си представи какво ще се случи, ако го разкрие – не беше съвсем сигурен. Най-вероятно и двете. За малко можеше да се закълне, че всъщност Лизи може да го види, но тогава тя изсумтя ядосано и закрачи към баните.
Сам беше останал на поста си цяла нощ и по-голямата част от сутринта. Напусна го само колкото да провери дали смените са се разменили по план и дали някой има да докладва нещо. Не му отне повече от час, а когато мина да провери Елизабет, едва се спря да не влезе вътре.
Тя говореше с Иснани. Обясняваше й с отпаднал глас колко е зле и че едва седи права и дали може днес да си остане в стаята и да почине още малко. Спря го да нахълта само факта, че жрицата отново й предложи фантом, а Лизи се съгласи да обмисли идеята и дори, ако не мине до няколко часа – да се възползва. Това беше момента, в който той осъзна, че всичко това е преструвка от нейна страна, за да си изпроси още един ден, в който да свърши още нещо. Какво? Не беше наясно, тъй като и гарванът не беше поканен да остане в стаята й, но поне си отдъхна, че положението не е чак толкова зле, колкото тя го представяше пред жрицата. Това го накара да се усмихне криво и след като малко по-спокойно си пое дъх, да продължи по пътя си, защото Иснани тъкмо излизаше. Не искаше да го срещнат пред вратата, а и ако Лизи се представяше за толкова болна, тогава даже беше негов дълг да се погрижи да получи хубава и питателна закуска. По този начин щеше да има оправдание да влезе и да я види със собствените си очи, така че доста по-енергично тръгна към кухните.
Отне му време да сглоби закуска, каквато мислеше, че ще й хареса. Специално се беше погрижил да измоли от готвачката по-голяма порция мляко с орехи и сладко и дори беше добавил шепа сушени плодове. Нямаше начин на Лизи да не й хареса и погледа й да не светне при вида на сладкишите. Стига да не му ги захлупи на главата, решавайки, че се опитва да я подкупи по някакъв начин. Нямаше да е кой знае колко далеч от истината, но Сам реши да не задълбава в детайлите и продължи почти уверено към стаята й.
Само където Елизабет не беше там. Той изръмжа тихо и огледа отново помещението, сякаш имаше къде тя да застане и да не я види, но когато огледа му приключи и Лизи не се появи магически, остави подноса на бюрото и излезе в коридора. Не беше сигурен къде точно да я търси, само, че трябва да я намери бързо, в случай, че пак е решила да се забърква в някоя опасност. През главата му набързо преминаха останалите заключени стаи, в които имаше документи. Имаше още поне три архива, а и медицински кабинет, където лечителят на храма пазеше подробни записки за всяка една жрица или жрец. Това бяха и местата, които първо провери, но нито едно не показваше белези от скорошно отключване, а при лекаря дори имаше човек. Това го накара бързо да отмине и да отиде към крилото на главните жреци и жрици. Ако не я откриеше и там, щеше да намери всеки проклет джирт в тази сграда и да претършува и най-завряното кътче.
Трябваше да я намери. Елизабет не можеше да изчезне просто така, без никой да я види. Той беше човекът, който обикновено отвличаше жриците по този начин и не смяташе, че Малора има някой друг, който да го свърши. Не, беше сигурен. Нямаше. Другият убиец също не би трябвало да може да се промъкне. Винаги до сега го беше правил само през нощта, когато всички спят. Така че Лизи трябваше да е някъде тук. Просто трябваше.
Сам не беше осъзнал, че се е затичал, докато не видя малката фигура да седи пред вратата на главния жрец, който я беше накарал да пречисти обладания по „правилния начин“. Тогава сякаш някаква тежест падна от гърдите му, но само докато тя не го погледна през рамо.
Казра си мислеше, че тя е излъгала Иснани, но сега, виждайки бледата й кожа, огромните сенки под очите й, както и увисналите рамене на девойката, докато тя се взираше във вратата, стискайки шперцовете, които си мислеше, че е задигнала от него, осъзна че тя е всичко друго, но не и здрава и добре. Трябваше да направи нещо, някак да й помогне. Да спре това мъчение, което сама си причиняваше.
– Амара? – повика я тихо и приклекна до нея, чудейки се дали ще е уместно да я пипне. Ръката му увисна колебливо във въздуха за миг, след което се отказа и я отпусна до тялото си, преди все пак да каже: – Амара, добре ли си? Случило ли се е нещо?
– На вратата има бариера. – каза му. Звучеше ужасно отпаднала. – Мисля, че мога да я разбия, но не и да я отворя.
– Не, не можеш. – отговори й тихо и все пак постави ръка на рамото й.
Тя завъртя глава към него. Личеше си, че се колебае, но накрая все пак попита:
– Ти можеш ли?
– Мога да я счупя, но никак не ме бива с фината работа. – отговори й Сам, като продължаваше да я наблюдава все така внимателно, чудейки се дали всеки момент тя просто няма да се залитне на една страна и да припадне. Богове, наистина беше ужасно бледа и изморена. Крехка.
Елизабет му се намръщи, но си замълча. Сам знаеше, че определено има две-три обвинения, които можеше да хвърли в лицето му и това, че не го направи, само послужи да го разтревожи още повече. Тя никога не се свенеше да му сподели точно какво мисли за него, никога не бягаше от конфронтация – не и с него. Сега обаче само въздъхна, изправи се и бавно тръгна по коридора.
Той я наблюдава как прави точно три крачки, преди да залитне и да се подпре с ръка на стената. Това беше и моментът, в който се изправи, настигна я и я хвана за другата ръка, заявявайки й твърдо.
– Това не може да продължава повече, шейа. Идваш с мен.
– Никъде няма да ходя с теб. – процеди, но в тонът й липсваше обичайната напоследък доза отрова. Издърпа се от хватката му, но Сам беше сигурен, че ако не се опираше в стената, щеше да се катурне от усилието.
– Напротив. – заяви й, като отново се пресегна и я хвана за ръката, но този път не я дръпна да го последва. Просто я държеше, в случай, че тя реши да изстиска отнякъде достатъчно сили, за да побегне: – Отиваме в склада да ти намерим нещо за ядене.
– Няма да ям фантоми! – синьото в очите й се насити. – Колко пъти трябва да го кажа, за да си го набиеш в дебелата глава?
– Ще ядеш, когато живота ти е в опасност. – заяви й твърдо.
Искрата в очите й го накара малко поне да се успокои. Ако можеше да се ядоса толкова много, че атмата й да се прояви по този начин, значи все пак не беше в чак толкова голяма опасност. Не умираше.
Елизабет присви очи срещу него.
– Да ми заповядваш ли се опитваш?
– Не. – каза й. Нямаше смисъл да продължава да спори с нея. Пристъпи пред нея и приклекна леко, вдигайки я на рамо. – Изтъквам факт.
– Какво правиш?! – извика тя и започна да се набира нагоре по гърба му с ръце. – Пусни ме веднага!
– Шшшт, амара. – Сам подскочи леко, карайки я да се отпусне обратно върху рамото му с пуфтене: – Промъкваме се, а и се предполага, че си в стаята си и си почиваш.
Елизабет изръмжа. Съвсем истинско ръмжене – като някое малко, но много, много гневно животинче.
– Няма да ям фантоми! Чуваш ли ме?! – прошепна остро и отново започна да се надига, полагайки специално старание да използва плитката му за опора. – Боговете са ми свидетели, Сам, ако не ме пуснеш веднага, ще… – запъна се. – Ще те издам на Иснани! Ще кажа на всеки, когото мога, кой точно си и какво правиш!
– Какво? – усмихна се леко и пак подскочи, карайки я отново да се отпусне, нищо, че продължаваше да стиска косата му: – Ще й кажеш, че те разнасям наоколо и искам да те нахраня?
– Ще й кажа, че Ка‘Раим е в храмът й!
– Няма да ти повярва.
Сам се усмихна леко, доволен, че тя продължаваше да буйства и да се ядосва. Ако се беше отпуснала и беше спряла… Усети как притеснението стегна гърдите му отново, но той го изтика на заден план и продължи да върви. Като стигна края на коридора, започна уверено да слиза по стълбището. Елизабет издаде нечленоразделен звук, а след миг започна да се протяга към мечът му и да го издърпва от ножницата.
– Не пипай. – каза й шеговито, като в същото време я плесна леко през ръката и я избута от дръжката на оръжието: – Това не е за малки момиченца.
Тя ахна възмутено. Започна да се мята още по-ожесточено.
– Пусни ме веднага, за да ти извия врата!
– След малко, амара. – обеща й и продължи да слиза по стълбите, докато тя ръмжеше и се мяташе, основно удряйки го с юмручетата си по кръста и гърба.
За малко усилията й се засилиха, когато стигнаха първия етаж, но после замря объркано, когато вместо Сам да продължи да слиза, зави по коридора към крилото, обитавано от стражите. Само след няколко кратки минути влязоха в салона за тренировки, в който и в момента няколко от стражите се упражняваха. Сега обаче спряха и изгледаха него и буйстващият му товар въпросително и доста неуверено.
– Вън! – нареди им Сам.
– Да, капитане! -отговориха групово и буквално затичаха към вратата.
– И никой да не влиза! – подвикна им, докато се разминаваха с него.
– Да, капитане! – отговориха му отново хорово, а докато Сам стигна средата на помещението, вратата към коридора се затвори.
Когато останаха сами, той приклекна и внимателно постави Лизи на земята, задържайки я за рамената, докато кръвта се отече от главата й и тя застане стабилно на краката си. Щом това се случи, тя блъсна ръцете му и заотстъпва назад, докато не застана от другата страна на една от трите стойки с тренировъчни оръжия.
– Защо ме доведе тук? – попита го предпазливо.
– Предположи. – подкани я.
Елизабет не го изпускаше от поглед.
– Няма да играя повече, Сам. Или ми кажи какво искаш от мен този път, или си тръгвам.
– Искам да се успокоиш, амара. – отговори й, а погледа й стана дори още по-недоверчив.
– Да се успокоя. – повтори с равен глас тя.
– Толкова ли ти е странно?
Лизи разпери ръце, обгръщайки цялото помещение с жест.
– Искаш да се успокоя и решението ти е да ме завлечеш в подземието, където никой няма да се сети да ме потърси? Ти, заради когото поне една трета от жриците са изчезнали? – изгледа го объркано. – Наистина ли не виждаш проблема, или просто си толкова заблуден?
– Никога няма да те нараня, Елизабет. – каза й тихо.
Макар да знаеше, че с нищо не е заслужил тя да му повярва за каквото и да е отново, много му се искаше поне за това да го направи. Беше готов да приеме, че тя го смята за чудовището, което всъщност беше, че не вижда в него нищо повече от това и че не желае дори да са в една стая, но му се искаше Лизи да знае, че каквото и да се случи, Сам никога повече нямаше да я нарани. Щеше да намери начин, каквото й да му костваше.
Елизабет не отговори за толкова дълго време, че той реши, че може би никога няма да го направи. Напрегнато търсеше нещо в изражението му, в стойката му. Той не знаеше дали откри, каквото искаше, но раменете й хлътнаха дори повече.
– Малко е късно за това обещание, Сам. – прошепна.
Да я вижда толкова тъжна, да знае, че причината за това е той… Болката от ноктите на Малора беше нищо в сравнение.
– Знам, но въпреки това ти го давам.– отговори й, стараейки се гласът му да остане неутрален.
Елизабет само поклати глава в отговор. Нищо. Думите му не значеха нищо за нея.
Не трябваше да е изненадан. Все пак тя му го бе казала.
Трябваше да оправи някак нещата. Щеше да ги оправи.
Посочи към тренировъчните оръжия, зад които тя надничаше.
– Харесай си нещо, шейа.
– Защо? – попита недоверчиво девойката.
– За да имаш с какво да ме нападнеш.
Веждите й се повдигнаха нагоре.
– Защо?
Сам все повече добиваше усещането, че така нямаше да стигнат доникъде. Въпреки това реши да направи още един опит:
– Ще тренираме. Хайде. Избирай.
Елизабет си пое дъх да каже нещо, но накрая просто го издиша. Напусна скривалището си зад стойката, но надеждата на Сам, че тя все пак се е съгласила, бързо бе смазана, когато девойката го заобиколи отдалеч и безмълвно се насочи към вратата.
– Шейа, чакай! – само с няколко крачки Сам я застигна и я хвана за ръката, спирайки я, преди да си тръгне. – Нека потренираме. Ще ти стане по-добре, ако го направиш.
– Какво? Ще те ударя няколко пъти и всичко ще е наред? – попита го язвително и се отскубна от него. – Не работи така.
Сам направи гримаса. Опитът му с Малора показваше, че ако я остави да вилнее и да го удря достатъчно дълго, накрая щеше дори да е доволна. Искаше Лизи да изхвърли гнева и болката от себе си. Той беше отговорен за тях, така че най-малкото, което можеше да стори за нея, бе да ги понесе. А след това, след като й олекнеше, Елизабет може би най-накрая щеше да успее да заспи. Или поне да се нахрани. Или… каквото и да е. Затова и я беше довел в залата за тренировки. Защото тук можеше да я остави да вилнее колкото иска, без някой да ги прекъсне или види. Само че наивно се беше надявал, че тя ще се съгласи да се бият, просто защото я е довел до тук. Защото й е предложил. Трябваше да се досети, че няма да проработи. Елизабет винаги търсеше вината в себе си. Никога не насочваше гнева си навън, не и без да е предизвикана. Е, той знаеше как да го направи, макар и да не го искаше. Но нямаше какво да загуби. Тя вече го мразеше. За нея вече беше чудовище.
– Първата жрица, която изчезна от тук. – каза тихо и преднамерено с тон, който звучеше така, сякаш й разказва за това каква муха е прелетяла в стаята му днес: – Дори не се наложи да я отвличам. Толкова ме беше харесала, че всъщност тръгна доброволно с мен.
Елизабет застина.
– Защо ми разказваш това? – попита го остро.
– Виж, следващата беше по-голямо предизвикателство. Беше недоверчива и умна. Опитвах се да я излъжа, но в крайна сметка се наложи първо да я пречупя. – при което почука с пръст слепоочието си, за да й стане ясно, че няма предвид физически, а психически: – За съжаление не издържа и час.
– Престани. – нареди му.
– Повечето не издържаха много. – продължи, все едно не я беше чул. – Плачеха, викаха, молеха се и съвсем скоро от тях не оставаше нищо.
– Стига!
– Едва няколко от тях се бореха, но и те бяха слаби. Трябваше само малко да…
Елизабет го блъсна с все сила в гърдите.
– Казах да млъкнеш!
Очите й блестяха в най-наситеното синьо, което Сам някога бе виждал. Само тя можеше да съчувства на напълно непознат. Дори не ги беше виждала, а бе бясна заради тях.
– Или какво? – ухили се насреща й жестоко и пристъпи към нея: – Ще ме спреш ли? Ти?
Видя го. Моментът, в който болката, умората и гневът най-сетне взеха връх. Моментът, в който Сянката разби клетката, в която бе заключвана.
Елизабет нападна.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??