Следващата седмица беше смес от разочарование и забравена радост за Елизабет. От една страна, не откри нищо ново, което да я насочи кой би могъл да е убиеца. От папките на убитите жрици бе научила, че някои са били съвсем нови, а други – дори сайтави. Рамая пък й бе казала, че някои са били изчезнали в почивния си ден, когато са отивали да посетят роднина или пък на връщане от пречистване, но други би трябвало да са били в стаите си в храма за през нощта. Това въобще не ограничаваше кръга от възможни извършители. Можеше да е абсолютно всеки. За известно време Лизи бе харесала идеята, че може би е някоя Сянка със способност да се телепортира, но пък това не обясняваше защо нападателят на онази жрица, на която с Финиан помогнаха на улицата, не го бе направил, а вместо това избяга.
Лизи бе стигнала точно до никъде, а вече бе минало почти месец от последното убийство. Твърде много време. Чарли й бе казвал, че такива убийци изпитват някаква вътрешна нужда да отнемат животи. Че е едва ли не като наркотик за тях. Очакванията им бяха да стане по-смел, нападенията да зачестят или дори да взима повече момичета наведнъж. Това, че не го правеше, означаваше, че нещо го е сплашило. Нямаше как да е тя. Никой не знаеше защо е постъпила в храма, освен Сам, Чарли и гвардейците. След като и тя, и войниците работеха за един и същ работодател и практически се водеха колеги, Лизи не вярваше, че някой от тях я е издал. Чарли бе персона нон грата и го нямаше в града, а пък Сам… Той си имаше собствени цели. По-скоро щеше да й помогне да залови убиеца, за да спре да се пречка.
Мисълта за Сам я изпълваше с напрежение всеки път. След като се бе върнала в стаята си вечерта след инцидента с Дамила в столовата, го завари да седи на леглото й. Гол до кръста. След като си спомни какво са думите достатъчно, за да го попита какво, в името на Боговете, прави, той й се усмихна криво и й подаде горнището на униформата си. Нали бе поискала да й я остави, попита я невинно. Той просто изпълнявал.
Дори наглостта му не бе била достатъчна да я накара да се опомни достатъчно, за да му се скара, но поне се сети какво бяха краката и как се работи с тях. Изхвърча като коркова тапа от стаята си и щом му върна вече чистата дреха, направи всичко възможно да не остава сама с него. Като страхлива се криеше сред другите жрици или пък в библиотеката. Дори злобните погледи на Дамила не я спираха да нахълта в същото помещение, което тя и огромното й самочувствие обитаваха в момента – само и само да отбегне голямата си, намръщена недоволно сянка.
Проблемът обаче не беше, че не успява да му избяга. Не, беше много по-лошо.
Елизабет не искаше да се отърве от него. Не и наистина. Не и както би трябвало да иска. След едва два дни все по-често се улавяше, че й се иска той просто да седне на масата в столовата при нея или пък тя да му донесе чиния и да хапнат заедно, както правеха на стълбите на странноприемницата сякаш преди цяла вечност. При три отделни случая пък бе спирала с ръка на дръжката на вратата си вечер, защото желанието да го покани в стаята си и просто да поговори с него бе ставало почти непреодолимо. Имаше толкова много неща, които й се искаше да може да обсъди с него. Беше невъзможно обаче. Той го бе направил такова с лъжите си и това я вбесяваше толкова много, колкото и че бе замесен в случващото се в храма. Защо тогава не можеше да спре да иска да се облегне на него? Какво още трябваше да направи той, за да разбере Елизабет, че между тях не може и не трябва да съществува нищо? Да убие някого пред нея? Да я предаде директно в ръцете на господарката си? Да забие истински нож между ребрата й?
Кой беше моментът, в който най-сетне ще престане да го обича?
Не всичко бе объркана каша обаче. Рамая Фараз напълно бе заслужила прозвището, което хайранците й бяха дали – амартани, танцуващият лунен лъч. Каквото и да правеше, за каквото и да говореше, от нея струеше такъв хъс и желание за живот, че неминуемо обхващаше и теб. Усмивките й идваха бързо, смехът й бе заразителен и по някаква причина бе решила да прибави Елизабет в най-близкото си обкръжение. То, осъзна много бързо девойката, включваше само нея. Не само тя обаче смяташе, че е странно. Дамила и приятелките й със сигурност не одобряваха, ако се съдеше по убийствените погледи, които хвърляха на Лизи, но също така и всички останали жрици гледаха с интерес и неразбиране как любимата хайранска принцеса се е сприятелила със странната чужденка. Това определено не помагаше на намерението на Елизабет да остане незабелязана, но какво ли го правеше? Имаше си личен страж, а останалите стражи й кимаха с уважение, когато се разминат; Главният жрец я ненавиждаше и не изпускаше възможност да я унижи и да я накаже, защото не използва атма “както трябва”, а и кой можеше да забрави онзи дребничък детайл, че в деня на приемането на нови жрици, Ка’Раим се бе появил да я заклейми като своя. На този етап Лизи трябваше да живее в пълна заблуда, за да продължава да се надява, че никой няма да й обърне внимание, но въпреки това се постара да не се натрапва на принцесата. Честно казано, очакваше да бъде някаква нейна прищявка, от която скоро да й омръзне, но Рамая не й позволи да се отдръпне. Търсеше я, заговаряше я и дори правеше планове как ще излязат из Ан Налат в един от почивните им дни. Прекарваха часове в разсъждения кой може да е убиеца и защо е набелязал точно жриците от храма, а след това тя й разказваше за братята и сестрите си, какво е да отраснеш като далшира и като дъщеря на втората съпруга на а’азвамът. Сякаш и на нея й липсваше дружба с друго момиче, колкото и на Лизи. Самата Елизабет не се бе замисляла над това – нямаше кога. Но колкото повече време прекарваше с Рамая, толкова по-ясно започваше да осъзнава каква крещяща нужда има от приятелка и че всъщност, макар в странноприемницата да бе имала Сам и Чарли, е била някак самотна. Някои неща можеше да споделиш само с момиче.
Елизабет обаче не бързаше да си вади заключения все още. Може би най-сетне проявяваше благоразумие, а може би досегашният й опит я бе превърнал в страхливка, но не бързаше да се довери. Това не означаваше, че не се радва да слуша Рамая. Напротив. Цялото й лице грейваше, когато заговореше с какво нетърпение очаква денят за свиждане, за да може да се види с Тамеш. Такъв се организираше веднъж месечно, за да могат постъпилите в храма да се съберат със семействата и приятелите си отново. Не че на външни хора им бе забранено да посещават храма и да се видят с близките си, но в този ден жреците и жриците бяха освободени от всякакви задължения и можеха да правят каквото пожелаят. Дори онези, които идваха извън Ан Налат, очакваха деня с нетърпение, защото можеха да го прекарат навън с приятелите, които бяха направили в храма.
Елизабет се усети твърде късно какво означава това за нея.
Не си позволяваше да мисли често за семейството си. Отдавна се беше научила да се затваря за болката, свързана с него – дълго преди онзи бал. Днес обаче, докато наблюдаваше сълзите на радост, прегръдките и топлината, която изпълваше главната зала, просто бе невъзможно да не го прави. Спомените я връхлетяха – и хубавите, и лошите. Усмивката на майка й и мекотата на ръцете й, докато я милваше. Разочарованието в погледа на баща й и остротата на гласа му всеки път, когато тя не отговореше на високите му очаквания.
Осъзнаването, че никога няма да изпита и частица от любовта, която като воайор наблюдаваше от прага на страничната врата.
Томас…
Името проряза съзнанието й като нож и я накара да притисне ръка до устата си, за да заглуши хлипа си.
Изведнъж радостта на Рамая, докато прегръщаше брат си, стана нетърпима. Усмивките, смеха, закачките… Не можеше да ги търпи.
Завист и болка, и самосъжаление, и…
Елизабет не можеше да остане повече тук, освен ако не й се рискуваше Дамила и приятелките й да я видят и да започнат да й се подиграват или пък Рамая да хукне да проверява какво не е наред. Изтри очите си и се извърна от прага, без ясна идея къде да се скрие. В плановете й обаче със сигурност влизаше да направи повече от две крачки, преди да застине стреснато, защото Сам – отново – бе стоял безмълвно зад нея и я бе наблюдавал.
Лизи побърза да сведе поглед и да го заобиколи, надявайки се той да схване намека и да я остави на мира.
– Добре ли си? – попита я тихо Сам, изравнявайки се с нея.
– Да.
Свърна рязко в един от коридорите. Може пък този път да се случеше чудото и той да осъзнае, че има нужда да е сама. Тъкмо си мислеше, че наистина се е получило, когато някой я извъртя и я бутна към стената. В следващия миг тяло, облечено в черни дрехи, скри цялата гледка пред нея. Лизи си пое дъх, но тогава осъзна, че е Сам. Гледаше я притеснено и ядосано.
– Какво правиш? – попита го сприхаво.
Той не й отговори, ами вдигна ръка към лицето й и внимателно изтри сълзата, която се търколи по бузата й.
– Какво има, амара?
Гласът му беше почти шепот и изпълнен със загриженост. Да го чуе по някаква причина извика още сълзи в очите й. Прииска й се да наклони глава, така че да усети още малко от докосването на пръстите му. Прииска й се да се скрие от света в обятията му и да избяга от празнината, която изведнъж отново бе зейнала в гърдите й. Прииска й се да може да бъде уязвима пред него.
Но си беше обещала, че никога повече няма да му покаже слабостта си. Никога повече нямаше да си позволи да плаче пред него.
– Нищо. – каза му и ядосано избърса сълзите си. – Влезе ми пясък в очите.
– Аха. – каза й сухо, но в същото време палеца му съвсем нежно избърса втора сълза.
Ръката му се плъзна леко по бузата й. Стигна до брадичката й и я хвана, повдигайки нежно лицето й нагоре към неговото, докато самият той започна да се привежда. Щеше да я целуне, осъзна внезапно тя. Сърцето й предателски запрепуска и за един миг Елизабет не можеше да помръдне. Не искаше да помръдне.
След това паникьосано вдигна ръце и притисна длани към устните му.
– Какво правиш?! – заекна. Гласът й бе толкова висок, че подразни собствените й уши.
Сам я изгледа ядосано и тихо изръмжа под дланите й. Хвана ръцете й за китките и да ги прикове за стената от двете страни на главата й. Лизи изхълца изненадано. Какво му ставаше? Никога досега не се бе държал така. В следващия момент осъзна, че той продължава да се привежда към нея и мозъкът й отказа да взима повече участие в това. Пламнала и без идея какво да прави, Елизабет просто стисна очи и се сви.
Измина цяла вечност, преди да усети устните му. По челото си.
Какво?
Лизи предпазливо отвори едно око, за да го погледне. Сам се отдръпна, все така мръщейки се, и пусна ръцете й.
– Вече не плачеш. – заключи той, а Лизи само успя да отвори и затвори уста, защото в главата й не успяваше да се завърти дори една единствена смислена мисъл. Сам явно взе недоумението й за знак да продължи, защото все така раздразнено попита: – По-добре ли си?
Тя премига срещу него.
– Не, не съм! Какво, нечистите да те вземат, си мислиш? – запелтечи тя и се отдръпна по-далеч от него, ползвайки стената за опора. Краката й бяха омекнали. – Не можеш просто така да ме притискаш по ъглите и да ме целуваш!
– Мога. – заяви й Сам. – Мога да направя и много повече!
Тя го изгледа свирепо. Дори не съжаляваше!
– Тогава го докажи и остани тук в следващите десет минути! – нареди му и практически побягна напред.
Само след няколко мига Лизи усети как две силни ръце се увиха около нея и я приковаха на място. Гърбът й се притисна в гърдите на Сам.
– Какво ти става, амара? – дъхът му опари кожата на врата й, карайки я предателски да потръпне. – Моля те, кажи ми.
– Не е твоя работа. – сряза го.
Лизи усети как тялото на Сам замръзна зад нея. След това мига отмина, ръцете му се дръпнаха от нея рязко, сякаш го беше изгорила.
– Добре. – каза й.
Гласът му беше равен, безстрастен, а когато Лизи погледна през рамо, видя, че се е дръпнал крачка назад, заставайки по войнишки изправен и скръстил ръце зад гърба си. От ядосаното му и притеснено изражение не беше останало и следа.
Беше го наранила. Може и да не кървеше, може и да го криеше, но Елизабет го знаеше. Това беше първата й победа. Най-сетне го бе накарала да престане да я притиска и преследва, най-сетне самата тя бе устояла на нуждата да се облегне на него. Трябваше да се радва. Вместо това сърцето й се свиваше болезнено, а желанието да се обърне и да му се извини бе почти непреодолимо. Богове, не искаше да бъде още една жена, която го наранява. Искаше да му обясни, да му разкаже, да го прегърне…
Не го направи. Някак си успя да намери достатъчно сила в себе си, за да му обърне гръб отново и да тръгне. Той не я последва. Остана там, в коридора, а Елизабет усещаше погледа му, докато вървеше, заслепена от сълзи, които този път не можа да спре.

Лизи се затвори в банята – едно от малкото места, където Сам се бе научил да не я следва. Не знаеше колко време остана там, но когато най-накрая изми лицето си и излезе, се чувстваше изцедена. И главата я болеше. Замисли се дали да не отиде до лечителят и да си поиска нещо, но в крайна сметка се отказа и завлачи крака към стаята си. Щеше да си легне и да се опита да проспи целият проклет ден.
Сам го нямаше никакъв, когато тя излезе в коридора. Не беше нечувано да липсва, но този път Елизабет знаеше, че не е защото е извикан някъде в храма или защото провежда тренировката с другите стражи. Причината сега бе тя и това се оказа достатъчно, за да започне отново да се задушава от буцата в гърлото си.
Претича по коридора до стаята си, но отваряйки вратата обаче, застина стреснато.
Излегнал се на леглото й, с ръце зад тила, скръстени в глезените крака и хитра усмивка, имаше мъж. Много рус, много изгорял от слънцето и още по-прашен мъж.
– Чарли! – възкликна тя.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay