Час след като Чарли и Сам бяха излезли, Елизабет се бе почувствала достатъчно спокойна, за да изтича до библиотеката и да грабне книга, която поне изглеждаше, че ще й бъде полезна. От пет се опитваше да разшифрова старохайранският, на който бе написана, но дори не бе съвсем сигурна за какво става въпрос в нея. Или бе за различните видове умения на Сенките, или как да накараме любимата си домашна крава да полети.
Девойката разтри уморените си очи. Тъкмо обмисляше да се откаже и да провери каква храна е останала в кухнята, когато на вратата й се почука. Лизи се усмихна, помисляйки си, че може би Рамая идва да й разкаже за свиждането с брат си, но малко преди да отвори, някакво странно предчувствие я накара да спре.
– Кой е? – попита предпазливо.
– Аз. – заяви й до болка познат мъжки глас.
Поне инстинктите й не бяха напълно закърнели.
– Мешката на Чарли е в твоята стая долу! – каза му. – Лека нощ!
– Добре. – отговори й след малко. Лизи си помисли, че си е тръгнал, когато всъщност чу леко туп на вратата, сякаш някой се е подпрял на нея, а малко след това и приглушеният му глас: – Искам да говоря с теб, амара.
– Лека нощ, Сам. – повтори по-твърдо тя и се върна с пуфтене на леглото.
Едва беше седнала и дръжката на вратата потъна надолу. Последва силно изръмжаване, когато Сам откри, че вратата й е заключена. В следващия миг Лизи усети как цялата настръхна. Сигурен знак, че някъде около нея се ползва атма. Едва си го помисли и от вратата й се чу изщракване.
– Няма да нося броня! – заяви й Сам, нахълтвайки в стаята.
Елизабет дори нямаше намерение да се опитва да разбере какви ги бръщолеви.
– Ще ти се наложи, ако държиш да продължаваш да влизаш в стаята ми, когато очевидно не те искам тук. – просъска му и се изправи, сочейки вратата. – Излез!
Той май не я чу, защото извървя няколкото крачки до леглото и се надвеси над нея, заявявайки й все така войнствено:
– И имам кон.
Лизи знаеше, че иска да отвърне нещо, но силната миризма на алкохол, идваща от него, я накара тутакси да го забрави. В първия миг си помисли, че може би е бил залят с нещо, но тогава вдигна лице към неговото. Очите му лъщяха издайнически и отгоре на всичкото леко се поклащаше на място.
– Пиян си. – констатира изненадано тя. Откакто го познаваше, не го бе виждала да изпива повече от една бутилка хе‘ер, ако не си я раздели с нея или Чарли.
– И след като имам кон, мога да съм коняр. – заяви й, сякаш изобщо не беше чул коментара й. Като го гледаше, може и наистина да не беше: – Завинаги. И ще живея в конюшнята.
– Не можеш да си коняр, ако имаш собствен кон. – Лизи въобще не знаеше защо му отговатя. Хвана го за ръката и направи опит да го поведе към вратата. – Ела. Ще ти дадем вода и ще те сложим да спиш.
– Тогава ще ти го подаря. – заяви й и в същото време седна тежко на леглото й: – Така ще е твой и аз ще го гледам.
Елизабет вдигна лице към тавана, молейки Боговете за търпение.
Щеше да убие Чарли! Как можеше да го напие, като знаеше какъв е?
– Добре. – каза на Сам. – Утре ще се разберем за коня. Сега трябва да си легнеш. – погледът му пак блуждаеше. Лизи хвана брадичката му с ръка и насочи лицето му в нейна посока. Това го накара да се фокусира върху нея. – Отивай си в леглото, Сам.
– Не искам да си тръгнеш, шейа. – каза й тихо той. – Не исках да те изплаша. Не исках да съм само Ка‘Раим. Убиец. – усмихна й се криво и вдигна ръка, сякаш да я погали, но се спря, преди да я докосне: – Исках да съм Сам. Още малко.
Елизабет не отвърна, опитвайки се напразно да задържи залостена вратата за него. Но точно както преди малко бе влязъл в стаята й с магия, сега отново бе намерил пролука. Защото ако някой можеше да разбере какво е да не искаш да виждат в теб чудовище, когато те погледнат, това бе тя.
– Затова ли не ми каза? – попита го.
– Да. – отговори й: – Не исках да знаеш. Беше ме страх, шейа.
Страх. Елизабет не си спомняше да го е чувала да признава нещо такова преди. Дори не вярваше, че той знае какво е или е способен да го изпитва, независимо какво й говореше Чарли. Но ето, че сега й признаваше, че се е боял. Да не я загуби.
Погали го нежно по бузата.
– Какво да те правя? – попита го с въздишка.
– Каквото поискаш, шейа. – отговори й тихо и после още по-тихо добави: – Само не ме гони.
Не говореше за стаята и наистина имаше предвид каквото тя поиска. Ако решеше да го удря, да му крещи, да го обижда – той щеше да го приеме и да бъде доволен, защото поне по този начин Елизабет щеше да го допуска до себе си.
И точно това късаше сърцето й. Той заслужаваше повече. Можеше да бъде много повече от нечия боксова круша или слуга. И лошото бе, че сам не можеше да го види. Не можеше да изплува от мътилката, в която му се бе налагало да живее досега.
Елизабет не знаеше дали е способна да му го покаже, дали…
На вратата се почука.
– Лин! – дойде веселият глас на Рамая.
Девойката остана на място, колебаейки се за момент какво да направи, но накрая се отдръпна от Сам и тръгна към вратата. Рамената му хлътнаха примирено и той се изправи, за да си тръгне в същия миг, в който Лизи открехна вратата и подаде глава навън.
– Здрасти. – каза на принцесата.
– Здравей! – усмихна й се веднага насреща: – Дойдох да видя как си и да си поговорим.
– Може ли по-късно? Малко съм… заета.
– Всичко наред ли е? – усмивката веднага изчезна от лицето й, заменена от притеснение: – Добре ли си?
– Всичко е наред. – увери я Елизабет. Знаеше, че ще последват повече въпроси и рано или късно или Сам ще се дотътри пиян до вратата, или Рамая ще надникне в стаята й, затова реши да приключи. – Извинявай. После ще говорим. Лека нощ.
И преди принцесата да е успяла да превъзмогне изненадата си, Лизи затвори и завъртя ключа. Обърна се към стаята, очаквайки убиеца да стърчи зад нея, както обикновено правеше, но от него нямаше и следа.
– Сам? – повика го.
– Да? – чу гласът му до себе си, миг преди тялото му да изплува от сенките до нея.
Лизи подскочи стреснато и притисна ръка до гърдите си.
– Спри да правиш така! – скара му се.
– Как? – изгледа я неразбиращо.
– Да изникваш зад мен!
– Аз изникнах до теб. – поправи я Сам.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Сигурен ли си, че е добра идея да спориш с мен, когато си пиян и безпомощен?
– Защо? Какво ще ми направиш? – попита я.
Елизабет го изгледа още по-критично.
– Може би най-накрая ще те накарам да си легнеш.
– Може би. – усмихна й се доволно Сам, но в следващия миг по лицето му се изписа объркване: – Защо не ме изгони?
Първата й реакция бе да му каже, че не е искала Рамая да го види да излиза от тук, но беше лъжа. Той също щеше бързо да го осъзнае, освен ако алкохолът не бе размътил мозъка му достатъчно и реши, че е някаква мръсна тайна, която Лизи иска да скрие от света.
Истината беше, че… Всъщност и тя не бе сигурна. Знаеше обаче, че в момента просто не може.
Извърна поглед и повдигна рамо, опитвайки се да омаловажи отговора си.
– Защото не искам.
Миг по-късно ръцете на Сам я обгърнаха и той я притегли към себе си.
– И аз не искам да си тръгвам. – прошепна й: – Никога.
Елизабет остана застинала на място. Трябваше да го отблъсне. Нищо между тях не беше както трябва. Той все още работеше за някой, който рано или късно щеше да поиска нова жертва. Тя все още възнамеряваше да го спре, дори и това да костваше живота й. Докато Сам продължаваше да е подвластен на волята на някой друг… Елизабет не беше сигурна какво изобщо може да има между тях.
– Каза ми, че не искаш да убиваш повече Сенки. Не ми каза дали съжаляваш, че си го правил. – промълви.
На някакво ниво се надяваше той да не я чуе, за да не й се налага да получи отговор.
– Сега вече – да. – отговори й, без да я пуска. – Но не само заради теб, шейа, а защото не го заслужават.
Елизабет затвори очи. Искаше й се да може да му повярва, но се бе парила вече прекалено много пъти. Дори докато една част от нея се възмущаваше колко е неморално, девойката изтегли малко снопче от атмата си и го остави да захрани сетивата й. Сърцето му заби дори по-шумно от преди, а миризмата на алкохол замалко да я накара да се отдръпне. Но Лизи остана и си наложи бавно да се абстрахира от нея и да потърси неговата миризма, заровена отдолу.
Откакто се научи как да владее сетивата си поне малко, страхът й да ги използва постепенно изчезна, заменен от любопитство какво може да научи чрез тях. И тъй като неистините бяха станали доста голяма част от живота й, започна да експериментира дали е възможно… да ги надуши. Всеки път, когато можеше, се опитваше да улови разлика в миризмата на разговарящите покрай нея. Отне й време, но скоро започна да разпознава една жилка – различна при всеки един, но винаги някак горчива. Никога не я хвана у Рамая. Нямаше я и при Сам сега. Само сладката миризма на дъжд.
Напрежението се оттече от тялото й. Лизи опря чело в гърдите му.
– Не можеш да ме лъжеш повече. – каза му.
– И няма да премълчавам неща. – обеща й.
Елизабет се усмихна. Все пак беше разбрал.
Отдръпна се от него и го погледна право в очите.
– Няма да има трети път. – каза му сериозно. – Не мога да мина през това отново. Разбираш ли?
– Да.
Целият се беше напрегнал, а погледа му се беше заковал върху нея, сякаш тя беше центъра на света му и от следващите й думи зависеше всичко. Дори лекото клатушкане беше изчезнало. Сърцето на Лизи потрепна и бавно започна да ускорява удърите си. И то, като нея, се боеше, но и искаше това дори повече. Искаше отново да почувства щастие. Искаше него.
– Дорбе тогава. – каза девойката.
– Добре тогава? – повтори думите й и наклони глава на една страна.
Лизи кимна.
– Да.
– Да. – повтори и този път явно казаното достигна до него, защото напрежението, което Лизи усещаше в тялото му намаля. В същото време ръцете му се стегнаха на гърба й: – Искаш ме?
Прозвуча й объркан и скептичен. Все едно очакваше всеки момент тя да му каже, че се шегува. Елизабет го прегърна и прошепна:
– Никога не съм спирала.
Той застина. Издиша дълбоко и нежно я притисна по-близо към себе си. Лизи затвори очи. Да бъде до него беше като да намери липсващо парченце от собствената си душа.
– Радвам се. – гласът му я погали като кадифе, когато шепнешком допълни: – Защото аз нямаше да си тръгна. Никога.