Остатъкът от деня мина едновременно твърде бързо и умопомрачаващо бавно. Часовете им официално приключваха в късния следобед, което им оставяше около два часа до вечеря. Наказанието на Елизабет да подрежда в библиотеката все още важеше и то й изяде един от тях. Ако трябваше да бъде честна, би останала там и след вечеря, само и само да отложи момента, в който Рамая ще й каже, че не може да продължава да контактува с нея.
И все пак Лизи отиде до стаята й. Трябваше й минута, за да се увери, че има добър контрол над емоциите си. Пое си дъх, изправи рамене и почука. Беше ударила вратата само веднъж и тя се отвори, преди кокълчетата на ръката й да успеят да докоснат дървото за втори път.
– Лин! – посрещна я усмихнатото лице на Рамая. Далширата се дръпна в страни и я покани с жест: – Заповядай, влизай!
Лизи пристъпи вътре и за пореден път се учуди от липсата на всякакви декорации в стаята. Можеше да бъде спалнята на която и да е от другите жрици и вероятно точно това бе целта – да не се отличава от тях и да не парадира със състоянието си. Единственият компромис и единствените лични вещи, които бе взела със себе си, бяха трите книги върху масата. Със захабени корици и пречупени гръбчета, но въпреки това видимо запазени, бе очевидно, че са обичани и препрочитани често.
Елизабет откъсна поглед от тях. Търсеше си с какво да се разсейва, а сега не бе момента. Облиза устни и се обърна към Рамая.
– Искаше да говорим?
– Да. – потвърди й принцесата. Приседна на леглото и потупа мястото до себе си с ръка. – Исках да се уверя, че си добре. Добре ли си?
– Аз ли? – учуди се Лизи. – Да, добре съм.
– Не, не си. – поклати глава Рамая и отново я подкани да седне до нея: – Страх те е, Лин, а няма от какво.
– Не ме е страх. – поклати глава тя.
– Наистина няма за какво. – повтори й отново Рамая, но явно се отказа да я подканя да седне, защото стисна ръцете си и ги отпусна в скута си. Лизи се чудеше на къде ще тръгне този разговор, но тогава принцесата си пое дъх и заговори: – Знаеш как всяка Сянка има талант, който е уникален за нея и това я прави специална. – това звучеше по-скоро като изказване, но за всеки случай Лизи кимна с глава: – Аз усешам емоциите на хората около мен. – призна й Рамая и за миг сведе поглед към ръцете си, преди да го върне обратно върху лицето й: – Не е нужно да докосвам човека, за да ги усетя, достатъчно е да сме близко, а ако чувството е по-силно – дори може да сме в различни стаи. Затова и знам, че сега те е страх от мен.
Елизабет поклати глава и седна до нея.
– Не ме е страх от теб. – далширата само се усмихна тъжно в отговор, затова девойката хвана ръката й и повтори по-твърдо: – Не ме е страх от теб, Рамая. Страх ме е, че ще ми кажеш да се махам.
– Защо ще правя такова нещо? – изгледа я объркано Рамая.
– Заради вчера. Защото съм със Сам, а той нападна брат ти. – отвърна и сведе поглед. – Ще разбера, ако не искаш да ме виждаш повече.
– Той го нападна само защото Там се държеше ужасно. – отговори й принцесата: – А и неговото не беше точно нападение. Дори не го удари, а наистина му се искаше. Няма да ти се разсърдя за нещо такова, Лин. Особено когато брат ми не е прав и просто търсеше да си го изкара на някой.
Елизабет отново вдигна глава объркано.
– Наистина не се сърдиш? – попита я.
– Наистина не ти се сърдя. – потвърди й Рамая. И явно приключила с този въпрос, кафявите й очи заискряха развълнувано, а усмивката отново кацна на устните й: – Значи с капитана най-сетне сте станали двойка?
Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.
– Най-сетне? Ние не бяхме в добри отношения до съвсем скоро…
– Той беше много луд по теб. – прекъсна възраженията й със знаеща усмивка Рамая: – Нищо, че ти му беше ядосана. Не се отказваше. Точно като в роман! – принцесата въздъхна замечтано, след което изцяло се завъртя към Лизи и хвана ръцете й в своите: – И какво стана? Той какво направи? Как те накара да му простиш?
Елизабет се хвана, че се бе ухилила глуповато. Знаеше, че Сам я обича, но беше хубаво да го чуе и от някой друг – особено такъв, който усещаше емоции.
– Ами… – започна. – Яви се пиян, беше много нещастен и ми заяви, че няма да носи броня. – повдигна рамене. – В общи линии е това.
– Само това? – изгледа я разочаровано Рамая: – Не може да е само това, Лин! Целуна ли те? – стисна по-силно ръцете й и нетърпеливо й нареди: – Разказвай!
– Ами… Целунахме се. – принцесата издаде щастлив звук. Лизи се усмихна и добави шепнешком. – И прекара нощта при мен. – при това Рамая заподскача развълнувано на място, а девойката прибави засрамено. – Но нищо не се случи! Просто заспахме.
– Как така заспахте?
Рамая наистина звучеше озадачена и Елизабет реши да поясни:
– На земята. Не се събираме и двамата на леглото, затова постлах и…
– И сте заспали? – попита разочаровано, но после погледа й обнадеждено светна отново: – А нямаше ли разговор? Романтика? Целувки? Не може просто да сте заспали, Лин!
– Говорихме малко… И май романтиката не е много за нас. Досега два пъти се опитваме да излезем на среща и всеки път завършва с труп. – при шокираното изражение на прицесата, Лизи махна с ръка. – Не питай.
– Но поне сте се целунали. – въздъхна Рамая, явно примирявайки се и с малкото утешение, което Лизи й беше дала: – И какво беше да целунеш този, когот обичаш? Имаше ли звън? Земята разклати ли се?
Лизи повдигна рамене и поклати глава.
– Не знам. – след което се ухили. – И да е имало звън, и нещо да се е клатило, аз не съм разбрала.
Устана на далширата образува едно безвучно „о“, а очите й се ококориха от учудване.
– Толкова ли хубаво беше? – попита я тихо.
– Да. – кимна и сведе глава срамежливо. – Той… Когато ме докосне… Горя. Не знам по какъв друг начин да го опиша. Всичко изчезва в някакъв пожар и остава само той. И не искам никога да свършва. – усетила какви неща говори, се прокашля и каза припряно: – Сигурна съм, че знаеш по-добре и от мен за какво ти говоря.
– Не. – призна й Рамая: – Никога не съм целувала някой, когото харесвам. Всъщност съм целувала само Хирса, и то веднъж, но… Ами Хирса си е Хирса.
Елизабет трябвaше да си напомни, че устата й трябва да стои затворена. Не защото не виждаше как младата, красива принцеса би целунала младият, хубав гвардеец, а защото й бе трудно да си представи как някой, който е толкова влюбен в живота, всъщност никога не е бил влюбен. Реши обаче да зачекне по-безобидната тема.
– Не го харесваш? – попита.
– О, харесвах го, но не го обичах. – сподели й Рамая: – И целувката беше хубава, просто се надявах да е нещо по-… – и погледа й отново се озари, преди тя да довърши със замечтана въздишка: – като при теб и капитана.
Елизабет й се усмихна и стисна ръката й.
– Сигурна съм, че ще ти се случи.
– Надявам се. – още една въздишка се отрони от гърдите й. – И сега ще живеете ли заедно?
– Да-да живеем заедно? – заекна Лизи. – Ние тъкмо се събрахме и не знам какво ще се случи… И освен това трябва да намерим убиеца, и…
– Тъкмо той ще може да те пази през нощта. – кимна Рамая, сякаш отмяташе нещо важно от списък, който само тя можеше да види: – А и да обсъждате неща, когато не сте заети. Ще се получи перфектно, не мислиш ли?
– Но ние не сме женени… – промърмори Лизи.
– Тук това никой не го интересува, Лин. – усмихна й се принцесата, преди да добави, сякаш помежду другото: – Но, ако ти пречи, бързо може да се поправи. Само кажи.
– Какво искаш да кажеш? – изгледа я подозрително Елизабет.
– Ами, в храмът на Ну‘Ахра сме. – изтъкна й: – Може още утре да сте женени.
Лизи започна да се смее. Когато Рамая не се присъедини към нея, девойката с ужас осъзна, че въобще не се е шегувала.
– В името на Боговете, Рамая! Познаваме се от съвсем скоро! – това не беше вярно, осъзна веднага. Познаваше Сам от месеци, а с Франк бе прекарала години в съня. Но, не искаше да се откаже, като сборен образ го познаваше едва от няколко седмици! – Не мога просто така да ме жениш за хората!
– Защо? Вие двамата наистина се обичате. Защо да чакате още? Какво повече може да се случи?
Можеше да му бъде наредено да я предаде, помисли си мрачно Елизабет. Можеше да убие отново. Не. Щеше да убие отново, а тя щеше да се опита да го спре… И ако успееше? Щеше да бъде пребит или убит, защото не е успял да изпълни исканото от него.
– Сложно е. – въздъхна тежко накрая.
– Всичко може да се разреши, Лин. – успокои я: – Но може би си права, че за момента е по-добре да не се жените. Кой знае, може да се окаже, че всъщност двамата не може да живеете заедно. – каза й окуражително, след което се приведе леко напред и прошепна заговорнически: – Може да хърка!
Лизи се изкикоти, щом си го представи.
– Не, само прегръща и не пуска. – каза и се ухили. – Не че искам да ходя някъде.
– Е, щом не хърка и ти харесва да спите заедно, може би все пак ще обмислиш идеята и да живеете заедно…
Елизабет изсумтя развеселено и я сръчка с лакът.
– Казвали ли са ти, че си ужасно упорита? – попита я.
– Аз съм далшира, Лин. – засмя се в отговор: – Никой не ми казва такива неща.
– Ето, сега научаваш нещо ново за себе си!
– Така е. – съгласи се развеселено Рамая, преди лукаво да добави: – Е, ще обмислиш ли варианта да живеете заедно?
Истината беше, че Елизабет знаеше, че ще й хареса. Връзката им никога нямаше да е проста – поне не и докато той е подвластен на някого, но всичките им проблеми вече идваха отвън. С тези отвътре се бяха справили, макар и с доста препъване и разбити колена. Сега просто искаше да го обича и да бъде щастлива с него, преди да ги сполети следващата катастрофа.
– Може би. – промърмори. Погледът на принцесата грейна от едва сдържано вълнение. – Но ще трябва да спим на пода. А и Главният жрец ще има още една причина да ме наказва. Не съм направила нещо точно както той иска? Това става, като се търкалям със стражата!
– Не се търкаляш със стражите, а с капитана. – поправи я Рамая, преди да се нацупи и да въздъхне нещастно: – Главният жрец никой не харесва, но сякаш към теб има нещо лично. Да не си го настъпила?
– Мисля, че се дразни, защото успявам да използвам атма по „грешния начин“. – отвърна Елизабет. – Това, а и че съм чужденка. А може пък и някак да е научил.
Рамая я погледна объркано за момент, но после в очите й се прочете разбиране.
– Главният жрец наистина е направо зъл с теб. – въздъхна принцесата. – Към останалите е по-скоро неприятен, но с теб е лично. Всъщност си мисля, че такъв човек не трябва да управлява храма на Ну‘Ахра. Тя е спасителката. Мила, добра и състрадателна е. Не мислиш ли, че е някак си е грешно точно той да е нейният Главен жрец?
Елизабет се поколеба за момент, но в крайна сметка се приведе до нея и тихо каза:
– Вчера, когато бях да видя… – спря се, преди да каже „трупа“. – Двамата с Иснани спореха. Тя искаше да предприемат по-сериозни мерки, за да пазят жриците. Той се държеше, все едно му се налага да говори с малко дете, което иска сладкиши преди вечеря. Съгласи се единствено страж да ни придружава, когато излизаме за пречистване. – погледна Рамая сериозно. – Мисля, че нещо не е наред.
– Нападат жриците, а той не иска да имат охрана. Това е доста подозрително държание за Главен жрец, Лин. – след което самата тя се поколеба, а погледът й даже се стрелна към вратата на стаята, преди да се наведе напред и почти да прошепне: – Мислиш ли, че може да е замесен?
– Мисля, че кабинетът му е затворен зад бариера и отговорът на този въпрос е там.
– Опитала си се да се промъкнеш там? – попита я шепнешком Рамая.
Елизабет кимна.
– Само се опитах. И двамата със Сам имаме по-агресивна магия. Ще оставим следи. Мислех си, че ако се опитам да го накарам да ме хареса някак, може и да си издействам „привилегията“ да подреждам в офиса му, както Дамила. – при това въздъхна. – Не съм съвсем сигурна как да го направя.
Рамая не й отговори веднага. Погледът й, макар и насочен към Лизи, всъщност не беше фокусиран никъде.
– Главният жрец е много придирчив спрямо жриците, които допуска в кабинета си. – каза й замислено Рамая, а после я погледна прямо в очите: – Не мисля, че някога ще успееш да го накараш да те хареса до толкова, че да те допусне в кабинета си. Аз обаче нямам този проблем. Няма да се изненадам, ако намери за чудесна идеята далширата да му чисти и подрежда. След вечеря ще го намеря и ще говоря с него.
Елизабет започна да клати глава, преди тя да е приключила да говори.
– Забрави. Не знаем дали е замесен и колко е опасен. Дори и брат ти да нямаше да ме убие, ако научи, пак не бих се съгласила да рискувам живота ти така.
– Аз само ще вляза и ще разгледам. – Лизи продължи да клати глава, но Рамая се пресегна и отново я хвана за ръцете: – Нека да го направя, Лин. Да вляза и да разгледам кабинета на Гириш не е кой знае колко опасно. За мен. Все пак съм любимката на народа. Няма да посмее да ми направи нищо. Всички знаят, че съм тук. Може дори нищо да не открия, но поне ще знаем, че не е той. И ще съм направила нещо. Ще съм помогнала да предпазим момичетата.
Нечистите да го вземат. От всички възможни аргументи, Рамая трябваше да използва точно този, който Елизабет разбираше болезнено добре. И двете бяха дошли тук, за да помогнат. И двете не бяха постигнали нищо до сега. И двете изпитваха една и съща вина. Тази на Рамая, на принцесата, може би дори бе по-голяма.
– Добре. – въздъхна. – Но имам едно условие.
– Какво? – попита я на мига, а погледа й светна зарадвано.
– Всъщност са няколко. – поправи се Лизи и започна да изброява на пръсти: – Никакви излшни рискове. Ако усетиш нещо странно от него, каквото и да е, излизаш от там. Носи кристалът за комуникация с гвардията в себе си всеки път, когато си там. И не на последно място, след като ще рискуваш живота си, за да ми помогнеш, трябва да научиш нещо. – девойката се усмихна криво. – Истинското ми име е Елизабет.
– Елизабет? – изгледа я объркано Рамая: – Но защо?
– Защо не ти казах по-рано? – принцесата кимна. Лизи поклати глава. – Честно казано, не знам. Може би… – прехапа устна. – Трябваше да избягам от Рива, защото откриха, че съм Сянка. Искаха да ме убият. Страшниците ме измъкнаха от екзекуцията ми. – Рамая си пое остро дъх. – След това се случиха и други неща тук. Мисля… Мисля, че просто ми е малко по-трудно да се доверявам.
– Разбирам. – принцесата стисна ръцете й за миг, но след това я пусна и направо я прегърна: – Но си успяла и сега си тук. Всичко ще бъде наред.
Елизабет се усмихна и също я прегърна.
– Надявам се.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay