Следващата сутрин мина съвсем обичайно. Молитвите, закуската, упражненията – всичко вървеше по графика си и всички го следваха с редовната липса на ентусиазъм на хора, които са принудени да пеят със ставането, а след това да разучават молитви. На Елизабет точно днес всичко това й се струваше направо нередно. Не помнеше кога последно се е чувствала толкова щастлива и й се искаше всички да изпитват поне половината от радостта й. Сутринта й започна с усмивка, когато Сам обсипа лицето й с малки целувки, и само продължи така, когато й каза, че довечера ще се видят „вкъщи“. И макар малката стая с твърде тясното легло, на което дори не можеха да се съберат двамата, да бе много далеч от представите й за дом, фактът, че ще я споделя с него, изведнъж я направи най-хубавият, в който някога е живяла.
Чак на обяд, докато чакаше на опашката за храна, си даде сметка, че сигурно трябва да има много странно изражение, защото всички й хвърляха погледи, а някои дори й се усмихваха. Не, не й се усмихваха ей така, а отговаряха на нейната усмивка.
– Богове, цял ден ли се разхождам така? – измърмори.
– Някой май е щастлив. – чу веселият глас на Рамая до себе си и се обърна. Далширата я оглеждаше любопитно: – Случило се е нещо хубаво, нали?
– Може да се каже. – отвърна уклончиво Лизи. Миг по-късно осъзна, че вълнението й е твърде голямо, за да се опитва да го скрие. Направи жест на принцесата да се наведе и ухилена, прошепна в ухото й: – Реших да те послушам. Сам се съгласи да живеем заедно.
– Капитанът? – попита я невярващо Рамая, преди бързо да продължи: – Трябва да ми разкажеш всичко! Кога? Как?
– Снощи. – отвърна Лизи и шепнешком й разказа какво се бе случило, докато бавно напредваха към жрицата, която им сервираше от големите тави. – Не съм била толкова щастлива да спя на пода през живота си.
Рамая слушаше разказа й със замечтана физиономия и дори на няколко пъти въздъхна тихо, но накрая се намръщи недоволно:
– Наистина ви трябва по-голямо легло. Не може да спите на земята, дори и той да е там и да те прегръща.
– Като знам в какво състояние са сегашните, шансовете да се появят нови и по-големи са дори по-нищожни от тези Дамила да не се опитва да ме убие с поглед. – отвърна Лизи и кимна към младата благородничка, която дори и сега й се мръщеше от масата си. След това се подсмихна и закачливо добави: – Може пък да пробвам дали той е добро легло.
Рамая я изгледа учудено, преди страните й да поруменеят леко, погледа й да светне и да започне да кима енергично.
– Определено трябва да опиташ. Даже е задължително! Още довечера.
Двете се спогледаха и започнаха да се кикотят. Не им мина и когато застанаха с протегнати чинии за храна, а усилието да се стегнат пред жрицата само ги накара да се смеят още повече. Смехът им обаче най-накрая рязко спря, когато до тях изведнъж застана Иснани.
– Я‘дженна, Рамая, Лин. – поздрави ги жрицата.
– Я‘дженна амар. – отговориха й двете в един глас.
– Дойдох да ви кажа, че днес има специална мисия, в която сте избрани да участвате.
Рамая ахна щастливо. Елизабет не бързаше да се радва. Когато Калахан й съобщаваше нещо такова, обикновено се прибираше най-малкото насинена.
– Мисия? – повтори тя предпазливо.
– Точно така. – отговори й Иснани и явно виждайки обърканият й поглед, поясни: – Понякога, когато случаят е по-специален, ние отиваме при нуждаещият се, за да му помогнем.
– Кога ще тръгнем? – попита Рамая, която видимо беше развълнувана от перспективата да ходят на тази мисия.
– След часовете. – отговори й Иснани и я погледна малко по-сериозно: – Това е много важно, защото искам да ви покажа друг начин за пречистване на обладаните. – обясни им, а гласът й съвсем незабележимо стана по-тих: – Различен от този, който упражнявате в момента. Мисля, че имате талант за него, така ще ви науча как да обличате думите от свещените молитви с атма, като по този начин ще им предадете достатъчно сила, за да могат да премахнат фантома и да го отделят от човека.
Елизабет облиза устни и прошепна.
– Мисля, че съм правила нещо такова преди. Без да искам. – погледна Иснани право в очите. – Изгубих се. Не завърши добре.
Първоначално и двете я бяха зяпнали с удивление, а сега Рамая бе сбърчила чело, видимо учудена какво има предвид, като казва, че се е загубила. Жрицата обаче знаеше.
– Няма от какво да се боиш, Лин. – побърза да я успокои Иснани: – Сега няма да си сама, а и първо ще ви покажа как. Всичко ще е наред. Луната ще бди над нас и ще ни води.
Лизи поклати глава.
– Ставам опасна, когато загубя контрол. Ако ти не можеш да ме спреш, ще трябва да вземем някой, който може. – отстъпи леко назад. – Не мога да рискувам.
– Това е обучение, Лин. Не е изпитание. – отговори й меко Иснани: – Естествено, че ще проверя кой от стражите е свободен и ще го вземем с нас.
– Аз ще дойда.
Твърдият глас на Сам накара напрегнатите й мускули да се отпуснат. Сякаш беше изникнал от нищото и накара жрицата леко да подскочи. От своя страна, Лизи плъзна поглед, за да провери дали случайно не са до някоя сянка, но не бяха. Просто се беше промъкнал.
– Много мило, капитане. – усмихна му се Иснани. Свали ръка от гърдите си, където бе скочила, и отново хвана и двете смирено пред себе си. – Но няма да е нищо чак толкова специално…
– Идвам. – прекъсна я Сам.
Главната жрица премига объркано насреща му, преди да се усмихне на момичетата.
– Значи ще ви чакам след часовете.
Щом жрицата се отдалечи, Лизи се обърна към Сам и го изгледа.
– Подслушваш ли?
– Не. – отвърна той. Елизабет скръсти ръце на гърдите си и повигна вежда. След малко той добави: – Чета по устните.
Рамая покри устата си с ръка, а когато Лизи изгледа и нея осъдително, изведнъж започна да кашля. Момичето поклати глава и въздъхна. Не беше ядосана наистина. Ако можеше да избере кой да се присъедини към тях и да се увери, че няма да нарани никого, щеше да избира точно него всеки път.
Приближи се до Сам, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата, като през цялото време бе напълно наясно, че цялата столова е вторачена в тях. Прокашля се и му се намръщи.
– Мислех, че сме говорили за това. Не можеш да ме дебнеш или да подслушваш разговорите ми.
– Не съм подслушвал. – отговори й Сам: – Работата ми е да държа всички под око и да съм сигурен, че никъде няма проблем. Изпълнявам си я съвестно. – при което й се ухили чаровно: – Както забелязвам, че не си обядвала все още.
Елизабет погледна към таблата с храна в ръцете си.
– Толкова си наблюдателен! – ахна тя и се ухили. – Вземи си и ти нещо и да хапнем?
– Изберете си място, идвам след малко. – усмихна й се в отговор и се запъти да си вземе и той храна.

След края на обяда Сам беше говорил с Иснани, за да разбере кога и къде да ги чака, както и да я разпита за подробности за мисията. Не, че не вярваше, че ще се справи с всичко, което жрицата може да измисли, но не обичаше да е неподготвен. Затова беше използвал следобеда да проучи сградата, какво има в съседство и дали няма поставен някой капан. Не беше огледал самото семейство, но това нямаше да бъде проблем, особено след като беше открил, че околността е безопасна, ако не броеше няколко джебчии, които нямаше да представляват проблем. И все пак беше нервен. Може би защото това беше първата мисия на Елизабет извън храма, а може би защото беше първата, която изпълняваше като жрица. Знаеше, че няма да е същото като онези, които изпълняваше за страшника. Тук всъщност харесваха Сенките. Дори Иснани беше една от тях и по всичко личеше, че не желае да нарани нито Елизабет, нито Рамая. И все пак нещо го глождеше. Сигурно отново беше параноичен, но параноята му бе спасявала задника много пъти до сега.
Слезе в градината пред фонтана четвърт час по-рано от уговореното време, за да огледа, макар да знаеше, че ще намери само кактуси, а само след малко се появиха и Лизи с далширата.
– Подранили сте. – каза им, като всъщност се радваше да го види.
– Имахме някакво усещане, че ще си тук. – каза му, като се приближи. – Не искахме да те оставим сам.
Рамая се засмя.
– Де да беше толкова благородна.
– Тихо, ти! – смъмри я Лизи засрамено.
Сам усети как усмивката отново си проправя път към лицето му. Ако трябваше сега да бъде убиец, щеше да се провали с гръм и трясък, защото нямаше дори един, който да се разнася ухилен глуповато от ухо до ухо. Или поне не и преди да е убил някого. За щастие точно в момента дори не трябваше да е охрана на храма, затова и се усмихна широко на Елизабет:
– Липсвах ли ти?
– Не признавам нищо. – отвърна и започна да се оглежда разсеяно.
Сам веднага се възползва от създалата се възможност да се приближи до нея и да я прегърне, като в същото време се постара възможно най-невинно да я попита:
– И не съм ти липсвал дори малко?
Лизи хвърли поглед към Рамая, която в момента много внимателно разглеждаше един кактус на няколко крачки от тях, след което го погледна и заяви:
– Ще трябва да се постараеш повече, ако искаш да изкопчиш информация от мен.
– Така ли? – попита я. Наведе се към ухото й, наслаждавайки се на усещането как тялото й се напрегна в очакване на докосването му. Той обаче само прошепна: – Харесвам предизвикателствата, амара. – и едва тогава я целуна по врата.
Цялата замря, а по тялото й премина тръпка. Тя наклони глава настрани, предоставяйки му повече от шията си. Сам не бе сигурен дали го е направила нарочно, или не, както и дали осъзнаваше, че се е вкопчила в ръцете му, сякаш да се задържи права, но нямаше никакво намерение да се оплаква.
– А пък аз мога да бъда много упорита, когато поискам. – промърмори.
– Можеш ли? – попита я и отново я целуна, като този път леко я гризна. Ръцете й стиснаха неговите, а дъхът й секна, а заеедно с нейният – и неговият. Изведнъж много силно му се прииска да я вземе и да я отведе в стаята, където нямаше да се притеснява, че някой ще дойде или ще ги види. Мисълта, че не може го накара да изръмжи недоволно, докато в същото време я целуваше още няколко пъти, преди да попита: – А сега искаш ли?
– В името на Боговете! Не сте на улицата в Бедняшкия квартал, а в храм!
Елизабет се отдръпна рязко от него, а Сам изръмжа. Гласът на Дамила накара изцяло нов вид желание да го изпълни. Желанието да отиде и да я изхвърли обратно в храма, от където беше излязла.
– Какво правиш тук? – попита я Лизи, приглаждайки припряно дрехите си.
– Иснани ми каза да дойда за специална мисия. – отговори й надуто Дамила и вирна брадичка, преди да добави: – Която ще се проведе навън.
Сам усети как желанието му да се отърве от момичето стана дори още по-силно. Мислеше се за повече от всички и най-вече от Елизабет, а това го дразнеше. Меко казано. Особено когато не можеше да й стъпи дори на малкия пръст. И не само, че не можеше да се отърве от нея, ами сега излизаше, че и тя щеше да идва с тях. Може би Ка‘Раим трябваше да я посети скоро и да си поговори с нея.
– Знам за мисията. – отвърна Лизи и я измери с поглед от главата до петите.– Само не разбирам защо ти си поканена.
Сам просто видя как натрапницата беше отворила уста да се заяде, но после разпозна Рамая и изражението й се промени за едно мигване на окото. От желанието й да се заяжда и да напада не беше останало и следа. Вместо това някаква неприятна, угодническа усмивка, която караше Сам да иска дори повече да се намеси, веднага се появи на лицето й.
– Главната жрица спомена, че ще имам компания, но не очаквах това да си ти. – наистина изглеждаше доста доволна от факта и сякаш напълно беше забравила за Лизи.
– Ние. – поправи я усмихнато далширата.
– Ние? – повтори объркано Дамила, след което погледа й бавно се върна върху Лизи. – Не, тук е станала някаква грешка.
– Няма грешка, Дамила. Трите ще сме на мисия. Заедно.
Натрапницата започна да клати глава и да си поема дъх, за да възрази, но несъмнено желязната им логика им бе спестена, защото в този момент и Иснани се присъедини към тях с жизнерадостна усмивка.
– Виждам, че вече всички са тук! – плесна доволно с ръце. – В такъв случай сме готови да тръгнем.
Дамила изглеждаше по-готова да спори, но тогава беше ред на Сам да я прекъсне, което стори с голямо удоволствие.
– Насам. – заяви и просто се обърна, поемайки към изхода на храма.