Сам успя да открие Сянка.
Отне му повече време, отколкото му се искаше, защото предпочиташе да приключи с вещицата възможно най-скоро, но също така се случи и по-скоро, отколкото се бе надявал.
Не искаше да го прави. И преди не му беше допадало съвсем, но тогава не се замисляше особено. Сега обаче гласът на Лизи звучеше в главата му все по-настойчиво с всяка секунда, в която чакаха Малора да се появи в подземието и да види новата си играчка. Беше се прибирала към дома си след работа в един от хановете, когато я сграбчи. Минути преди това се бе смяла на някаква шега, която нейна приятелка й бе казала. Бяха се разбрали да се видят утре. Сега черната й коса бе рошава, а на бузата му още пареха следите от ноктите й, докато се бе борила да избяга, макар и регенерацията му вече да ги бе заличила.
Момичето не беше просто Сянка. Бе някой. Имаше приятели, работа, чувство за хумор. Имаше живот. Като Елизабет и всички останали Сенки в храма.
Беше по-лесно преди, когато не виждаше всичко това. Не помагаше и това, че този път Сам нямаше достатъчно време да пречупи съзнанието на девойката и сега тя го гледаше уплашено и тихо плачеше. Щеше да разбира всичко, което й се случва. Само мисълта за това накара гласът на Елизабет да закрещи в главата му да я пусне. Да измисли нещо и да освободи момичето. Само че нямаше какво. То беше обречено в мига, в който Сам я зърна на улицата. Нямаше да намери спасение дори в смъртта.
Вратата на тъмницата най-сетне се отвори. Първо влезе Лиат. Любимата играчка на вещицата се оглеждаше и ходеше, сякаш притежава всичко тук, включително и него. Със себе си донесе и противната миризма на кехлибар и орлови нокти, а с нея влезе и Малора.
Момичето, свито в ъгъла със завързани ръце и запушена с лента уста, запищя, когато я видя. Когато оцъклените й от страх очи попаднаха на рогата и осъзна, че бъдещето й е дори по-мрачно, отколкото се бе бояла. Изправи се на крака. Едната й обувка липсваше, но това не й попречи да се втурне сляпо към вратата. Сам не й попречи по никакъв начин. Страхът я правеше ловка и тя успя да избегне протягащите се към нея ръце на Лиат. Без да откъсва поглед от перфектните черти на Малора, успя дори да стигне вратата. Боец.
– Спри. – измърка вещицата.
Момичето застина. За една безкрайна секунда изглеждаше напълно объркана. После изплака и тялото й се напрегна в опит да се освободи от заповедта. Нямаше да успее. Сам го знаеше по-добре от всеки друг.
Малора, изгубила всякакъв интерес към нея за момента, насочи цялото си внимание към него.
– Не ми убягва, че има нещо различно този път, самашей. – каза му, наблюдавайки го замислено. Подозрително.
– Така е. – съгласи се с равен тон Сам, опитвайки се да не чува тихите хлипове на момичето.
– Защо?
– В храма са подозрителни. Засилват охраната. – отговори й отсечено Сам. – Далширът също започна да се интересува. Давам им време да се успокоят.
– Тамеш и милата му сестра. – Малора направи гримаса, сякаш е опитала нещо развалено. Момичето изхлипа отново и гласът на вещицата изплющя като бич: – Млъкни!
Сянката притихна, но сълзите започнаха да се стичат по-силно по пребледнялото й лице. Малора я погледна раздразнено и посочи металната маса в средата на килията.
– Легни там и не мърдай.
Девойката стисна очи и тръгна, влачейки крака в отчаян опит да спре тялото си. Сам си наложи да наблюдава пътя й с безстрастно изражение, усещайки съвсем ясно погледа на вещицата върху себе си. Знаеше, че тя е далеч от приключила с него, затова и не се изненада, когато на устните й се появи доволна усмивка и тя му каза:
– Имам още една задача за теб, самашей.
Сам се насили да обърне поглед към нея, приковавайки го върху лицето й. Не беше нужно да казва нищо повече. Рано или късно тя сама щеше да го уведоми какво още иска.
Малора се приближи до него. Миризмата й почти го задуши.
– Искам – започна гальовно тя, а заповедта го сграбчи за шията. – да я измъчваш. Искам да дадеш най-доброто от себе си. Да не бързаш. Да не я жалиш. И най-важното – да не я убиваш. – при това устните й се извиха жестоко и тя се приведе към него. Не го изпускаше от поглед. – И искам да си представяш, че правиш всичко това на малката си кучка. Искам да виждаш нея през цялото време. Да вадиш нейните нокти. Да избождаш нейните очи. Да режеш нейната плът. – острият й нокът се плъзна по скулата му. – Приеми го като упражнение. Все пак трябва да се представиш добре, когато дойде момента за истинското представление.
В първия миг думите на Малора го бяха накарали да изпита облекчение. Не използваше властта си над него, за да го накара да спи с нея или Сянката. Само че не трая повече от миг, защото останалата част от казаното го накара отново да изтръпне.
Послушно, воден от заповедта, се обърна към девойката, но на олтара не лежеше непознатата, опърпана Сянка, а неговата Елизабет. Девойката завъртя глава и сините й, насълзени очи го погледнаха със страх и молба. Сам едва се спря да не приглади русите кичури и да й каже, че всичко ще е наред. Това не беше тя. Знаеше, че не е тя. Елизабет бе на сигурно в храма.
Повтари си го, когато посегна към един от инструментите, наредени на масичката до олтара. Повтори си го, когато усети хладната му тежест в дланта си. Повтори си го, когато го заби в нежната кожа, която само преди няколко часа бе целувал.
Не беше нейната кожа.
Това не бе Елизабет.
Повтаряше си го през всеки миг, докато изпълняваше заповедта на Малора.
Не беше Елизабет. Не беше Елизабет…

Почти три безкрайни часа. Толкова беше отнело на вещицата, докато реши, че вече не й е интересно да наблюдава и да го освободи. Време, през което Сам бавно беше започнал да губи разсъдъка си, въпреки че не спираше да си напомня, че това не е неговата амара. Само с огромна сила на волята успя да запази безизразното изражение на лицето си, а после да не се втурне веднага към изхода, а първо да отиде до малката баня в края на подземието и да измие ръцете си. Чудесно осъзнаваше, че слугите на Малора бяха натоварени със задачата да го наблюдават и да докладват всяко негово движение и изражение, затова той положи огромни усилия всичко да изглежда нормално, да бъде все същият безчувствен самашей. Но веднъж отдалечил се достатъчно от имението й, вече нямаше какво да го спира. Страхът бе сграбчил в юмрук сърцето му и Сам изтича първо до склада, за да смени тялото си, преди да хукне към храма така, сякаш всички фантоми и демони бяха по петите му.
А сега отново стоеше пред вратата на Лизи. Имаше чувството, че непрекъснато е тук – отвън, страхувайки се да почука. Не смееше да се върне при нея, а и имаше ли право да го стори? След всичко, което направи тази нощ?
Не.
Само че трябваше да й каже, че се е прибрал. Дължеше й го, но дори повече от това – нуждаеше се да я види. Да се увери, че е жива, че няма следи от острието му по тялото й. Че е тук, а не в тъмницата. Трябваше да погледне в сините й очи и там да не види болка. Затова, след още малко колебание, вдигна ръка и почука два пъти на вратата.
Тя се отвори, преди дори да е отдръпнал ръката си и Лизи застана пред него. Бледа, със сенки под очите. Жива. Без синини и рани. Без страх в погледа – само тревога, която бързо премина в облекчение.
Сам започна да диша отново. Искаше да я грабне, да я прегърне, да зарови лице в косата й. Искаше да усети топлината й, да се изгуби в нея, да забрави какво е правил. Какво е.
Но остана на място.
Елизабет направи крачка към него, но се спря, оглеждайки го отново по-подробно. И тя търсеше рани. Зачуди се дали бе измил кръвта на момичето както трябва, преди да си спомни, че бе сменил тялото.
– Добре ли си? – попита го.
Можеше да отговори с „да“, но не искаше да я лъже. Бе й обещал.
– Не съм ранен. – отвърна.
Елизабет задържа погледа му за миг. Само толкова издържа Сам, преди да извърне очи. Пръстите й се свиха в юмруци до тялото, но гласът й държеше познатата топла мелодия, когато го попита:
– Искаш ли да влезеш?
Повече от всичко, помисли си Сам, но на глас просто каза:
– Да.
Елизабет отстъпи настрани, за да му направи място. Затвори тихо вратата след него и остана до нея. Сам можеше да види, че сама не е сигурна как да продължи. Вероятно се досещаше какво е правил той. Това, че го бе допуснала в стаята, не означаваше нищо. Тя не беше като него. Бе чиста. Страдаше дори за непознати. Точно заради това някак бе видяла нещо в него, което да я накара да го приеме до себе си и дори да го обикне. Обещанието, което му даде, когато излизаше – че ще го обича, каквото и да се случи – отново прозвуча в ума му. Не очакваше от нея да го изпълни. Никога нямаше да го изиска. Не и когато…
Малката й ръка хвана неговата и го върна в стаята. Елизабет бе извила глава назад, за да го погледне. А после, мълчаливо, внимателно го прегърна.
– Тук съм, Сам. – каза му твърдо. – И никъде няма да ходя.
Той се поддаде на изкушението да я прегърне, вероятно за последно. Затова и я притисна към себе си, едновременно запомняйки усещането и топлината й и уверявайки се, че тя е тук, добре е и е истинска. Не я беше наранил. Този път.
– Извинявай, че те притесних. – този път да се извини беше лесно. Искаше му се да няма причина да го прави, но се радваше, че имаше шанса да й го каже.
Лизи поклати глава.
– Просто се радвам, че си здрав.
– И аз. – призна й.
Сам можеше просто да остави нещата да отшумят, да спечели още няколко часа с нея, както бе правил и преди. Само че нямаше да е по-различно от когато не й каза кой и какво е. Беше се опитвал да спечели мигове с нея, а за малко да я загуби завинаги. Сега със сигурност щеше да я загуби, като й каже, но поне нямаше да види нараненият й поглед и да знае, че е защото я е предал, като е скрил от нея. Отново. Затова я притисна отново към себе си и се изкуши да я целуне по косата. Това трябваше да му е достатъчно. Вдиша дълбоко, долавяйки цитрусовият й шампоан, съжалявайки, че не е в истинската си форма, за да може наистина да подуши аромата й, след което просто каза:
– Правих неща.
Елизабет не отвърна нищо дълго време. Може би самата тя се чудеше дали да не остави нещата така. След малко обаче попита:
– Какви неща?
Сам се насили и я пусна. Отстъпи крачка назад. Знаеше, че Лизи нямаше да иска да я докосва, след като научи. Сигурно щеше да му каже да се маха, така че колкото по-далече от нея и по-близко до вратата беше – толкова по-добре.
– Хванах Сянка.
Лизи надяна безизразната си маска, но не й преди той да види емоциите, които пробягаха по лицето й. Гняв. Разочарование. После тя си пое дъх и изправи рамене, сякаш се канеше да поеме някакъв удар.
– Какво направи с нея?
– Много неща. – отговори й тихо.
Не можеше да я погледне в очите, докато само маркираше част от нещата, които беше причинил на Сянката. Не й каза, че в съзнанието му момичето бе с лицето на Лизи. Не искаше да проси състрадание. Не го беше заслужил. Но въпреки това спомените бяха реални и изникнаха съвсем живи, карайки го да свие ръце в юмруци и да стисне силно, за да задържи емоциите вътре в себе си. Да не се пресегне към нея, за да я докосне. Нямаше право след всичко, което бе сторил.
– Тя все още е жива. – завърши пресипнало. Изповедта не бе помогнала на съвестта му. Само го бе изтощила. – Забраниха ми да я убивам.
Елизабет бе обвила ръце около себе си, докато го слушаше. Сам можеше да си представи какво изражение има.
– Значи можем да…
– Не. – прекъсна я Сам и се насили да я погледне. – Не можем да я изведем.
Този път ядът й бе съвсем ясно забележим. Както и блясъка от сълзите в очите й.
Богове, колко се мразеше.
– Какво ще се случи с нея? – попита го задавено след малко тя.
Сам наистина не знаеше какво щеше да се случи накрая с девойката. За нейно добро се надяваше скоро да се пречупи или да умре от раните, само че едва ли щеше да е толкова просто и за двамата. Вещицата беше открила нов начин да се забавлява, като го измъчва и едва ли скоро щеше да й омръзне.
– Сигурно ще я измъчвам още. – насили се да отговори на Лизи.
– Ще се връщаш отново там? – тревогата в гласа й не го изненада. Сам не се съмняваше, че ако Елизабет знае къде държат момичето, щеше да се втурне да го спасява. – Скоро ли?
– Не знам. – искаше му се да може да й каже, че има време, че ще измисли как да направи нещо, за да я спаси от всичко това, но щеше да излъже. – Може би утре, може след седмица. Това е част от играта.
– Игра? – повтори студено Лизи. – Това е игра?
– За нея. – изръмжа Сам, пренебрегвейки пипалата на заклинанието, които изведнъж се стегнаха задушаващо около него.
Елизабет потърка лицето си с ръка, издишайки рязко, ядосано.
– Мразя това. – каза по-скоро на себе си. – Нечистите да го вземат!
Гневът в гласа й го накара да се скове. Предполагаше, че не всичкият е насочен към него. Поне още не му беше казала, че не желае да има нищо общо с него и игрите, които играе. Но беше въпрос на време, а Сам егоестично не желаеше да чуе, че я е намерил, само за да я загуби толкова скоро.
От самото начало знаеше как ще завърши всичко това, но си затваряше очите. Беше глупав да се самозалъгва, че може да има нещо чисто и красиво в живота си.
– Съжалявам, Елизабет. – извини й се, за това, че й разказа. За това, че влезе в живота й, правейки я част от всичко това. След което все пак вдигна поглед, спирайки го на искрящите й от гняв очи. – Съжалявам.
Осъзнаването, че това беше мига, в който всичко приключва, го смаза.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay