Тази нощ нямаше много сън. Елизабет не разбираше съвсем откъде се появи, но нуждата да го има, да го усеща в себе си, да вижда какъв ефект има над него, я караше да го буди отново и отново, и отново, докато накрая не го помоли да ги заведе и в съня. Трябваше да се увери, че все още е неин, да му покаже, че тя все още е негова. Една част трябваше да е миризмата. Остра и тежка едновременно, миризмата на страха му, че ще я загуби, задушаваше аромата му на хладен дъжд, който толкова обичаше. Мразеше я. А останалата част? Беше Сам.
Още от онази първа истинска целувка в басейна в храма, Елизабет знаеше, че е загазила. А после, колкото повече от него имаше, колкото повече неща той й разкриваше, толкова по-убедена бе, че никога няма да спре да го иска. И не беше само заради удоволствието, което й доставяше. Въпреки всичко, което се бе случило между тях, тя му вярваше. Безусловно. С живота си. Едва ли щеше да си позволи да се отпусне с някой друг, но с него знаеше, че не само тя е в безопасност ...